В началото той изпитваше леко подозрение, докато те прекарваха времето си в правене на любов в приятните утрини и ходеха на разточителни пикници следобед. Грейс беше отстъпила прекалено лесно. Това просто не й беше присъщо. Но след това той се сети, че досега трябва да е разбрал, че никога не бива да очаква Грейс да постъпва като другите жени и че тя винаги ще се държи непредсказуемо.

Ако не беше тя, той щеше да изостави напълно текущия си бизнеса. Не искаше да се отделя и за миг от нея. Но Грейс беше категорична и неумолима, и настояваше той да посвещава по няколко часа всеки ден на обширните си делови интереси.

— Нали не искаш да те ограбят посред бял ден? — питаше тя с ръце на хълбоците.

— Не, мадам.

Той се усмихна и те си създадоха навик. Всеки ден от десет до два той поддържаше кореспонденцията си и насочваше цялото си внимание към бизнес интересите си. Разбраха се Грейс да обикаля през това време насам-натам из града. Тя винаги се завръщаше с нови покупки — пресни кифли, дантелени ръкавици, камея или фиба. Веднъж дори му донесе подарък — прекрасен пръстен от оникс и злато. Рейд онемя от изненада. Макар да бе получавал и по-рано подаръци от жени, този случай беше различен, защото бе от Грейс. Той остана поразен.

— Харесва ли ти? — попита тя срамежливо.

— Прекрасен е.

— Зная, че ти го купих с твоите пари…

Той я прекъсна, като я сграбчи стремително и прегърна страстно.

— Парите, които ти давам, са твои. Благодаря ти, Грейс. — Искаше да й каже, че я обича, но се страхуваше да разкрие най-съкровените си чувства. Те, разбира се, не се бяха скрили далеч от хорските очи през тези дни. Отдалеч му личеше, че е дълбоко влюбен в нея.

Рейд взе решение. Изпрати телеграма на близките си. В нея им съобщаваше, че той и една позната дама ще пристигнат на петнадесети, след три седмици. Усмихна се при тази мисъл. В рамките на тези двадесет дена ще й направи предложение и Грейс ще го приеме. Това означаваше, че когато се върне вкъщи, ще води и булката си. Не мислеше да се бави с женитбата до пристигането им в ранчото на родителите му. В мига, в който Грейс приеме предложението му, ще я отведе при най-близкия свещеник и ще й надене този пръстен на пръста.

Беше се настанил да поиграе в „Черната пета“ след вечеря. Грейс го бе прогонила навън. Каза му, че й се налага да напише няколко писма и че точно сега няма време да се шляе насам-натам с него. Това му хареса. Искаше тя винаги да мисли само за него. Дори когато Грейс се занимаваше с нещо друго, той искаше да бъде заедно с нея, в съзнанието й… все едно, че Грейс е винаги с него.

Искаше му се да се прибере в хотела и да се люби с нея. Обаче току-що бе спечелил голяма сума, а той вярваше в честната игра. Фарис и другите никак нямаше да му се зарадват, ако ги изостави точно сега. Освен това той и Грейс се бяха любили целия следобед на една поляна до езерцето. Но знаеше, че ако продължи да мисли за това, колкото и да обичаше да играе честно, ще излезе от играта.

— Хей, Рейд! Тука ли си или те няма? — Джордж махна с ръка пред лицето му.

Рейд изруга и отпусна ръка.

— Мислех за нещо друго. Извинявай.

— Защо не се върнеш в любовното си гнездо и не се отървеш от натрапчивите си мисли — или каквото друго там те мъчи. — Той му намигна и го изгледа цинично.

— Хей, слушайте — възкликна силно някой от съседната маса.

Всички до един, включително и Рейд, замълчаха и се вслушаха в нощта. Чуваха се само щурците, едно конско изцвилване и шумът от колелетата на нечий файтон. По дяволите всичко това! Той си дръпна назад стола и се приготви да си тръгва, когато изведнъж прозвуча отчетливо, като ставаше все по-силен, тропотът на приближаващи конски копита. Побиха го ледени тръпки.

Беше късно и имаше само едно възможно обяснение за голямата група ездачи.

Джордж произнесе думите:

— Нощни ездачи.

— Чудя се кой ли клетник са подгонили — промълви някой.

Рейд си мислеше същото. Кипна от възмущение и гняв. Изведнъж забеляза, че всички в бара го гледат. Отново го побиха тръпки като зловещо предчувствие за надвисваща гибел. Не си носеше пистолета, но имаше нож в себе си. Изправи се бавно на крака. Помисли си:

„Нима Форд ще посмее да ме нападне?“

И Джордж се изправи.

— По-добре си върви.

Рейд му се усмихна накриво.

— Нямам намерение да бягам.

Очите на Джордж се ококориха от изненада.

— Глупак! Те не търсят теб! Как можа да й позволиш да направи това, Рейд? Не знаеше ли, че ще се стигне дотук? Роулинс от няколко дни дрънка непрекъснато за твоята малка червенокоска.

— Какво?

— Той се е раздразнил от това, че тя още учи чернилките — каза Джордж. — Раздразнил се е и от това, че тя не се е подчинила на второто му предупреждение. Наистина е ядосан.

Рейд разбра всичко за секунда.

— Тя ги учи?

Искрена симпатия се изписа по лицето на Джордж.

— Не знаеше ли? Тя е организирала нов клас. Те се събират всеки ден от десет до два, Рейд. Като слушах вчера Роулинс, останах с впечатлението, че…

Рейд изруга и се втурна навън. Усети, че Джордж го следва по петите. Изненада се леко. Не успя да направи и крачка навън от входа и ездачите прелетяха в галоп покрай него. Големите черни коне бяха около дузина на брой. Рейд замръзна на място. В същия миг, в който те отминаха, той скочи на коня си и го подкара в галоп, като се мъчеше отчаяно да се сети за някой по-кратък път до хотела. Нямаше пряк път. Когато сви зад завоя в галоп, видя, че множеството конски тела се приближава стремително и спира пред хотел „Сребърната дама“. Половината от ездачите слязоха от конете и като един се втурнаха вътре.

Грейс знаеше, че е допуснала голяма грешка.

Излъга Рейд и сега се чувстваше ужасно. Но той нямаше да й разреши да преподава. Затова тя тайно и зад гърба му продължаваше да се занимава с децата. Нямаше да му отстъпи. Това бе невъзможно.

Не ставаше дума само за правото на децата да се учат. Знаеше, че Алън ще бъде в състояние да се върне на половин работен ден чак след няколко седмици. И какво ще прави тя тогава? Няма да бъде нищо повече от любовница на Рейд.

Дори ако той пак й направи предложение, как би могла да го приеме? Любовта не беше всичко на този свят. Той се мъчеше да я принуди да се подчини на волята му, а тя дори не му беше жена. Той нямаше никакви права над нея, в никакъв случай не и законни права, обаче й бе наложил решението си, което я засегна дълбоко. Знаеше, че ще бъде истинско чудо, ако се оженят, без да започнат спор по някакъв въпрос, по който той пак ще се опита да й наложи волята си. И ще постъпва така и по-нататък, защото двамата нямаха едно и също мнение по никой въпрос, а нямаше особена вероятност някой от тях да се промени.

Подобни размишления бяха безсмислени. Той няма да й предложи пак брак и тя трябва да благодари за това на бога. Защото някаква неразумна частичка от душата й просто умираше да му каже „да“!

„Това ли е любовта?“, запита се тя и зарови лицето си във възглавницата. Страдание, душевна болка и толкова силен копнеж, че те разяжда отвътре?

Толкова много го обичаше.

Имаше чувството, че е уловена в капан.

„Още един ден изтече“, напомни си тя енергично. Беше сключила споразумение. Ще остане с него в продължение на една година. Защото нямаше да се справи с тези увъртания и чувстваше, че трябва да му признае всичко. Грейс беше сигурна само за едно. Не се бяха разбирали той да й забранява да преподава. Не бяха споменавали това и що се отнася до нея, ако тя знаеше, че той ще постъпи така, никога нямаше да се съгласи да се обвърже с него.

Имаше ужасното чувство, че рано или късно Рейд ще разбере, че тя не му се е подчинила и истината ще предизвика поредица от събития, които ще приключат с това, че тя ще го напусне. За нейна изненада от очите й потекоха горчиви, сълзи. Ужасно неприятно й бе да признае как трябва да постъпи. „О, Рейд“, помисли си тя, „върни се, люби се с мен и излекувай всички рани, дори само за един кратък миг. Прегърни ме, сякаш ме обичаш. А аз ще се преструвам…“

Тя вдигна глава. Нощта беше странно тиха, тъй като обикновено пиянската глъчка от баровете по Сребърната улица се чуваше изпод стръмнините и изпълваше въздуха. А след това тя долови лек тътен като от отдалечен тропот. Дали не валеше? Вдигна се на лакът. Невъзможно бе това да е причината. През целия ден на небето не се бе мярнало и едно облаче.

Конници.

Те се приближаваха все по-наблизо.

Тръпка на ужас, съпроводена от внезапно осъзнаване на истината, полази по гърба на Грейс. Това със сигурност бяха нощни ездачи.

Инстинктите й нашепваха да се свие на кълбо под завивките, треперейки. Вместо това тя седна неподвижно. Едновременно се разгневи и уплаши. Опита се да помисли трезво. Коя ще бъде следващата им жертва? Почти не беше за вярване, че е възможно те да яздят толкова нагло по улицата по стръмнините. Какво да прави?

Де да беше тук Рейд!

Тропотът на конските копита беше толкова силен, че те сигурно се намираха под прозорците й. Чуваше пръхтенето на конете, подрънкването на юздите и подръпването на поводите. Грейс се изплаши и изтича до прозореца. Видя няколко конника, които държаха шест коня без ездачи на улицата под нейния прозорец.

В същия миг, в който тя си помисли: „Те са дошли за някой тук, в хотела“, чу тежки стъпки на мъже, които изкачват стълбите. Сви се уплашено до прозореца.

Вратата се отвори от нечий ритник и изхвръкна от пантите си. Грейс се втренчи в шестимата мъже, които се бяха скупчили на входа, който се виждаше смътно на светлината на един фенер.

— Браг го няма тук — изрече някой със задоволство. Ужасената и вцепенена Грейс разпозна в говорещия шерифа Форд.

— Казах ти, че е в бара — отговори друг.

— Здрасти, момиче — Форд се ухили и показа пожълтелите си зъби.

Грейс нямаше сили да помръдне.