Бренда Джойс - Виолетов огън

— Хей, Рейд, има телеграма за теб.

Рейд завъртя глава. Беше едва десет и половина, но той седеше на една предна маса в „Черната пета“. Пиеше и кафе, и бърбън. Не беше в състояние да прецени какво иска в действителност. Всъщност, не искаше да пие нищо. Знаеше какво желае. Желаеше Грейс. Но Грейс не го искаше.

Още не можеше да повярва на това, което се случи. Той й предложи брак. Брак. А тя трябваше да го обмисли? Очевидно нито той, нито положението му й правеха някакво впечатление. Не я впечатли дори това, че той не бе правил предложение по-рано.

Лицето му почервеняваше всеки път, когато си спомнеше как тя бе отвърнала на предложението му пред целия бар. Е, да, имаше хиляди жени, за които би могъл да се ожени, но да пукне, ако й предложи отново брак — не и докато тя не допълзеше на колене с молби до него.

Само дето не си представяше, че Грейс ще извърши това! Размърда се доста неспокойно на стола. Нима е възможно за пръв път в живота си да не успее да постигне целта си? Никога не бе желал нещо друго така, както желаеше Грейс. Продължи да смята, че тя ще промени решението си. Дали не сбърка? Наистина ли Грейс ще му се изплъзне? Дали няма да изчезне и той няма да я види повече?

От последната мисъл му прилоша, но той знаеше, че няма да допусне това да се случи. Ще я отвлече, преди тя да му избяга.

Погледна телеграмата и видя, че е от родителите му. Ако майка му знае как възнамерява да постъпи с жена като Грейс, ще го ядоса с конското, което ще му прочете… и може би ще му удари една или две плесници. Рейд дори не се усмихна, когато си представи как ще изглежда дребната му майка, ако се опита да го удари. Той беше висок малко по-малко от два метра, беше як като дъб и тридесетгодишен. Знаеше, че родителите му искат да го видят. Ако има малко мозък в главата си, ще си стегне багажа, ще напусне Начез и никога няма да се върне. Той вдигна телеграмата.

Сестра му Сторм и мъжът й Брет бяха дошли в ранчото заедно с племенницата му и двамата му племенника. Дори само това стигаше, за да потегли веднага. Беше изтекла почти една година, откакто той за последен път си ходи вкъщи. Това беше прекалено продължителен срок. А не бе виждал Сторм от още повече време, защото тя и мъжът й живееха в Сан Франциско. Ех, де да беше тук по-големият му брат, Ник. Но Ник се намираше в Англия, в Драгмор, имението, което бе наследил от техния прадядо англичанин.

Рейд се бе отбил по работа в Англия тази година и другите му роднини явно очакваха с нетърпение да чуят разказа му за Ник.

Но знаеше, че е невъзможно да напусне Начез сега, не и докато Грейс беше тук, не и в момента, в който бе дотолкова обсебен от мисълта за нея, че даже не задиряше други жени. Ако Ник и Дерек узнаят в какво състояние е, ще си умрат от смях и ще му кажат, че така му се пада.

Рейд спря да мисли.

Грейс се чувстваше ужасно, когато си тръгваше от дома на Хариет със своите две чанти и куфара. Алън й даде с удоволствие парите на заем. Грейс не му съобщи, че напуска, нито пък каза, че са я помолили да си иде. Не искаше да го тревожи. След като се установи някъде, ще му разкаже всичко и ще му обясни, че е напуснала, за да си наеме по-евтина стая. Две от жените, които живееха в пансиона, седяха на верандата и следяха всяко нейно движение, докато тя крачеше с пухтене по алеята към улицата.

— Прав й път! — чу да казва едната от тях. — Като си помислиш само, че тази уличница иска да учи децата! Какъв грях!

Грейс вирна брадичката си, сви устни и отмина.

Хотелите по хълмовете бяха твърде скъпи. Тя спря на крайбрежието, пусна на земята багажа и започна да си разтрива ръцете. Моряци разтоварваха един шлеп. Товарни коли се движеха по улицата. Двама пияници излязоха с олюляване от един бар. Цяла редица хотели със запуснати фасади и увиснали табели започваше от мястото, където бе застанала и стигаше до далечния хоризонт. Видя Ден Райд на тротоара пред „При Макс“ и се изчерви, щом си спомни за предишната вечер.

Тъкмо в този момент едно босо и мръсно момче на около тринадесет години се блъсна в нея и едва не я събори на земята. Грейс извика от болка.

— О, извинете ме, мадам — каза то и й помогна да се задържи. — Добре ли сте?

— Да, добре съм — отвърна тя разтреперано. — Благодаря.

Тя го дари със сърдечна усмивка.

Момчето й се усмихна в отговор, извини се отново и си отиде. Грейс вдигна чантите си и продължи по улицата. Не забеляза нищо особено, преди да влезе в един от хотелите, за да си наеме стая в него. Стараеше се да не забелязва мръсотията в ъглите и мишката, която тичаше по пода. Посегна към чантичката си и откри, че парите й ги няма. Бяха я ограбили.

Нощта беше топла. Грейс нямаше къде да отиде. Знаеше, че е изпаднала в безнадеждно положение. Нямаше право да моли Алън да й услужи с останалите си пари. Знаеше, че ще й ги даде. А после няма да му остане нищо.

Седна на един дънер в сечището, което се намираше в покрайнините на града. Трепереше, въпреки че не беше студено. Багажът й беше в краката й. През пролуката между дърветата виждаше мудната, криволичеща Мисисипи, която проблясваше на лунната светлина. Двама души на сал отплуваха покрай нея. Караха го с прът. Дърветата и шубраците я закриваха. Въпреки това тя стаи дъх, докато те не изчезнаха от поглед.

Всяко клонче, което пращеше и всяко изшумоляване на листата я караха да подскача и да се оглежда с проточен врат. Какво правеше тя? Наистина ли смяташе да прекара нощта тук? Беше толкова тъмно. Каза си, че няма от какво да се бои, и че това място е по-добро от някой уличен ъгъл. Когато дойде тук през деня, мястото й се стори безопасно. Знаеше, че ако остане в града, със сигурност ще я нападнат. Но тук… Ами дивите животни? Дали нямаше змии? Лъвове? Вълци? О, боже! Тя не знаеше нищо за пустошта! И дори ако преживее тази нощ, какво ще прави утре и вдругиден и по-други ден?

„Утре ще си намеря работа“, каза си уверено тя. Просто трябва да оцелее тази нощ. Утре ще си намери работа, работа със стая и храна. Няма как някой да я види от пътя или от реката. „Просто се дръж спокойно, не вдигай шум и ще се в безопасност“, каза си тя.

Нещо се раздвижи в храстите зад нея. Грейс скочи на крака и си запуши с ръка устата, за да не извика. Това беше само един сив котарак.

Рейд крачеше с равни стъпки по пода в своята стая в хотел „Сребърната дама“. Знаеше, че Грейс не заслужава той да си губи повече времето с нея, но не успя да се сдържи. Искаше да разбере къде, по дяволите, е изчезнала този път.

Възмути се от отговора на Хариет, когато я попита случайно, точно преди вечеря, дали е виждала Грейс. Не я беше виждал от неприятната сцена снощи в „При Макс“ и не можа да не се запита къде е била целия ден и дали не е променила решението си, не че това го интересуваше!

Хариет му каза, че Грейс е напуснала пансиона.

— Напуснала? — повтори той безизразно. Първата му мисъл го ужаси: „Тя е напуснала, изчезнала е от живота ми“

Хариет се смути.

— Не си ли я виждал? Мислех, че вие двамата ще се жените?

— Какво?

— Рейд, скъпи, тя трябваше да си отиде. Пансионът ми има висока репутация. Но щом разбрах, че си й предложил да се омъжи за теб, реших, че всичко се е уредило благополучно. Тя не дойде ли при теб?

Малко по малко Рейд успя да разбере какво е станало. Хариет помолила Грейс да напусне заради нощта, която е прекарала с него. Взела е назаем десет долара от Алън! Десет долара! Две от жените я видели да напуска с целия си багаж и да се запътва към града. Докъде ще стигне с десет долара? И къде точно е отишла, по дяволите?

Той си напомни, че тя на практика отхвърли предложението му пред очите на всички. Въпреки това отиде на гарата, за да провери дали не е хванала следобедния влак за Ню Йорк. Но никой не я беше виждал да се качва в него. Върна се с огромно облекчение в хотела и реши, че тя със сигурност ще се опази от неприятности тази нощ. Сигурно е наела стая някъде. Ще открие това място утре.

Сега очакваше да му изпълнят поръчката. Държеше шише бренди в една ръка, облечен в тъмносиня роба. Отвори вратата, щом чу почукването. Едва успя да разпознае изцапаната фигура пред себе си. Това беше Грейс. Преди да я огледа по-добре, тя се хвърли в обятията му и се притисна към него. Трепереше като лист.

Той я задържа. Беше онемял от изненада.

— Какво има, Грейс, какво е станало? — той се изплаши сериозно, защото знаеше, че само най-невъобразими ужаси биха я накарали да се хвърли така в прегръдките му.

Грейс изскимтя, докато се притискаше в него.

— О, господи, беше толкова страшно, толкова страшно…

Той я хвана здраво и я отмести назад, за да я огледа по-добре. Лицето й беше съвсем бледо. Три дълги, кървящи драскотини загрозяваха съвършенството му. В косата й имаше клончета. По ръцете и корсажа й имаше белези от одрасквания от къпини, а полите й бяха окаляни.

— За бога, какво е станало?

Тя стисна здраво реверите му и едва не скъса копринения плат. Ръцете й трепереха.

— Лъвове, индианци, а после се появи тази кукумявка… — тя вече викаше.

Той примигна и обгърна лицето й.

— Нападна ли те някой, Грейс?

— Мисля, че там имаше вълк, но може да е било куче… Бях в гората, тичах и не успях да видя. Смятах, че бягам назад към Начез, но тичах в продължение на часове! Сигурна съм, че имаше змии! По едно време попаднах в блато! — тя заплака. — Нещо ми се плъзна по рамото!

Рейд обви ръцете си около нея и я отведе до леглото. Седна и я сложи до себе си.

— Вече няма страшно — прошепна й той. Погали я по косата и се зае да маха клончетата, докато я милваше. — Какво правеше в гората нощем, Грейс?

Лицето й се притисна в гърдите му. Когато заговори, устата й се опря плътно до тялото му. Той долавяше дъха й.