Той вдигна ръка.

— Ти си хубава, въпреки че си прекалено скромна, а зъбите ти са малко дълги. Но тук не ми трябва някоя превзета даскалица. Клиентите ми искат да гледат хубави млади момичета.

Макар че се чувстваше като крава за продан, оглеждана на пазара, Грейс извади фибите от косата си и остави кълбото да се спусне неудържимо надолу и да стигне до бедрата й.

— О, свети боже — възкликна Ден, вдигна един тежък кичур и го завъртя в ръцете си. — Досега не бях виждал коса като твоята.

— Получавам ли работата, Ден?

— Получаваш я. Можеш да започнеш довечера. Ела в пет и кажи на Лиза да ти даде нещо да облечеш.

Той все още я гледаше, когато тя пребледня.

— Не можеш да работиш в този вид.

— Разбрах — успя да промълви Грейс. — Колко е заплатата?

— Пет долара на седмица, а бакшишите са си твои.

Грейс замръзна на място, когато чу тази значителна сума.

— Момичетата получават ли много бакшиши?

Той я изгледа.

— Ако се стараят много, докато работят. — Той се подсмихна. — Виж какво, вземи клиентите на горния етаж и ще натрупаш цяло състояние.

— Мисля, че казах мнението си по този въпрос — заяви Грейс.

Той се изкиска.

— Наистина си хубава. Но, скъпа, говориш като някоя стара мома и даскалица. Така няма да получиш и цент. Чуй съвета ми. Бъди приветлива и женствена. Накарай клиента да се почувства, сякаш мислиш само за него.

— Ще се опитам да запомня това — изрече сковано Грейс и избяга на улицата.

До вечерта Рейд си върна спокойствието, което Грейс така силно разклати с опита си да измъкне пари от него. Още се чувстваше неспокоен и едва сдържаше страстта си към нея. Всичките му чувства бяха съсредоточени върху Грейс. Нямаше сили да понася повече това състояние на нещата. Не беше свикнал да се отнасят така с него. Досега всички жени го бяха желали и изпълняваха всяка негова заповед. Достатъчно бе да им махне с ръка.

Но Грейс… Грейс беше напълно различна. Вече я познаваше добре и знаеше, че може да й маха с ръка вечно, но тя няма да му се подчини. Дори ако онази нощ я бе дефлорирал и докарал до върховен екстаз, тя пак би го отхвърлила. А той нямаше намерение да чака вечно. Що се отнася до него, бе чакал достатъчно дълго. Търпението му бе изчерпано. Искаше Грейс до себе си.

Ето защо сега седеше тук и мислеше за брак.

Винаги бе искал да се ожени някой ден. Може би бе дошло времето да се установи някъде за постоянно, да си построи къща, да отгледа деца. Ненадейно пред него се появи прекрасна картина — Грейс, която люлее бебето им в ръцете си. Това го подтикна да действа.

С удоволствие ще й даде всичко, което тя поиска. Най-красивата къща в Ню Йорк, Лондон, Париж, където пожелае. Копринени дрехи, кожи, бижута, картини, скулптури… След това се засмя беззвучно. „За Грейс О’Рурк ли мисля!“

Опита се да си представи, че е женен за Грейс. Прецени, че тя ще се задоволи напълно с една къщичка и няколко скромни рокли. А Рейд знаеше, че скромността е последната черта, която някой би открит у него. Представи си, че цял живот се старае да я научи да се държи нескромно — каква удивително приятна мисъл!

И най-вероятно до края на живота си ще трябва да я измъква от различни опасности. Кой знае защо тази идея го изкушаваше доста силно. И самият Господ знаеше, че някой трябва да се грижи за нея!

Постепенно Рейд се въодушеви. Наистина съжаляваше, че не постъпи достатъчно тактично и не я изпрати вкъщи по-предишната нощ. Но сега, сега не можеше да не изпита удоволствие от това как се развиха нещата. Знаеше, че хората в града ги одумват. Това го устройваше и още как. Сега беше длъжен да се ожени за нея, след като стана причина за нейното падение. Засмя се беззвучно. Идеята да се ожени за нея му харесваше все повече и повече.

След това си спомни за Алън. Усмивката му изчезна. Грейс пред очите му бе отхвърлила предложението на Алън. Хрумна му една дразнеща мисъл. Ами ако тя откаже и на него? Рейд не искаше да повярва в тази възможност. Едно бе да отхвърли предложението да му стане любовница, а съвсем друго да не пожелае да се омъжи за него. Всички го считаха за много изгодна партия и за един от най-харесваните ергени в страната. Беше хубав, богат, имаше успех във всичко. Не беше възможно някоя жена да отхвърли предложението му.

С възстановено самочувствие Рейд се насочи право към най-добрия бижутер в града, за да купи най-големия диамант, който се продаваше там. Магазинът на Стърн бе прочут с бижутерийните си изделия. Той бе обслужвал знаменитите плантатори в Начез през последните петдесет години. Там Рейд намери двадесеткаратов жълт диамант, който беше почти безупречен. Опита се да си представи израза на лицето й, когато го види. Ще се втренчи в него със слисаните си виолетови очи. След това ще му се усмихне. Може би в очите й ще се появят сълзи. Ще си прехапе устните, какъвто навик имаше, а после ще го прегърне с думите: „Да, о, да!“

Тази вечер Грейс не дойде да вечеря с другите в пансиона. Никой не знаеше къде е тя. Рейд усети, че не може да яде и не е на себе си от объркване. Стотици мисли препускаха в разгорещеното му съзнание. Доколкото познаваше Грейс, тя сигурно беше попаднала в някаква неприятност. Най-накрая се извини, излезе преди края на вечерята и отиде право в стаята на Алън.

Алън четеше. Отмести настрана книгата, за да поздрави тихо Рейд. Рейд кимна в отговор.

— Да си виждал днес Грейс, Алън?

— Да, два пъти — отвърна Алън.

Рейд усети лек пристъп на ревност. Той не я беше виждал и веднъж.

— Кога? — запита той съвсем спокойно.

— Сутринта и следобеда — каза Алън и се опита да се вдигне по-нагоре. — Станало ли е нещо?

— Не, наистина не е — каза Рейд. Не желаеше да го тревожи, не и щом Алън беше принуден да пази леглото.

— Тя не дойде ли за вечеря?

— Забравих — излъга Рейд. — Тази вечер дамите имат среща.

— Разбира се — каза Алън и се усмихна нежно. — Грейс никога не би изпуснала среща на дамите.

Стига само да имаше среща на дамите. Рейд обиколи предната и задната гостна. Предчувствието му за надвиснала опасност нарастваше. Никой, като включим и Хариет, не знаеше къде се намира Грейс. Обезсърчен и разтревожен, Рейд се измъкна накрая през вратата и се отправи към града, като се надяваше да я срещне някъде навън. В края на обиколката си спря в „Черната пета“. Точно сега се нуждаеше най-много от нещо за пиене.

Престоя в заведението само три минути и чу новините. Неговият приятел и партньор в играта на карти Джордж Фарис го почерпи едно питие. В очите му пламтяха весели пламъчета.

— Благодаря — каза разсеяно мрачният Рейд.

— Като те гледам, май трябва да си пийнеш малко.

— Така е…

Той обърна чашата на един дъх. Джордж се засмя тихо.

— Не съм подозирал, че ще видя нещо подобно някой ден.

Рейд се намръщи.

— Джордж, не мога да се отърва от усещането, че много ти се иска да ми кажеш нещо. Какво е то?

— Някой ден една от многобройните ти жени ще те сложи под чехъл.

Рейд бе целият в слух.

— Какво искаш да кажеш?

— Или може би тя не е твоята жена, а? — Джордж се ухили още повече. — Не си представям, че си й разрешил да работи на такова място.

— За Грейс ли говориш?

— Да-а. Ако не ти беше любовница, сигурен съм, че и аз самият бих си пробвал късмета с нея.

Още не беше свършил, а Рейд вече се бе изправил и бе вдигнал самия Джордж. Беше готов да стовари юмрук в лицето му.

Джордж вдигна ръце в знак на капитулация. Рейд усети, че за малко не удари приятеля си и го пусна.

— Казвай всичко. Къде е тя?

— В заведението „При Макс“ надолу по улицата.


Роклята, ако това можеше да се нарече рокля, надмина и най-лошите й очаквания. Над червения сатен на полата имаше черна дантела. Стигаше й до прасците отзад, но закриваше само коленете отпред. Корсажът не бе украсен, като изключим черните копчета от седеф и пришитата отвън черна дантела. Корсажът определено беше много малък. Грейс разбра, че няма да посмее да се наведе или да посегне към пода от страх да не загуби и това незначително прикритие, което има.

Не знаеше дали ще успее да издържи това изпитание. Причината не се криеше само във факта, че постъпването й на работа в бар беше върхът на лицемерието. Тя се бе обявила срещу баровете и прекомерната консумация на алкохол. Но… пет долара на седмица. Това беше богатство, което стигаше, за да изплати всички сметки на майка й. А, ако получава и бакшиши…

Проблемът беше, че е уплашена. Страх я беше да слиза по стълбите в това облекло. Страх я беше от тази работа. Страх я беше от тези мъже. Просто беше напълно изплашена.

Високите й тънки токчета бяха несигурни при ходене. Грейс слезе с мъка по стълбите. Лицето й пламна, въпреки усилията й да запази спокойствие. Напомни си, че това е работа, че се нуждае отчаяно от пари, а тези мъже са невежи безделници и са много под нейното ниво.

Изобщо не се почувства по-добре, особено щом чу подсвиркванията и дюдюканията, с които я поздравиха присъстващите.

При нея дойде Ден. Гледаше възхитено и не откъсваше поглед от разкошните й гърди.

— За бога — възкликна той. — Бива те да криеш прелестите си, а?

Той беше шефът, но не й хареса начинът, по който я оглеждаше. Затова тя не му обърна внимание. За нещастие, докато минаваше покрай него, закачи тока си между дъските и падна по лице.

Десетина души се втурнаха да й помогнат да се изправи още преди да е помръднала.

Когато я изправиха, тя провери корсажа си — слава богу, той си стоеше на мястото. Дръпна го силно нагоре. Заби поглед в пода и прошепна „Благодаря“ толкова тихо, че никой не я чу. За малко не извика, въпреки че й се искаше страшно да го направи.

— Добре ли си? — попита един от мъжете.

— Скъпа, май трябва да си пийнеш — отбеляза друг.

— Искаш ли да потанцуваш, момиче? — долови още един страстен и задъхан глас до ухото си.