Бренда Джойс - Виолетов огън

На другата сутрин Грейс се събуди напълно отчаяна. Нямаше работа и пари, а отдавна бе закъсняла с плащането на болничните сметки на майка си. Заради Рейд Браг нямаше повече шансове да си намери работа тук, защото очевидно всеки в Начез знаеше за нощта, която бе прекарала с него.

Независимо от това тя се облече и се приготви да си търси пак работа. Реши да провери в някои хотели по хълмовете. Не се надяваше кой знае колко, защото знаеше, че дори и в някой от тях да има вакантно място, едва ли ще го дадат точно на нея.

Спря да си реши косата, покри лицето си с ръце и се зае да обмисля най-лошия вариант.

Ако положението стане съвсем лошо, ще съумее ли да си наложи да иде на работа на Сребърната улица? Ще излезе, че е несравнима лицемерка! Но какво пък, жителите на Начез и без това я смятат за опозорена жена, така че какво значение има какво ще си помислят за нея?

По дяволите! Имаше значение за нея. Тя беше жена с принципи. Не одобряваше това, което се вършеше в тези греховни вертепи на Сребърната улица… проституция, игра на карти, пиянство. Но й трябваше работа. Принципите нямаше да платят сметките за престоя на майка й в болницата.

Грейс се намираше на половината път до стръмните хълмове. Вниманието й бе погълнато от тревожните мисли за това откъде да намери малко пари. Стараеше се да не мисли за онзи непоносим мерзавец Рейд и се измъчваше, когато се сещаше, че сега негърчетата нямат учител. Откъде ще й намерят заместник? Дали кметът изобщо ще си даде труд да търси такъв? В края на краищата доктор Ланг бе казал, че Алън ще се възстанови след месец. Един месец си е един месец, а тези деца имат нужда от учител сега.

Тогава й хрумна една дръзка мисъл. Кой ще й попречи тя да ги обучава неофициално? Нали имаше право да се разпорежда със своето свободно време така, както си иска? Изпълни се с радостна възбуда и изпадна в такъв възторг, че едва не подмина Сара Белели и Марта Граймс, без да ги забележи.

— Здравейте, Сара, Марта — извика тя, тъй като се сети, че скоро ще се проведе следващата сбирка на въздържателското дружество. — Кога ще се срещнем? — заговори тя, но спря внезапно.

Марта извърна настрани очите си. Сара я гледаше с явно презрение.

— Боя се, мис О’Рурк — изрече крайно резервирано тя, — че на нашите срещи се разрешава да идват само дами.

Тя се отдалечи бързо, а Марта я последва.

Зашеметена и обидена, Грейс се загледа подире й. И макар че знаеше защо се отнасят толкова грубо с нея, не й се искаше да повярва в това. С вирната брадичка и свити устни, като си казваше: „Няма значение“, тя се отправи към първия хотел на стръмнините — „Сребърната дама“.

В същия миг спомените я заляха като вълна. Само преди един ден тя се събуди в силните ръце на Рейд. Още усещаше притискането на твърдото му тяло до нейното. Кръвта й потече лудо във вените й.

Беше абсолютно невъзможно да работи именно тук. Подмина сградата. На следващата пресечка имаше разпростряло се на голяма площ здание на име „Южната звезда“. От първата си обиколка по тези хотели тя вече знаеше към кого да се обърне. Собственикът беше солиден на вид джентълмен, който й предложи чай предишния път и сподели с нея няколко невинни клюки. Днес по лицето му бе изписано явно презрение.

— Дори и да имаше вакантно място, мис О’Рурк, не смятам, че то би било подходящо за вас.

Въпреки че очакваше подобен прием, Грейс се почувства безкрайно унижена. Но стисна юмруци и си опита късмета и по другите хотели. Постигна същите резултати като в първия. Щом излезе от последния, с мъка се въздържа да не избухне в сълзи.

Грейс се умори и загуби увереност, но не се отказа. Знаеше, че трябва да се осмели да опита на Сребърната улица. Това беше единственото място в града, където не беше пробвала досега да си намери работа — значи там перспективите бяха по-добри от другаде. Но направо не й се вярваше, че е паднала толкова ниско.

Грейс се спря пред първия хотел, до който стигна, „Златната врата“. Надникна вътре и се уплаши. Там беше тъмно и влажно. Подът бе много мръсен, по мебелите имаше белези или бяха строшени. Смърдеше на пот, бира и цигари. О, няма да работи в това заведение. Отстъпи припряно назад. Усети, че сърцето й бие лудо. Не влезе в другите хотели по същите причини. След това се озова пред един от баровете.

Господи, помисли си тя, когато застана на дъсчената пътека и стисна здраво перилото. Има ли избор? Какво значение има? Начинът, по който се отнесоха току-що към нея Сара, Марта и хотелиерите, не доказва ли, че мястото, където работи, вече не е от значение? Какво й остава да губи? И защо й се струва, че всеки момент ще избухне в сълзи?

През последния час бе научила вече един урок. Затова не й бе трудно да открие, че не й остава нищо друго, освен да тръгне по баровете, защото повечето от тях бяха не по-малко мръсни и смрадливи от „Златната врата“. Вече знаеше, че „Черната пета“ е най-елегантният бар в града, който се славеше с най-елитната клиентела. Но нямаше как да работи в него, не и докато той бе редовен посетител там.

Подмина решително бара, до който се намираше, и най-накрая се спря на очевидния избор, доколкото можеше да прецени според хубавия външен вид, ако такива думи прилягаха изобщо за бар. Барът „При Макс“ не изглеждаше зле. Подът беше от излъскан дъб, барът бе махагонов, макар и да нямаше изящните месингови украшения и натруфените огледала на „Черната пета“. Грейс се постара да не гледа към рисунките с пищни голи красавици, които украсяваха чамовите стени. Пое си няколко пъти дълбоко въздух и бутна решително люлеещите се врати.

Още бе рано и в бара цареше тишина. Имаше само няколко клиенти. Барманът лъскаше чашите на тезгяха. Един човек седеше на някаква маса. Пред него имаше разхвърляни документи. Грейс се приближи до бармана. Чувстваше се неловко и съвсем не на място. Той вдигна очи и я загледа преценяващо.

— Загубила ли сте се, госпожо?

— Не, не съм — каза Грейс с характерния си северен говор. Сети се, че сега не е време да демонстрира грижливо поддържаната си дикция и се постара да смекчи произношението си. — Тук ли е собственикът или управителят?

— Ей-там е.

Грейс се обърна към човека, който беше станал и се приближаваше. Той беше на около петдесет години, с широки рамене и малко пълен. В тъмната му коса имаше сребърни нишки.

Казвам се Грейс О’Турк — каза притеснено тя. Искаше й се да избяга навън още сега, преди да е станало прекалено късно.

— О, знам — каза той и се подсмихна. — Аз пък съм Ден Райд. Много е трудно да не забележиш червенокоса учителка.

Напрежението й се увеличи, защото се досети какво означава блясъкът в тъмните му очи.

— Мистър Райд…

— Ден.

— Ден — тя преглътна. — За съжаление съм безработна.

Тя насочи към него виолетовите си очи. Погледът й беше преднамерено умолителен.

— Майка ми в Ню Йорк е болна и й се налага да лежи постоянно в болница. Аз съм отчаяна. Загубих преподавателското си място и ми трябва работа.

Очите на Ден се отвориха широко от изненада.

— Вие ме молите да ви наема?

— Да — отвърна бързо тя. — Но само да сервирам напитки, мистър, ъ-ъ, Ден.

Мъжът се подсмихна.

— А той знае ли за това?

— Извинете?

— Браг. Той знае ли, че сте тук?

Грейс почервеня силно. Устните й се свиха.

— Уверявам ви, че сама съм си господарка.

— Така ли? Защото не искам да си имам неприятности с човек като Браг.

Тази възможност не бе хрумнала на Грейс.

— Няма да има проблеми.

— Добре.

Той я огледа отгоре до долу. Погледът му се задържа на гърдите й, обърка се при вида на лентите, които ги пристягаха и спря най-накрая на прибраната й и пристегната назад коса.

— Пусни си косата.

— Извинете?

— Пусни си косата. Искам да видя как ще изглеждаш, когато я пуснеш.

Тя отвори уста, за да почне да протестира. Успя само да издиша гневно.