— Накъде се отправиха? — попита мрачно Рейд.

— Към Шантитаун.

Намеси се Тилдън Феърбанкс.

— Хей, Рейд, ти май си единственият бял в този град, който не знае какво ще стане там тази вечер.

Той се обърна към приятеля си.

— Изплюй камъчето, Феърбанкс. Веднага.

— Решили са да дадат урок на негрите, в случай, че някой от тях е решил да послуша републиканеца, който беше днес в града.

Рейд изруга и изчезна, преди някой да успее да мигне.


— Ще накажем ли един за назидание на всички? — извика от коня си Роулинс.

Нощните ездачи бяха седем. Четирима бяха на коне отстрани до Роулинс, а двама, които бяха слезли на земята, държаха един силно уплашен негър на име Хенри.

— Да — отекна ревът им.

Бяха докарали няколко треперещи негри да гледат.

— Това да ви е за урок. Няма да слушате вашите приятели янки, иначе по вас няма да остане здрава кожа — обяви Роулинс. — Почвай да го биеш, Франк.

Гледката беше непоносима.

Грейс не успя да се сдържа повече, въпреки че трепереше от страх от главата до петите. Седеше върху Мери в гората, която ограждаше сечището, където предстоеше да се състои побоят.

— Как да накарам това магаре да помръдне? — прошепна тя на Клариса, която стоеше на земята, трепереше и викаше беззвучно.

— Ритни го — каза Клариса.

Грейс ритна силно мулето. Мери изви глава и я погледна. Клариса я удари отстрани. Мери изскочи от гората и хукна право към мястото, където връзваха нещастния негър за един дебел кол.

Грейс се носеше лудо напред и се опитваше едновременно да хване юздите, да обуздае мулето и да насочи заплашително оръжието. За пръв път през живота си съжали, че не умее да язди. Но може би беше по-добре, че не умееше. Щом чуха тропота на връхлитащото и ревящо пронизително животно, главите на хората се извърнаха към нея. Конете им се размърдаха разтревожено. Мери хапеше мундщука и препускаше лудо напред. Грейс се прилепи до нея с краката си и с едната си ръка. Едва смогваше да се задържи на седлото. Загуби и ума, и дума. Юздите се носеха като дълги ленти зад гърба й. Неусетно за нея Мери се озова точно срещу Роулинс. Грейс успя да насочи пушката право напред.

— Какво става, по дяволите — изкрещя Роулинс и дръпна юздите, за да се махне от пътя й.

Мери зави и едва не закачи дорестия кон на Роулинс. Младежът се зае да успокоява уплашения си жребец. Грейс започна да се смъква настрани. Премести горната част на тялото си, за да овладее положението с дясната ръка. В този миг Мери се спъна. Оръжието изгърмя.

Изстрелът профуча опасно близко до коня на Роулинс, който изцвили, препусна и проби редицата на четиримата ездачи, като създаваше хаос и бъркотия.

Дузината негри, които бяха принудени насила да гледат, се разпръснаха и побягнаха.

Грейс се изтърси позорно на земята.

Мери спря рязко и задъвка бурените.

Роулинс овладя дорестия си кон и го подкара назад с камшика.

— Върнете негрите тук — изрева разярено той.

Грейс се изправи и насочи пушката срещу него. Трепереше.

— Не! — извика тя. — Ще застрелям всеки, който помръдне! Репликата й сякаш бе извадена от някой булеварден роман.

Стори й се глупава.

Но имаше ефект. Нощните ездачи се вцепениха и зачакаха заповед от водача си.

Той не й повярва.

Няма да посмееш да ме застреляш, момиче — заяви цинично той.

— За малко не те уцелих първият път — изрече задъхано Грейс. — Заради мулето те изпуснах. Този път никакво муле няма да ми попречи.

Роулинс се поколеба.

— Какво да правим? — попита Франк, който все още стоеше до вързания негър.

Лицето на Роулинс се изкриви от яд.

— Никой негодник янки, който си пада по негрите, няма право да ми заповядва — каза той, пришпори коня си и се насочи право към нея.

Грейс се молеше в пушката да са останали още куршуми. Вдигна я нагоре.

— Стой на място, Роулинс — извика тя. — Предупредих те!

Той се подсмихна, а конят му увеличи скоростта си. Грейс преглътна. Той беше на тридесет ярда. Вече премина половината разстояние и приближаваше. Смееше се. Грейс събра всичките си сили и натисна спусъка. Нищо не се случи.

Роулинс нададе тържествуващ крясък и посегна към нея. Ръцете му я обвиха. В същия момент прозвуча изстрел. За миг Грейс се оказа плътно притисната до потното седло на коня. След това усети, че той се напряга и го чу да вика от болка. Пусна я. Тя падна на колене.

— Само опитай, Роулинс — каза провлечено Рейд изпод сенките. — Извади си пистолета.

Роулинс застина. Рамото му кървеше обилно, ръкавът му се оцвети в червено. Няколко секунди всички стояха със затаен дъх и чакаха Роулинс да си извади оръжието. Но той сигурно разбра, че тази постъпка ще бъде гибелна, защото Рейд бе насочил револвера си към него напълно невъзмутимо и със сигурност нямаше да го пропусне.

Рейд извика с презрителна нотка в гласа:

— Махайте се оттук и вървете по дяволите. Веднага! Първо се разпръснаха четиримата ездачи.

Роулинс не отстъпи. Гневният му поглед предизвикваше Рейд.

— Ще съжаляваш, тексасецо. Ще се погрижа за това.

— Ще те чакам с нетърпение.

Когато Франк и третият човек се качиха на конете си, Роулинс изгледа явно похотливо Грейс, която вече се бе изправила и държеше в ръце празната пушка. Рейд усети скритата заплаха в погледа му и се скова от напрежение. Роулинс забеляза това и се подсмихна още повече. После пришпори коня си и тримата се отдалечиха в галоп.

Грейс се запъти към вързания мъж. Едно кратко изречение на Рейд я спря.

— Стой на място.

Тя остана неподвижна.

Като по някакво чудо от дърветата изникнаха негри. Двама души започнаха да развързват своя приятел. От гората се появи Клариса и се затича към нея.

— Добре ли сте, мис Грейс?

Грейс изправи рамене. Никак не й беше лесно, тъй като тялото й все още трепереше неудържимо. Успя да кимне на Клариса. Междувременно чу приближаването на коня на Рейд. Накрая усети с гърба си докосването на горещото запенено животно.

— Хубав въпрос — каза Рейд със същия леденостуден глас. — Защо не й отговаряш, Грейс?

Макар че Рейд не беше многословен, на нея й се стори, че думите му подействаха на кожата й като одраскване с шкурка. Разбра, че постъпката й го е разярила. Усети, че в устата й е сухо.

— Добре съм — отвърна тя и се постара да говори ясно и високо. Думите й прозвучаха като леко писукане.

— Онзи човек добре ли е? — попита Рейд.

— Добре ли си, Хенри? — запита Клариса.

— Добре съм, сър — отвърна Хенри, пристъпи напред и затърка ожулените си китки. — Мадам, трябва да ви благодаря.

Грейс беше твърде неспокойна, за да изпита удоволствие, но успя да отвърне на Хенри с нещо подобно на усмивка или поне така се надяваше. След това Рейд я издърпа безцеремонно в си и я настани там да седне настрани. Неусетно за себе си се загледа в стиснатите му челюсти. Отвори уста, за да почне да протестира. Рейд отсече, без да поглежда към нея:

— Не ме тормози.

Тя си затвори устата.

Силната му като стомана ръка обви кръста й. Бързият ход на врания жребец изобщо не можеше да се сравни с ездата на Мери и макар че бе здраво притисната към скута на Рейд, тя не успя и не дръзна да се отпусне. Всъщност трепереше от време навреме, докато седеше изправена, като че ли е глътнала бастун и се мъчеше да избегне всякакъв контакт с горната част на тялото му. Рейд не каза нищо, дори да бе забелязал трепета й. Тя се ужаси, когато усети колко се е напрегнал. Той не насочи жребеца си към Горната улица, където се намираше пансионът на Хариет Голд. Грейс се страхуваше да попита накъде я е повел. Очите й се уголемиха от изненада, когато стигнаха до Сребърната улица, а после свърнаха наляво към възвишенията. Той я хвана по-здраво, сякаш бе доловил объркването й. Накрая се спря пред хотел „Сребърната дама“. Грейс гледаше смаяно.

Той се плъзна на земята и я смъкна, сякаш е чувал с жито. Кой знае защо коленете й бяха омекнали и се изкривиха в момента, в който краката й стъпиха долу. Рейд застана до нея. Твърдата му като стомана ръка я хвана през кръста. Той я придържаше по този начин, така че не й оставаше друга възможност, освен да закрачи с него. Влязоха в хотела.

— Рейд…

— Млък.

Той я поведе нагоре по стълбите към своя апартамент. Не я пусна, докато изваждаше ключа и отваряше вратата към прекрасно обзаведените стаи, които тя бе видяла онзи ден. Грейс се озова вътре. Стъпи неуверено на дебелия килим от Обюсон, огледа се наоколо и си помисли: „Това е лудост.“ След това чу, че някой заключва вратата и главата й се извърна рязко. Обезпокоеният й поглед се сблъска с този на Рейд. Той беше толкова мрачен и студен, че тя направи крачка назад.

— Отивам си вкъщи — изрече тя разтреперано.

— За коя се мислиш, по дяволите?

— Отивам си веднага вкъщи — успя да отрони тя и опита да мине покрай него.

Той я сграбчи и завъртя силно. Тя се озова в прегръдките му. Тялото му се беше стегнало като пружина.

— Много ли ти харесва смъртната опасност, Грейс?

Тя поклати безсилно глава. Измъчваше я мисълта, че всеки миг ще се разреве като новородено бебе.

— Не те ли е грижа дали няма да умреш? — запита той.

Тя не успя да се въздържи и зарида силно.

— Доведох те тук, за да те набия хубаво — изрече грубо Рейд. — Но никога през живота си не съм вдигал ръка срещу жена!

Още не бе произнесъл думите и я вдигна и понесе към огромен креват, покрит с балдахин.

От гърлото й се чу ново хълцане, което се засили.

Креватът потъна под тежестта на тялото й. Рейд се наведе над нея. Ръцете му се вкопчиха безмилостно в гъстите кичури на косата й и се впиха в главата й. Заболя я. Опита се да потисне изблика на сълзите. Едното му бедро се пъхна грубо между нейните. А след това устните му се спуснаха надолу. Бяха твърди и горещи.

Той разтвори насила устните й и бутна езика си дълбоко в устата й. Тя се опита да си извърне главата, но ръцете му я държаха здраво. Устата му се задвижи напред към нейната. Вече се беше втвърдил и нараснал силно до корема й. Тя беше абсолютно сигурна, че той знае, че й причинява болка. Но поради някаква, известна само на него причина, той се мъчеше да демонстрира надмощието си над нея по единствения начин, който му бе останал. Осъзна, че той ще я вземе тази вечер, независимо от това, дали тя го желае или не.