— Хариет, имаш ли чисти парцали? Трябват ми.

Хариет гледаше ту Рейд, ту Грейс, после се усмихна широко.

— Разбира се, че имам.

Тя се върна от килера с няколко чисти ленени ивици.

— Веднага се връщам — каза тя и излезе забързано, като остави нарочно двамата сами.

Рейд не й обърна внимание. Той седеше на масата, обърнал длани към себе си и наблюдаваше внимателно Грейс, когато тя се наведе над него, след като бе натопила ленения плат във водата. Тя имаше съвършен, ангелски профил. Видът й мамеше, защото под него се криеше остър ум и силна разпаленост по въпросите за морала. Той реши, че никога не е срещал толкова необикновена жена. Помисли също, че смелостта й го плаши.

— Виж какво, Грейс, — каза той — ти не отговори на въпроса ми. Какво правеше там на крайбрежието? Сигурен съм, че не е възможно да си чак толкова неопитна, та да търсиш работа на Сребърната улица.

— Е, добре, не търсих работа — призна тя смутено. — Всъщност, правех проучвания.

— Проучвания! — Той се смая. Храбростта й наистина го уплаши. Рейд разбра, че без него тя е загубена. А, ако му стане любовница, той не само ще се грижи за нея, но и ще я защитава.

Очевидно бе, че тя се нуждае неотложно от някой, който да я пази да не се забърква в неприятности.

Миналата нощ, когато тази идея му мина за пръв път наум, той се въодушеви, но това усещане се смени бързо с чувство за вина и несигурност. Как да я накара да се съгласи и изобщо беше ли честно да се опитва да я убеждава? Едва успя да заспи. Разумът му поведе война с по-долните му потребности. Но днес не изпитваше вече никакви съмнения. Тя се нуждаеше повече от него, отколкото той от нея. Длъжен бе да я държи далеч от опасност, защото знаеше, че иначе тя ще изпадне в безнадеждно положение.

Грейс свърши най-сетне, вдигна очи и се натъкна на напрегнатия поглед на Рейд, който той бе приковал върху нея. Тя долови рязката промяна в него и се изправи нервно.

— Готово, свърших.

Започна да събира бързо изцапаните парцали.

Рейд се облегна на стола. Следеше всяко нейно движение. Тя имаше дяволски хубаво тяло. Дори зле ушитата й рокля не успяваше да прикрие това. Бе толкова дълго и стройно. Той си представи как изглеждат краката й, представи си колко дълги и снежнобели са те и как обгръщат твърдите му хълбоци, докато той прониква в нея. Тази игра на въображението доведе до незабавното му втвърдяване. Той реши, че това се дължи на въздържанието му от секс през последните няколко дена — твърде рядък подвиг за него, откакто бе открил тази удивително приятна дейност като тринадесетгодишен. После си спомни обвиненията на Грейс, че е прекарал с проститутка тази сутрин и се усмихна още по-широко. Беше се отбил там само за да си прибере парите, които му дължеше едно от момичетата. Каза небрежно на Грейс, докато тя се бе обърнала с гръб към него:

— Да те чакам ли долу след двадесет минути?

Тя се обърна бавно.

— Да ме чакаш ли?

— За да те заведа на обяд. Искам да те заведа на обяд, Грейс.

Всички инстинкти й нашепваха, че това е опасно. Знаеше, че трябва да изчака Алън да се прибере вкъщи и да хапне на спокойствие заедно с него. Не искаше нищо от този мъж. Но след това срещна погледа на Рейд, видя пак хубавите му сини очи и усети, че мрази чувството, което се надига дълбоко в нея. „В края на краищата“, помисли си тя, „останала съм почти без пари“. Не беше яла от сутринта и въпреки че ястията на Хариет бяха много евтини, те все пак се отразяваха на оскъдните й спестявания. Защо да не похапне безплатно? Ако не си намери работа, скоро ще има възможност да яде доста рядко. Това, разбира се, беше единствената причина да се съгласи да обядва с него.

— Добре.

Рейд се засмя беззвучно.

Двадесетте минути стигнаха, за да започне Грейс да се съмнява дати е взела най-правилното решение.

Напомни си, че той е пълна противоположност на всичко, в което тя вярваше. За него жените бяха източник на удоволствие. А това, че за Рейд Браг една жена не е достатъчна, правеше нещата още по-лоши.

Той бе южняк с предразсъдъци. А на всичко отгоре бе и тексасец. Тя си спомняше добре разговора между него и шерифа Форд. Рейд посвети цялото си внимание на това, което се случи на нея, бялата жена, а не на бедата, която сполетя черната продавачка. Трябваше да бъде честна пред себе си и да признае, че му е благодарна за помощта му, но той не постъпи в случая така, както на нея й се искаше. Насилието не беше подходящият отговор, макар че тя изобщо не се изненада от това, че той постъпи точно така. И беше сигурна, че той преувеличи последствията от нападението — някой друг със сигурност би спрял моряците, ако той не се бе оказал наблизо! Последното обвинение срещу него бе очевидният факт, че той не е нищо повече от безделник, скитник, комарджия и неразкаял се търсач на удоволствия.

— Станало ли е нещо, Грейси? — попита Рейд, когато тръгнаха по пътеката към улицата.

Тя не го погледна. „Имам нужда от тази храна“, напомни си тя. В същия миг й заговори някакво предателско гласче вътре в нея: „Той те защити и предпази, Грейс.“

— Грейс?

— Съжалявам — каза тя бързо и се изчерви от трепета, който усети. Този мъж се бе разгневил дотолкова, че се сби, за да защити нейното целомъдрие. Мили боже! Как може да си помисли такова нещо — та тя е просветена, модерна жена! Беше в състояние сама да се защитава!

„Но не и от моряците“, каза подигравателно вътрешното гласче.

— Грейс?

Тогава тя го погледна внимателно и забеляза, че той е сменил панталоните си и хубавия си тъмен костюм със сребриста брокатена жилетка и вратовръзка. Мекият полъх на приятен мускусен аромат докосна ноздрите й. Той я бе хванал за ръката. Докато слънцето проблясваше в гъстата му коса на ярки ивици, той изглеждаше не само изискан и елегантен, но и невероятно мъжествен и смайващо красив. Внезапно тя си представи с ужас колко безцветна изглежда до него и за пръв път през живота си й се прииска да носи хубава копринена рокля. В този момент забеляза кабриолета, който ги очакваше.

Със сигурност не беше виждала досега нещо подобно. Един великолепен дорест кон се дърпаше силно в ремъците и разтърсваше нетърпеливо глава. Сребриста грива се спускаше по рамото му. Кабриолетът беше лакиран в черно, имаше месингови украшения и блестеше ярко на слънчевата светлина. Кочияшът носеше ливрея и държеше вратата отворена. Отвътре всичко беше покрито с плюш и червена кожа.

— Рейд, откъде го намери това чудо?

Той се засмя от удоволствие.

— Само най-доброто е достойно за теб, Грейси.

Погледът му беше дързък и недвусмислен. Тя се изчерви и се загледа настрана.

Той й подаде ръка да се качи. Грейс знаеше, че това е смешно, но се почувства като кралица. Прокара ръката си по меката и будеща страстите кожа, когато екипажът се наклони под тежестта на Рейд. Погледна го бегло и видя, че той я наблюдава и се усмихва леко. Сключи бързо ръце в скута си и изправи рамене. Кочияшът затвори вратата, качи се на своето място над тях и кабриолетът потегли напред.

— Ще стане твой, ако го поискаш — каза Рейд.

— Какво?

— Ще стане твой, ако го поискаш.

Тя гледаше така, сякаш не е разбрала смисъла на думите му. Неговият поглед беше сърдечен.

— За мен е удоволствие да ти подарявам различни неща, Грейс.

Очите й се разшириха от изумление.

— Как можа да си го помислиш?

„О“, помисли си той, „само да знаеше какво съм намислил“. За нейна голяма изненада той почна да й посочва местните забележителности.

— Това е Дънлейт. Един англичанин, Джек Фарингтън, го е построил през 1843. През войната го сринаха до основи. Синовете на Фарингтън го изградиха отново почти такъв, какъвто беше по-рано.

— Прекрасен е — каза тя и протегна шия за последен бърз поглед към внушителния тухлен дом с колони.

— Това е Феърфакс — каза той и посочи друг плантаторски дом, този път бял и леко потъмнял от бурите. — Тук също дават стаи под наем. И тук управлява вдовица, мисис Берген. Но тя не е като Хариет.

Грейс го изгледа с любопитство.

— Тя е стара и лесно забравя. Мисля, че тя е почти на деветдесет години. Нейният слуга, един освободен негър, е вероятно още по-стар. И той забравя лесно. Но те са удивително сърдечни хора.

— Тогава няма значение, че забравят лесно.

Той я погледна.

— Не само че забравят да събират наема, което, длъжен съм да призная, не пречи на никого, но от време на време забравят да нахранят наемателите си.

Грейс се усмихна леко или поне се опита. Той се засмя беззвучно.

— О, горките — каза тя. — Колко ли са гладни. Усмивката му стана още по-сърдечна.

— Сега го измислих.

Тя не успя да се удържи и избухна в смях.

Погледна пак през прозореца. Този път ахна от удоволствие, защото видя за пръв път параход. Беше боядисан в червено и бяло, имаше три палуби и огромно лопатно колело. Името му беше Мисисипи Куин.

— О, прекрасен е! Къде отива?

— В Ню Орлиънс — каза Рейд, докато я гледаше.

— В Ню Орлиънс! За колко време се стига дотам? Пасажерите спят ли на борда?

— Да, разбира се — отвърна Рейд, когато кабриолетът спря. — Ще стигне за два дена и половина.

— Къде отиваме? — извика Грейс.

Рейд се засмя беззвучно.

— На разходка по реката.

Грейс отвори широко очи от изненада, когато Рейд я придружи до мостчето, като сложи собственически ръка върху лакътя й.

— Но, Рейд, не ми е възможно да отпътувам с теб до Ню Орлиънс!

Той се разсмя.

— Само ще обядваме. Кочияшът ще ни чака, когато слезем долу.

Погледът му беше едновременно въпросителен и развеселен. Грейс притисна ръка към сърцето си, което внезапно учести биенето си.

— Ох — едва си пое дъх тя. — Да, да, това ще ми хареса. Стори й се, че той остана доволен, когато те се качиха бавно по подвижното мостче.

— Хайде да се разходим по палубата.