Бренда Джойс - Виолетов огън

Беше осем часът, когато я повикаха най-сетне в библиотеката. Тя отиде ужасена от мисълта, че ще я уволнят. Заради майка си бе длъжна да избегне някак тази катастрофа.

Луиза я чакаше надменно и нетърпеливо. Не беше сама. Грейс не гледаше към Рейд, който стоеше до полицата над камината, но усещаше присъствието му.

— Мери Луиз твърди, че учите Джефри да чете.

Един бегъл поглед към владетелката на Мелроуз стигаше на Грейс, за да разбере, че тя е много ядосана. Грейс започна да говори внимателно:

— Той показа изключителни способ…

— Учихте ли го, мис О’Турк?

Тя си пое дъх.

— Не съвсем.

— Значи дъщеря ми лъже, така ли? — тонът на Луиза се повиши. Лицето й почервеня от гняв, а очите й потъмняха.

— Той се навърташе наоколо и когато Маргарет Ан не се сети за думи със своите букви, помолих Джефри да ги каже, ако може. И той се справи. Това е всичко.

Луиза пристъпи напред.

— Според Мери Луиз вие сте го поканила да учи с тях. Това вярно ли е или не?

Погледът на Грейс бе твърд и непоколебим.

— Да.

— Тук, на Юг, не постъпваме така — изрече разпалено Луиза. — Това не ви е Ню Йорк, мис О’Рурк. Проклетите републиканци може и да са ни се качили на шиите с негърските училища, проклетият Съюз може и да си твърди, че негрите имат права, но тук на Юг, мис О’Турк, знаем много добре, че негрите не са равни с нас и не им трябва да се учат на нищо, дори и да имат някакви способности. И със сигурност нямат право да седят редом с дъщерите ми в моя дом!

— Негрите вече са свободни. Законът и Конституцията им гарантират всички граждански права, които имат и белите и…

— Всъщност мис О’Рурк иска да каже — прекъсна я Рейд с провлечения си любезен глас, — че тя наистина съжалява много за това, че те е разстроила толкова силно, скъпа.

— Може да са свободни хора — каза грубо Луиза — и може да са получили правото да гласуват, но те все още обработват земите ни и ако не го правят, ще умрат от глад до един! Все още стоят по-долу от нас. Със сигурност не са равни с белите тук, в Мелроуз, а вие нямате право да ги учите!

Грейс не откъсваше поглед от пода. Трепереше, а лицето й бе яркочервено. С мъка удържа гнева си към тази тесногръда жена. После си спомни за жертвата на тази несправедлива система — бедното малко момче, което бе необичайно умно, но бе обречено да живее като изполичар, освен ако не успее да избегне участта си. А това може да стане! Имаше образовани и грамотни негри, които се бореха за републиканската кауза като конгресмена Джон Р. Линч, например. Тя стоеше с наведени очи, за да не забележи Луиза Баркли нейния гняв и явно неподчинение. Не ги вдигна, докато не овладя чувствата си.

— Да, мадам.

— Ако не се намирах в толкова отчаяно положение, щях да ви пратя да си стегнете багажа — заяви Луиза. — Но съм снизходителна. Вие сте янки и не знаете или не разбирате нашия начин на живот. Това да ви е за урок. Можете да си вървите сега.

За пръв път Грейс погледна към Рейд. Погледът му беше неподвижен и доброжелателен. Той й се усмихна леко и успокояващо, а после й намигна, сякаш искаше да й каже: „Не се безпокой, тя е зла само на думи, а ние знаем как да се справим с нея“. Подразни се от лекомисленото му отношение към ситуацията. А може би не й хареса това, че той й се притече на помощ? И сама знаеше как да се брани — нали беше правила това толкова години! Изгледа го гневно със здраво стиснати устни и излезе с гордо изправени рамена.

— Не смяташ ли, че беше малко груба с нея, Луиза? — попита Рейд.

— Ами! Заслужаваше направо да я изхвърля. Как смее да постъпва така!

Рейд се усмихна, тъй като си мислеше, че Грейс би посмяла да извърша и далеч по-голяма дързост.

— Защо малкият Джеф не ходи на училище?

Луиза вдигна вежда удивено.

— Така стана, че имам нужда от него тук. Проклета да съм, ако пусна моите негри да ходят в онова училище!

— А пък аз мисля, че това е добра идея — изрече провлечено със студен глас Рейд. — Ти имаш нужда от момчето тук, но то сигурно ще ти бъде по-полезно, ако познава числата.

— Рейд, нима наистина смяташ, че е добра идея да обучаваме тези чернилки да четат и пишат? И без това трябва да плащаме таксите за техните проклети училища. Виж какво стана тук, на Юг, откакто негрите започнаха да гласуват! Онези проклети републикански кандидати янки печелят всички избори!

— Скъпа, цветнокожите са хора като теб и мен. Е, наистина не са бели, но са човешки същества като нас — укори я леко Рейд. — Убеден съм, че е безполезно да се оплакваме вечно от това, че те са свободни и имат граждански права. Не ми казвай, че ще бъдеш по-щастлива, ако негрите почнат да гласуват за демократите.

Поруменялата Луиза се вгледа в него.

— Да не би да си станал предател, а, Рейд? Проклет негодник! И ти ли си от онези републиканци? Би ли се за големия стар Юг? А?

— Наистина ли искаш да знаеш за кого гласувам? — изрече насмешливо той с провлечения си глас.

— Би ли се за Юга? — гласът й беше висок и пронизителен.

Рейд се облегна на полицата на камината.

— Луиза, войната свърши преди повече от десет години. Ти не се отказваш от илюзиите и мечтите си. Време е да се разделиш с тях и да приемеш действителността такава, каквато е.

— Да приема реалността, в която негрите избират чужди за нас политически кандидати? Действителността на янките? Никога!

Рейд въздъхна и се отдръпна от полицата.

— Стига толкова. Отбих се, защото си спомних, че съм забравил тук едно писмо от Ню Йорк.

Това, разбира се, бе полуистина. В действителност той се бе върнал в Мелроуз, за да зърне Грейс О’Турк. Луиза го изгледа. След това каза тихо:

— Просто ми кажи би ли се или не за Юга?

— Бих се за Юга с всички сили, Луиза — изрече безизразно Рейд. — Но по мои собствени причини. Бях на шестнадесет години, когато убих първия си янки и знаеш ли какво? Той беше по-млад от мен — погледът на Рейд бе леденостуден.

— О, Рейд, съжалявам — извика Луиза, дойде при него и го прегърна.

Той се освободи вежливо от нея.

— Да си виждала някъде писмото, Луиза?

— Да, на горния етаж. Рейд, скъпи, защо не седнеш — тя се усмихваше широко. — Гладен ли си?

— В стаята ти ли е? — запита той.

Вече крачеше в коридора. Луиза го последва.

— Да. Рейд, няма ли да останеш тази вечер?

— Боя се, че не мога — той се качваше по стълбите.

— Но ти не остана миналата нощ! — извика тя протестиращо.

Рейд спря и я хвана за ръката. Усмихна се любезно.

— Тази вечер ще играя до късно на карти.

— Същото ми каза и снощи — намуси се тя.

— Може би някой друг път — промълви тихо той.

— Обещаваш ли?

Той само се усмихна леко. Не че тя не му бе доставила удоволствие през двете нощи, които прекараха заедно, откакто той пристигна в Начез. Но сега поради някаква необяснима причина нямаше настроение да прекарва нощта с Луиза Баркли. Смяташе я за тесногръда и дребнава съучастничка на хора с престъпни убеждения. Изобщо не му стана приятно, когато видя преди малко как тя се отнесе с Грейс.

Грейс. В съзнанието му се появи съблазнителният образ на червенокосата гувернантка, с очилата и всичко останало. Опита се да я пропъди от мислите си. Спомни си как очилата се плъзнаха по малкия й нос и разкриха напълно големите й виолетови очи. Въпреки прикритието на очилата, преди малко той успя да забележи веднага гнева й. Не се сдържа и се усмихна.

Грейс си мереше приказките в присъствието на Луиза Баркли, но не и когато бе с него. Усмивката му изчезна, а лицето му се намръщи. Всичко това беше глупаво. Грейс нямаше нищо общо с нежеланието му да остане тази вечер в Мелроуз.

Той се облегна на ствола на един дъб и се отдаде на удоволствието да я погледа.

Беше следващият ден на обяд. Рейд бе препуснал на коня си към Мелроуз, без да се пита защо постъпва така. Все пак имаше достатъчно опит с жените, за да разбере, че ако желае да види Грейс, трябва да стои настрана от Луиза. Идеята да се спотайва наоколо като някой юноша го забавляваше и увеличаваше тръпката от риска. Откри Грейс и Джефри в една малка горичка в центъра на малка ливада недалеч от къщата. Седяха на одеяло. Главите им бяха наведени над плочата за писане, върху която Джефри пишеше много старателно.

— Много, много добре — каза Грейс. Гласът й стана ласкав от удоволствие и стигаше лесно до мястото, където се намираше Рейд. Хареса му как звучи гласът й. И други неща в нея му харесваха.

Тя бе снела очилата си, а здраво стегнатият й кок се бе разхлабил. Къдрици от косата й бяха изскочили и ограждаха лицето й. Сега, когато се бе отпуснала и се бе отдала изцяло на преподаването, и беше без смешните очила, изглеждаше чудесно. Пълните й устни, извити в усмивка, докоснаха някакви струни дълбоко в душата му. Почувства пристъп на горещо желание в слабините си. Погледна отново към тялото й, когато тя се наведе над плочата. Косата й проблясваше в златист оттенък под слънчевата светлина. Помечта си да има възможността да я облече в скъпа рокля, която да й бъде по мярка. „Аметисти“, помисли той. „Ще я отрупам с аметисти“.

Запита се на колко ли години е тя и какво кара жена като нея да се държи като луда екстремистка.

Двамата все още бяха наведени над плочата. Джефри се упражняваше да пише буквите, докато Рейд вървеше към тях. Грейс подскочи от изненада. Зачервените й очи се отвориха широко. Джефри изпищя от радост.