Бренда Джойс - Виолетов огън

Ню Йорк

Първи ноември, 1873

— Рейд, толкова се радвам, че дойде.

Рейд Браг се усмихваше непринудено и невероятно очарователно, докато разтърсваше ръката на Албърт Ван Хорн. Току-що бе влязъл в огромното фоайе с мраморни колони в дома на Ван Хорн на Четиринадесета улица. Високите пет метра тавани бяха украсени с умело изрисувани ангелчета, които се носеха сред кълбета от облаци. Стълбището и внушителните перила от палисандрово дърво и месинг се извиваха нагоре към полуетажа между партера и първия етаж. Стъпалата бяха застлани с ориенталски килим в кралско червено. Класически бюстове се мръщеха на Рейд от зелените си мраморни пиедестали, а от тавана висеше полилей с размерите на две големи пиана. Безбройните кристали по него блестяха. Рейд беше виждал немалко чудесно обзаведени къщи, но даже и той беше впечатлен.

— Удоволствието е мое, Албърт. Ти знаеш това — отвърна той с непринудена сърдечност.

Албърт Ван Хорн, който бе финансирал строежа на железопътни линии още отпреди избухването на Гражданската война, отвърна на усмивката на Рейд. Той прегърна младежа и те закрачиха заедно по просторния черно-бял мраморен коридор.

— Как си, Рейд?

— Добре, сър, а вие?

— Чувствам се възможно най-здрав — отвърна Ван Хорн. — Чух да казват, че скоро пак ще ни напуснеш.

— Да, сър, боя се, че е така.

— Има нещо, което искам да обсъдя с теб, преди да си тръгнеш — Ван Хорн поклати глава. — Рейд, след няколко години ще станеш на тридесет. Ти се върна току-що от Европа, а сега потегляш отново. Време е да помислиш как да се установиш някъде за постоянно. Построй си къща. Пусни корени.

— Боя се, че този път бизнесът, а не удоволствието ме отвеждат далеч оттук. Направих рискована инвестиция в една мина във Ванкувър. Видяхме много зор, за да почнем разработката й. Отивам там, за да открия какво или кой задържа работите.

— Смяташ ли, че забавянето се дължи на нечия грешка? — запита Ван Хорн.

— Може би грешката е умишлена — отвърна Рейд с изненадващо рязка студенина в гласа си. Той беше прекрасен мъж, висок, с широки рамене, без тлъстини по бедрата си и почернял от живота на открито. Косата му бе яркоруса, а лицето му бе съвършено изваяно. Но сега бе изчезнал вроденият му чар, на който никой не можеше да устои, защото той се подсилваше от приятната му външност. Сега Рейд придоби неочаквано заплашителен вид.

Двамата влязоха в огромния разкошен салон. Под краката им се простираха дебели персийски килими, а таванът над главите им бе украсен със стенописи. Салонът не беше съвсем пълен, защото днешната вечеря представляваше само интимно събиране на двадесетина души. Всички носеха официално вечерно облекло.

Рейд огледа набързо стаята, като кимаше на тези, които бяха най-близо до него и търсеше с очи приветливата и доста пълна мисис Ван Хорн.

— Джослин, чудесно е, че те виждам отново — възкликна сърдечно той и целуна ръката й. — Виждам, че пак сте боядисвали. Домът ви изглежда прекрасно.

— О, така ли мислиш? — попита загрижено Джослин, докато хапеше пълната си долна устна и скръстваше ръцете си над внушителния бюст. — Питам се дали червеното и моравото наистина си отиват. Рейд, ти имаш толкова добър вкус. Кажи ми искрено, наистина ли смяташ, че всичко изглежда както трябва?

— Достойно е само за крале и техните кралици — отвърна той, след което й се усмихна сияйно и се престори, че й се покланя. — Госпожо.

Тя се изкикоти.

Тадеус Паркър, магнат, който се занимаваше с продажби на недвижима собственост и му бе добър приятел, се приближи и му стисна силно ръката.

— Приятно ми е да те видя, момчето ми. Чух, че си преживял доста луди приключения. Катерил си се по урвите в Алпите, а?

Рейд се усмихна.

— Ние наричаме това алпинизъм, Тад. Това е съвсем обикновен спорт.

— Съвсем обикновен начин да се самоубиеш, ако ме питаш.

Рейд се подсмихна.

— Половината тръпка идва от риска. Но аз нямам намерение да се самоубивам — има твърде много неща, които не съм постигнал засега.

— Имаш късмет, че си се родил под щастлива звезда — заяви Паркър. — Защото едно падане е достатъчно, за да се свърши с теб. Знаеш ли, Рейд, колко много хора биха дали всичко, за да имат твоя късмет.

Рейд вдигна вежда.

— В бизнеса, на карти или с жените?

Паркър се засмя:

— И в трите случая!

— Как е Елизабет? — попита Рейд. — А момичетата? Последния път, когато ги видях двете, за малко да си загубя сърцето, и то два пъти!

Паркър засия от щастие.

— Елизабет е много добре, благодаря ти, а момичетата са чули, разбира се, че си в града и молят за среща с теб.

Дъщерите на Паркър бяха съответно на тринадесет и петнадесет години и всъщност бяха твърде обикновени на вид, за да се търкалят обожателите в краката им.

— Ще се отбия утре при теб — обеща Рейд. — Донесъл съм им няколко подаръка от Париж.

— Ще ги разглезиш — укори го нежно Паркър.

Рейд се подсмихна. На бузите му се появиха две дълбоки трапчинки.

— Как да не ги глезя? — призна искрено той.

Кимна на един стоманен магнат, на един текстилен крал, на издателя на нюйоркския Ивнинг Поуст и на известния адвокат на висшето общество Брадли Мартин и жена му Корнелия. Тъкмо се канеше да се приближи до последния, когато нещо твърдо го блъсна по ръката. Съдейки по удара, той помисли, че това е бастунът на старата мисис Андерсън. Обърна се с усмивка. Смушкаха го още веднъж. Миниатюрната белокоса жена гледаше гневно.

— Влизаш тук и разговаряш с всеки друг в стаята, само не и с мен, разбойник такъв!

Рейд хвана подобната на клещи ръка с огромен изумруден пръстен и я целуна галантно.

— Ти си много по-бърза от мен, Беатрис. Знаеш това.

Тя се намръщи.

— Не си ми идвал на гости от седмица, момко!

— Бях при теб вчера, не си ли спомняш? — изрече той кротко, като все още я държеше за ръката. Страховитата вдовица някога беше жена на виден банкер и бе несравнима домакиня. Поради това все още се съобразяваха с нея и я канеха на всички приеми, въпреки че според някои, тя не беше много добре с паметта си.

— Харесаха ли ти френските шоколади, които ти донесох?

Посърналите й сини очи внезапно светнаха.

— Разбира се! Следващия път ми донеси не една кутия, а две!

Рейд не се удържа и се засмя.

— Беатрис, не си изяла цялата кутия, нали?

— Разбира се, че не съм — обиди се тя.

Той докосна шала й, друг негов подарък. Той беше яркозелен и беше направен от най-фина коприна. Цветът му изобщо не отиваше на светлосинята й рокля.

— Виждам, че шалът ти отива?

Тя омекна.

— Прекрасен е, Рейд. Нося го всеки ден. Но следващия път, когато ходиш в чужбина, трябва да ме вземеш със себе си. Тогава ще мога сама да си купувам шалове и сладкиши. Не съм била в Париж от толкова отдавна. Знаеш, че няма да стана по-млада.

Мисис Андерсън отдавна беше надхвърлила осемдесетте.

— Пътуването е дълго и трудно — изрече тихо и сериозно Рейд. — Щом пристигна в Лондон, се чувствам изтощен цяла седмица. Пътуването е ужасно.

— Хм — тя сви устни. — Да, спомням си, че пътуването е твърде продължително. Може би е прекалено дълго за жена на моята възраст.

— Беатрис, само ми кажи какво желаеш да ти донеса следващия път и ще го имаш.

— Ти си добро момче — рече тя и го докосна по бузата.

— Благодаря ти — отвърна той. След това й намигна с весело пламъче в сините си очи. — Знам.

Бастунът й отново се стовари върху ръката му.

— Високомерието първата стъпка към греха.

Рейд само се засмя.

Към тях крачеше Ван Хорн, придружен от поразителна руса жена.

— Познаваш ли се с моята племенница, Рейд? — запита той.

— Тя се казва Патриша Дарнинг. Може би си виждал мъжа й в Лондон?

Рейд се обърна към прекрасната блондинка. Взе ръката й и я целуна непринудено.

— Не, не съм имал удоволствието да срещна мистър Дарнинг. Но се познавам с очарователната му жена — отговори той, а трапчинките се очертаха ясно по бузите му — и затова знам, че Дарнинг е голям късметлия.

Патриша го гледаше втренчено.

— Благодаря ви. Чух, че току-що сте се завърнал от Европа? — попита учтиво тя.

— Да. Посетих Алпите, Париж и Лондон.

— Колко хубаво — каза тихо тя.

Рейд насочи вниманието си отново към Ван Хорн.

— Между другото, докато бях в Англия на посещение при брат ми, се отбих в един конезавод в Девън и купих жребец и две кобили за разплод. Кобилите са с доказани качества, но Албърт — изрече Рейд с блеснали очи, — така се казва жребецът, е превъзходен. Истински победител.

— Защо не ми разкажеш за всичко това утре на закуска в клуба?

На лицето на Рейд се появи ослепителна усмивка.

— Добре. Ще успеем да обсъдим също и работата, за която ти споменах по-рано.

Ван Хорн се съгласи и се отдалечи, за да обърне внимание и на другите си гости.

— Липсваше ми днес — каза Патриша с тих и предпазлив глас. — Отбих се в твоя хотел, но те нямаше. Чаках те един час, Рейд.

— Съжалявам, Триш, но бях на среща — той се усмихваше, докато оглеждаше стаята. А после, понеже никой не им обръщаше внимание, Рейд я погледна в очите. В погледа й се четеше опияняващо обещание. Лека усмивка заигра по прекрасната извивка на устните му. Ръката му докосна кръста й. Палецът му се задвижи страстно по сатенената й рокля. Той се приближи до нея.

— По-късно ще успеем да наваксаме за изгубеното време, не смяташ ли? — провлеченият му говор беше на чист западно — тексаски диалект. Едновременно с това беше нежен като коприна и груб като шкурка.

— Да се срещнем на горния етаж в синята стая за гости след половин час — прошепна Патриша и се отдалечи.

За миг Рейд се загледа след нея, но вече беше късно да й възрази. Припомни си последната им изпълнена с горещи страсти среща. Патриша започна да намеква, че е готова да се разведе с мъжа си Дарнинг. Също така заразпитва Рейд за неговия брат Ник, който, въпреки че бе четвърт индианец като него, бе настоящият лорд Шелтън, граф на Драгмор.