— Ти също си идиотка. И двамата сте уволнени.

— Тогава да изчезваме оттук. — Грегори протегна ръка към Дарси.

Тя повдигна брадичка, за да се оттегли с достойнство.

— Беше страхотна — прошепна Грегори, докато вървяха по коридора.

— Обречена съм. — Тя спря, когато цялото й тяло започна да трепери. — Загубих Остин. Загубих кариерата си. И вампирите по целия свят ще ме намразят.

— Не и приятелите ти. — Грегори я потупа по гърба. — А аз мисля, че ще бъдеш изненадана от това колко много приятели имаш.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Надявам се да си прав.

* * *

— Благодаря ви, че не ме… нападнахте — каза Остин на дамите във фоайето.

Кора Лий се изкикоти.

— Благодаря ти за всичките тези пари.

— Наистина ли ще отворите мъжки стриптийз клуб? — попита Остин. — За вампири?

— Да — засмя се Ванда. — Мисля, че трябва да го наречем „Палави дяволи“. — Тя го огледа. — Търсиш ли си работа, сладурче?

— Не съм толкова отчаян. — Но бързо можеше да стигне до отчаяние, ако Шон Уилън го добавеше в черния си списък. Входната врата се отвори и Корки Кърант влезе с екипа си. — Време е да тръгвам. — Остин кимна на дамите. — Желая ви успех.

Той изтича нагоре по стълбите, за да вземе багажа от стаята си.

— Чакай. — Маги го настигна бързо. — Не съм сигурна, че трябва просто да си тръгнеш. Знаеш всичко за нашия свят.

— Няма да кажа на никого.

— Мога да опитам да изтрия паметта ти — предложи тя. — Но не съм сигурна, че искаш да забравиш Дарси.

Един вампир нямаше достатъчно сила, за да изтрие паметта му. Толкова по-жалко. Щеше да е такова облекчение. Никакви спомени и никаква болка. Но спомените бяха твърде безценни, за да ги заличи, без значение от болката, която щяха да му костват.

— Искам да я запомня.

— Разбирам. — Маги се намръщи, докато вървеше до него. — Съжалявам, че не се получи.

— Аз също. — Той отвори вратата на стаята си. — Съжалявам, че станах причина тя да загуби работата си. Ще й кажеш ли това заради мен? Кажи й също, че й желая дълъг и щастлив… живот.

Маги кимна.

— Сигурна съм, че и тя ти желае същото.



Пет минути по-късно Остин свали чантите си по задните стълби. Когато стигна до първия етаж, можеше да види фоайето. То беше осветено от светлини и камери. Корки беше заета с интервюирането на дамите.

Той забеляза Дарси да стои настрана. Тя се обърна и го погледна. Остин вдигна ръка за сбогом. Тя направи същото.

Е, това беше. Без последна целувка или прегръдка. Той въздъхна и се отправи към товарния асансьор в кухнята. Без последни апели за неугасващата обич. Без за последно да се втурнат в ръцете си. Без пролети сълзи за невъзможната любов. Нямаше нищо такова. Само свирепа болка в гърдите му, докато изчезваше в тъмната нощ.

Глава 26

Един ден по-късно Остин осъзна, че ще оцелее. И все още имаше сметки за плащане. Обмисли варианта за друга работа в силите на реда, но живите престъпници бяха изгубили притегателната си сила. Той се интересуваше само от неживата им разновидност.

За да държи ума си настрана от Дарси, временно си намери работа в строителството. Физическият труд го изтощаваше и той можеше да спи нощем. Работи до следващата събота и си взе почивен ден.

Стоеше на кушетката си, пиеше бира и се чудеше какво да прави с живота си. Беше се свързал с някои от старите си контакти от дните си в Източна Европа. Обмисляше да се върне пак там. Знаеше езиците. Знаеше, че там има зли вампири. Но не бе склонен да напусне Ню Йорк. Дарси беше тук. Той искаше да бъде наблизо в случай, че тя се нуждае от него.

Кого залъгваше? Тя имаше достатъчно приятели. Не се нуждаеше от него. Той погледна към кашона, пълен със записи на старите й репортажи. Трябваше да ги върне. Трябваше да се откаже.

Тръсна бирата си на масичката за кафе. Първо щеше да ги изгледа още веднъж. Последно отдаване на почит към Дарси. Подреди касетите по хронологичен ред и постави първата във видеото. През първия час се усмихваше. Докато течеше вторият имаше чувството, че ще се разплаче. До вечерта бе стигнал до последната касета. Беше се изтегнал на дивана, напълно отчаян, а последното парче пица изстиваше на масата.

Водещият на новините описваше изчезването на Дарси, лицето му бе застинало във фалшива маска на притеснение. Никой не знаеше къде е.

— Тя умира в една алея, копеле такова — озъби се Остин. Само ако онзи проклет експеримент бе проработил. Ако Дарси можеше да се превърне отново в смъртна, тя щеше да престане да го отблъсква. Какво се бе объркало с експеримента? Нещо за мутирало вампирско ДНК и че бе необходимо оригиналното човешко ДНК.

Следващият репортаж започна. Репортерът се намираше в алеята зад вампирския клуб. Въпреки че тялото на Дарси никога не бе намерено, полицията бе открила нож с нейната кръв по него. Горката Дарси. Нож в гърдите.

Остин рязко се изправи. Майко мила! Окървавеният нож. Оригиналната й човешка ДНК. Той удари с ръка челото си. От това ли се нуждаеше Роман, за да проработи експеримента?

Остин облече един от костюмите си, за да изглежда сякаш все още работи в ЦРУ. Провери адреса и телефонния номер на Грегори на компютъра си и записа информацията. Обади се на няколко места и откри, че доказателствата по случая на Дарси са преместени в централния архив в Мидтаун.

Той шофира до там. Беше девет часа, събота вечерта, така че мястото беше пусто. На смяна бе само един полицай.

Остин се приближи към него и постави образа на идентификационна карта на ЦРУ в съзнанието на полицая.

— Аз съм от ЦРУ. — Той показа картата си от видеотеката.

Полицаят кимна.

— С какво мога да ви помогна?

— Трябва да проверя доказателствата по случая на Дарси Нюхарт. От преди четири години.

Полицаят бутна папката към него.

— Трябва да се подпишете.

Остин написа името Адам Картрайт.

Полицаят прегледа картотеката и извади една карта.

— Ето го. Номер 3216.

— Благодаря. — Остин изчака полицаят да го пусне вътре. Запъти се надолу по тесните пътеки между рафтовете, докато не намери кутията с етикет, на който бе написано „3216 Нюхарт“. Той го издърпа от рафта. Вътре откри счупена видеокамера, старата чанта на Дарси и в найлонова торбичка, окървавения нож. Прибра плика в сакото си и върна кутията на рафта.

Щом се качи в колата си, той огледа ножа през найлоновото покритие. Това можеше да е единственият шанс на Дарси отново да стане човек. И единственият им шанс да бъдат заедно. Той постави торбичката на седалката до него. Ръцете му трепереха докато набираше номера на Грегори на мобилния си.

— Ало? — отговори Грегори.

— Трябва да говоря с Дарси.

Последва пауза.

— Ти си Остин, нали?

— Да. Имам да кажа нещо важно на Дарси.

— Не направи ли достатъчно? Заради теб изгуби работата си.

— Нямаше да я безпокоя, ако не беше извънредно важно.

— Имам по-добра идея. Въобще не я безпокой. — Грегори му затвори.

Страхотно. Приятелите й я пазеха. Остин отиде до адреса на Грегори и паркира. Позвъни в апартамента.

— Да? — От интеркома прозвуча женски глас.

— Ти ли си, Ванда? Трябва да говоря с Дарси.

— Остин?

— Да. Трябва да покажа на Дарси нещо изключително важно.

— Тя вече го е виждала — отвърна Ванда сухо. — Виж, тя плака достатъчно заради теб. Остави я на мира.

Остин пусна бутона на интеркома с въздишка. Можеше да проникне в апартамента им, но тогава щеше да се озове сред група ядосани вампири, викащи по него. Дарси щеше да се разстрои прекалено много, за да го изслуша. Трябваше му съюзник. Някой, който можеше да представи възможността на Дарси, без да е необходимо да влиза с взлом. Шана Уилън? Той не бе сигурен къде бе тя. Двамата с Роман се бяха преместили от градската къща, за да се измъкнат от заплахите на Шон. Но къщата си беше още там. И шотландските пазачи.

Конър. Той бе перфектният избор. Той бе този, който бе трансформирал Дарси и трябваше да бъде този, който да й каже новината.

Остин кара до градската къща на Драганести на Форен Ийст Сайд. Стълбите, водещи до входната врата бяха тъмни, осветени само от мигащата червена светлина на охранителната камера, оборудвана с нощни лещи. Той позвъни на звънеца на вратата и погледна нагоре към камерата, за да позволи на пазачите вътре да огледат лицето му.

Дълбок глас, подсилен с шотландски акцент, се чу през интеркома.

— Натиснете бутона и кажете целта на посещението си.

Той натисна бутона на интеркома.

— Искам да говоря с Конър.

Не последва отговор. Остин изчака. Той се извъртя и се загледа в тихата улица. И продължи да чака. Тъкмо натискаше бутона на интеркома, за да им напомни, че чака, когато вратата се отвори бавно.