Дарси се изплъзна от скута на Остин и се сви на леглото. Тръпки разтърсиха тялото й.

— Дарси. — Остин легна до нея и я обви с ръцете си. Въпреки това, треперенето й не спря.

— Дарси. — Той изпълни ума й със силното си, топло присъствие. — Сега си с мен. В безопасност си.

Тя изпусна дълго сдържания си дъх. Бе разказала историята. Сега можеше отново да скрие ужасните спомени в някой тъмен ъгъл на мозъка си.

— Не исках да стана вампир.

— Разбира се, че не си искала.

— Бях почти в безсъзнание, когато ме промениха.

— Кой го направи? — прошепна Остин. — Кой те ухапа?

Тя преглътна и отвърна:

— Конър.

Дъхът на Остин изсвистя през стиснатите му зъби.

— Това копеле. Би трябвало да го мразя, но той е спасил живота ти.

Тя изсумтя.

— Можеше да ме телепортира в Роматех или в болница, но бе по-загрижен за опазването на голямата тайна, отколкото за живота ми. Загубих семейството си, дома си, работата и спестяванията си, възможността да имам деца. Загубих слънчевата светлина и всяка надежда за нормален живот.

— Но сега си тук. Това е дяволски по-добре, отколкото да си мъртва.

— Аз съм мъртва през деня — прошепна тя.

— Но жива през нощта. Да кажем, че чашата е наполовина пълна, вместо наполовина празна. И аз съм готов да споделя тази чаша с теб.

Тя се обърна към него с тъжни очи.

— Ще загубиш работата си, когато открият, че имаш връзка с вампир.

Той сви рамене в отговор:

— Може би. Ще живеем за деня или по-скоро нощ за нощ. От нас зависи да се получи.

— Надявам се. — Тя си пое дълбоко дъх и затвори очи. Мирисът погъделичка носа й. Ароматът бе богат и вкусен. Остин.

— Щом Шана и Роман се справят, защо ние да не можем.

— Така е, но те все още имат проблеми.

Дарси усети странно пулсиране, сякаш сърцебиене се бе разпространило по цялото й тяло. Положи усилие, за да се концентрира върху разговора.

— Шана иска да има деца, но това е невъзможно.

— И аз не смятам, че би могло да се получи.

Пулсирането се усили. Дарси се замисли дали нещо не бе наред със сърцето й.

— Роман иска отново да бъде смъртен, но това едва ли също ще проработи.

— Какво? — невярващо попита Остин и се подпря на лакът.

Дарси ахна, когато забеляза вената на врата му. Това, което чуваше, не бе нейният пулс. Беше неговият. Кръвта му, пулсираща във вените му, която я викаше.

— Дарси. — Той докосна рамото й.

Тя подскочи:

— Да?

— Зададох ти въпрос. Добре ли си?

— Да, добре съм.

Господи, помогни ми, гладна съм.

— Съществува ли начин вампир да бъде превърнат отново в човек?

— Роман смята, че има, но той е експериментирал с прасе и то е умряло. Няма начин Шана да му позволи да го използва върху себе си. — Погледът на Дарси се върна обратно върху вената на шията му. Мили боже, тя наистина виждаше как пулсира. Можеше да помирише кръвта. Беше ужасно. Никога преди не й се бе случвало. Но от друга страна, не се бе навъртала около смъртни през последните четири години. И сега реагираше точно като… вампир.

— Как работи експеримента? — попита Остин.

— Не работи. — Дарси скръцна със зъби от безсилие. Странна болка прониза венците й.

— Защо не?

— Не носиш ли гривната си? — Тя погледна надолу, но одеялото покриваше краката му.

— Свалих я, когато се къпах. Дарси, защо експериментът не работи.

— Нещо, свързано с нашето ДНК. Мутирала е. Роман смята, че ще работи само с истинска човешка ДНК. — Миризмата от кръвта на Остин наводни мозъка й. Пулсът му туптеше в тялото й. Мили боже, ами ако той бе прав? Тя не можеше да контролира очите или силата си. Какво щеше да стане, ако зъбите й изскочеха?

Дарси стана от леглото и заоглежда пода, за дрехите си. Не откри бельото си, затова грабна шортите си и ги обу.

Остин седна.

— Какво не е наред?

— Нищо. — Тя намери горнището си и го облече. Изтръпването във венците й ставаше по-силно. О, господи, ами ако го ухапеше? Ами ако го убиеше!

Той се измъкна от леглото.

— Не си отивай. Предстои ни втори рунд.

Дарси навлече халата си.

— Аз не искам да заспивам тук. Слънчевата светлина ще проникне през прозорците. — Пъхна крака в чехлите си и добави: — Ще ми бъде по-удобно в къщата до басейна.

Той грабна чифт бельо от куфара си и започна да се облича.

— Идвам се теб.

— Не!

— Не ме отблъсквай — погледна я той остро. — Ти взе решението да дойдеш тук тази вечер и беше прекрасно. Сега не можеш да се измъкнеш.

Остра болка проряза венците й.

— Трябва да тръгвам — каза тя и отвори рязко вратата.

— По дяволите, Дарси! — приближи се той. — Ще ми кажеш какво не е наред.

— Беше прекрасно. — Очите й бяха замъглени от сълзи. — Но не може да се повтори. Съжалявам — завърши тя и се втурна по коридора.

— Трябва да поговорим — извика той. — Ще бъда при теб след пет минути.

— Хей! — отекна гласът на Гарет. — Какво става?

Дарси забърза, за да не разбере вторият агент от ЦРУ, че приятелката на Остин е вампир. Беше достатъчно лошо, че разби сърцето му. Не желаеше да изгуби работата си. Със свръхчувствителния си слух тя все още долавяше гласовете им:

— Проблем с приятелката? — попита Гарет.

— Ще се оправя — измърмори Остин. — Това е само временно.

Сълзите се стичаха от очите на Дарси, докато тя се изкачваше по стълбите към покрива. Проблемът не бе временен. Тя щеше да остане вампир завинаги.

* * *

Пет минути по-късно Остин почука на вратата на къщата до басейна. Никакъв отговор.

— Дарси, знам, че си вътре. — Беше я наблюдавал на скритата камера, докато се обличаше. Беше грабнала бутилка Шококръв и кутия кърпички, отправяйки се директно към спалнята си.

Той почука по-силно:

— Трябва да поговорим.

Вратата се открехна. Очите й бяха зачервени от плач. По дяволите, мразеше да вижда как страда. Още повече мразеше да не знае защо.

— Какво се случи, по дяволите?

— Наистина съжалявам — прошепна тя.

— Говорехме за експеримента, когато ти внезапно… чакай, това ли е? Разстроена си, защото експериментът се е провалил? — Той се опита да отвори по-широко вратата, но тя не му позволи. — Дарси, пусни ме да вляза. Знаеш, че те обичам.

Една сълза се търкулна по бузата й.

— Не мога да те моля да се откажеш от всичко заради мен.

— Не е нужно да ме молиш. Това е моят избор.

Тя поклати глава.

— Не, не искам никой да се жертва за мен. Няма да го позволя.

— Защо не? Не осъзнаваш ли, че си достойна за това.

Дарси подсмръкна, докато друга сълза се стичаше по бузата й.

— Аз не вярвам в ничия саможертва.

— Разбира се, че вярваш. Ти самата си се пожертвала, когато си спасила Тейлър.

— И виж какво стана — рухна тя. — Изгубих всичко. Няма да позволя това да се случи с теб. Постепенно ще ме намразиш. След като изгубиш работата си, приятелите и семейството си, ти ще ме намразиш.

— Не! — Остин бутна вратата с двете си ръце. — Дарси, ти беше героят за Тейлър. Остави ме аз да бъда твоят.

Тя затаи дъх и риданието я надви:

— Съжалявам — изхлипа тя и затвори вратата.

Остин се взря във вратата с невярващи очи. По дяволите! Той беше готов да даде всичко за нея, а тя затръшваше вратата в лицето му.

— Не! — Сви ръцете си в юмруци и удари вратата, след което се отправи към стаята си.

По дяволите, по дяволите, по дяволите! С всяка стъпка гневът му се усилваше. Как можа да му причини това. Той бе изминал толкова дългия път от вампиромразец до неин любовник. Не може просто така да го изхвърли.

По дяволите, няма да успее. Ще й покаже. Не може да го отхвърли толкова лесно.

* * *

Трийсет минути по-късно Дарси се изправи в леглото до седнало положение, при звука на силно чукане по вратата.

— О, махай се! — простена тя, падайки обратно върху напоената й със сълзи възглавница.

Последва мълчалива пауза и тя си представяше, как Остин крачи отвън с възмущение. Или може би я е оставил и е приел неизбежното. Нови сълзи се спуснаха по лицето й. Беше взела правилното решение. Вероятно бе спасила живота му, но все още усещаше дълбоко в сърцето си тайна надежда, че той ще разбие вратата и няма да й позволи да се предаде. Чукането започна отново. О, моля те! Не ме принуждавай да те отхвърлям отново. Претърколи се и грабна една възглавница, с която да запуши ушите си. Чукането продължаваше, но тя захвърли възглавницата, защото цялата калъфка бе мокра.