— Обзалагам се, че използваш случая, за да се облечеш като супер герой за Хелоуин.

— Да, най-много си падам по наметалата — засмя се той.

— А имаш ли бельо на Супермен?

Той кимна:

— И пижама със Спайдърмен, а кутията ми за обяд е с Невероятния Хълк.

Дарси прокара ръка по мускулестите му гърди и очертаните плочки по корема му:

— О, да. Ти си невероятен, това е вярно.

Той се обърна на една страна и се усмихна:

— А аз се обзалагам, че имаш Барбито от Малибу.

— И къщата на плажа — засмя се Дарси.

— Любимката на Америка. — Той плъзна ръката си нагоре и надолу по гърба й. — Кажи ми, какво се случи с теб?

Усмивката на Дарси се стопи:

— Предпочитам да не го правя.

— Искам да знам.

— Умрях, край на историята.

— Била си телевизионен репортер, гледах записите. Изглеждаше умна и забавна. — Отметна косата й назад. — Опитах се да разбера какво се е случило. Срещнах се със стария ти оператор Джак.

Дъхът на Дарси спря:

— Как е той?

— Не е добре. Нещо го е уплашило до смърт. Смята, че си била отвлечена от кръвосмучещи извънземни.

— Горкичкият Джак — потрепери Дарси.

— Разкажи ми какво е станало. Случило се е преди четири години на Хелоуин.

— Правех история за деца, които се преструваха на вампири. — Тя го погледна със съмнение. — Сигурен ли си, че искаш да чуеш това?

— Да, разкажи ми.

Дарси потрепери, когато позволи на заключените в ума й спомени да изплуват.

— Отидохме в клуб в Гринуич Вилидж, не далеч от площада Вашингтон. Казваше се „Зъби на съдбата“. Джак ползваше стара видеокамера. Щяхме да интервюираме част от децата и да си тръгнем. — Дарси затвори очи за кратко: — Двойка от Нюйоркския Университет дойде на нашата маса. Драко и Тейлър. Драко бе със стоматологични импланти, които приличаха на зъби. А Тейлър бе сладко момиче, което просто искаше да бъде забелязано. Двамата позираха пред камерата и си тръгнаха. След това забелязах двама странно изглеждащи мъже и отидох на тяхната маса.

— Кои бяха те? — попита Остин.

— Грегори, облечен в костюм както обикновено. Другият бе шотландец, носеше килт, оцветен в червено и зелено.

Остин настръхна.

— Сякаш говориш за вампира, който отвлече Шана, докато я охранявах. Висок, с червена коса, вързана на конска опашка и говори като кръстоска между Шрек20 и Били Конъли21.

Дарси се усмихна тъжно.

— Да, това е Конър. — Първоначално бе харесала акцента му. — Помислих ги за полицаи. Те признаха, че са дошли, защото са чули за лоши неща, случващи се в клуба. Помислих си, че имат предвид наркотици.

Дарси въздъхна и продължи:

— Казах им, че изглеждат твърде стари, за да се преструват на деца. Конър ми отвърна, че те нямат нужда да се преструват и че нямам представа на колко години са всъщност.

— Звучи сякаш си е играел с теб — намръщи се Остин.

— Мислех си, че се шегува, особено когато Конър заяви, че наистина е вампир.

— Признал си е? — изправи се Остин.

— Двамата с Грегори непрекъснато се шегуваха. Не повярвах на нито една тяхна дума и те го знаеха. Дори попитах Конър дали чудовището от Лох Нес не е една от трансформациите му. А той ми заяви, че не трябва да се шегувам със скъпата Неси. Смеехме се и си прекарвахме добре, докато не повиках Джак да ги заснеме. Тогава се изнервиха…

— Камерата на Джак не е била дигитална?

— Не, не беше. Изведнъж почувствах леден студ в ума си, който ми нареди да не ги записвам. Гласът ни заповяда да си вървим. Следващото нещо, което разбрах, бе, че Грегори и Конър вече не са на масата. Бяха на бара и пиеха нещо червено, което изглеждаше като кръв. Бях толкова отвратена и объркана, че грабнах чантата си и се насочих към най-близкия изход.

— Към задната уличка? — прошепна Остин.

Дарси скри лицето си в ръце, но ужасяващите спомени изпълваха ума й:

— Беше толкова ужасно.

Остин обви ръцете си около нея:

— Не и ако го споделиш с мен. Разкажи ми.

Дарси свали ръцете от лицето си и го погледна:

— Ще опитам.

Глава 22

— Двамата с Джак се промъкнахме в алеята — започна Дарси. — Нервите ми бяха опънати, спомням си как подскочих, когато стоманената врата се затръшна. Близкият контейнер за смет вонеше. Чух шум от боричкане и се уплаших, че може би са плъхове. — Тя изсумтя. — Искаше ми се.

— Какво се случи? — попита Остин.

— Чух женски писък, затова се затичах около контейнера. Беше Тейлър, момичето, което срещнах в клуба. Един мъж я блъсна към стената, а лицето му се притискаше към шията й. Помислих си, че е приятелят й Драко. Облеклото му изглеждаше подобно. Но прегръдката не бе по взаимно съгласие. Тейлър очевидно бе ужасена. Сграбчих рамото на мъжа и му изкрещях да престане.

— Но той не е — предположи Остин.

Дарси се намръщи.

— Издаде онова ужасно животинско ръмжене. Изплаши ме, но той нараняваше Тейлър, затова се опитах да го издърпам от нея. Тогава Джак включи осветлението на камерата и осъзнах, че нападателят не бе Драко. Той хапеше Тейлър по врата. В този момент просто полудях и започнах да го налагам по гърба. Джак ми изкрещя да спра, но вече беше твърде късно.

— Той те нападна?

— С такава сила ме избута назад, че полетях. Блъснах се в Джак и двамата паднахме върху цимента. Аз бях добре, но Джак просто лежеше с шокирано изражение на лицето. Грабнах мобилния телефон от чантата си и набрах 911. Казах им, че жена е била убита в задната уличка. — Дарси покри лицето си с ръце. — Една жена беше убита. Но не знаех, че ще бъда аз.

— Тихо, любима. — Остин я притисна към себе си. — Сега си добре.

Тя свали ръцете си и несигурно си пое дъх:

— Огледах се за някакво оръжие. И тогава Джак прошепна: „Вампир“. Помислих си, че е в шок, но той бутна камерата към мен и ми каза да се уверя сама. Докато се изправях на крака, Джак скочи и избяга.

— Шегуваш се. — Очите на Остин заблестяха от гняв. — Това копеле. Трябва да се върна и да му сритам задника.

— Не. — Дарси погали лицето му. — Той беше ужасен. Вече знаеше истината. Аз вдигнах камерата и погледнах през нея. Не можех да видя нападателя, Тейлър висеше притисната до стената подобно на парцалена кукла с две дупки на шията. Бях толкова шокирана. Той беше точно пред мен — истински вампир.

— Какво направи?

Дарси изсумтя:

— Реагирах като журналист. Натиснах бутона за запис. Тогава той се обърна и ме погледна. От зъбите му капеше кръв. Знаех, че трябва да направя нещо, в противен случай щеше да убие и двете ни с Тейлър.

Очите на Дарси се напълниха със сълзи.

— Казах му, че имам доказателство за съществуването му, и ще го излъча по всички новини. Казах му, че ще го преследвам като животно. Той пусна Тейлър и тя се свлече на земята. Попитах я дали може да се движи. Казах й да бяга. Но тя просто си седеше там и плачеше.

Остин я целуна по челото:

— Моята смела любима.

— Хвърлих камерата по него, но той я запрати настрана. И тогава се придвижи толкова бързо, че всичко, което видях бяха неясни очертания. Сграбчи ме и притисна гърба ми към себе си. Миришеше на кръв. Можех да усетя дъха му по шията си и драскането на зъбите му.

Остин стегна прегръдката си:

— Чудовището те ухапа.

— Не. Задната врата отново се затръшна и Конър се приближи към нас, крещейки на вампира да ме пусне. Нарече вампира бунтовник и поиска да спре с лова на невинни. Вампирът отговори, че обича прясна храна.

— Значи е истина — отвърна Остин. — Има две фракции — Вампирите и Бунтовниците.

— Да. Бунтовниците се забавляват да тероризират смъртните и мразят Вампирите заради опитите им да ги спрат. — Дарси въздъхна. — Грегори каза, че ще отведе Тейлър вкъщи и ще изтрие паметта й. Взе касетата от камерата с него.

— С теб какво се случи? — попита Остин.

Дарси потръпна.

— Бунтовникът се отдръпна от Конър и ме повлече със себе си. Конър му каза, че само ще го забавя и че трябва да ме пусне. Приближи се към нас и Бунтовникът се изплаши. Усещах върху шията си ускореното му дишане. И тогава каза, че ще трябва да отклони вниманието от себе си.

Дарси докосна лицето на Остин и го погледна.

— В този малък момент аз опознах истинския ужас. Изведнъж всичко изглеждаше по-бавно. Отворих уста, за да изкрещя, но вампирът бе по-бърз. Извади нож и го заби в гърдите ми.

Остин я притисна към себе си:

— Аз ще го убия. Ще го проследя и ще го убия.

— След това всичко ми е като в мъгла — прошепна Дарси. — Спомням си как Конър изкрещя от ярост. И болката, толкова много болка. Шокът. Осъзнах, че ще умра. Бунтовникът изчезна и Конър коленичи до мен. Не спираше да повтаря, че съжалява, че е трябвало да го спре. Взирах се в него, спомням си, че очите му бяха сини. Не исках да умра сама. Тогава Конър каза да не се притеснявам, че той ще се погрижи за мен.