— Да. — Докладите й се считаха за хумористични.

Той я изучаваше.

— Струваш ми се по някакъв начин интелигентна.

Окото й трепна.

— Благодаря.

— Всяка нощ сме затрупани с фукльовци, които искат да застанат пред камерата. Намирането на някой с интелект и опит, който да работи зад кулисите, е основен проблем.

— Аз съм много добра в решаването на проблеми.

— Така ли? Тогава нека ти кажа от какво се нуждае ДВК. — Той се наведе напред. — Нуждае се от голям удар.

С бейзболна бухалка?

— Имате предвид ново шоу?

— Да. — Бакъс се изправи и отиде до бялата дъска на стената. — Даваш ли си сметка, че откакто ДВК е в ефир, предаванията ни никога не са били променяни?

— Всички обичат предаванията ви. Особено сапунените сериали.

— Скучно е! Погледни това. — Той посочи дъската, на която бе показан графика на ДВК. — Всяка шибана нощ едно и също нещо. Започваме в осем часа с Нощните новини със Стоун Кауфън. След това, в осем и половина започва „На живо с неживи“, нашето предаване за клюки и знаменитости.

— С Корки Кърант. Видях я преди няколко седмици на бала за откриването на Пролетната конференция.

Бакъс се завъртя към нея, а очите му се разшириха.

— Била си поканена на бала?

— Да. Преди… бях свързана с Роман Драганести.

— Как?

— Работех на непълно работно време в Роматех. — Беше отказала да получава издръжка от Роман, така че Грегори бе уредил да работи в една задна стая в Роматех няколко нощи в седмицата. Роман бе съгласен, стига никой смъртен да не я види.

— Драганести е един от нашите топ спонсори. — Бакъс я наблюдаваше, чешейки брадата си. — Колко добре го познаваш?

По бузите й плъзна руменина.

— Аз… живеех в къщата му.

— Наистина ли? Била си в харема му?

— Ами… може и така да се каже. — Но тя не би го казала.

— Хмм. — Горещият поглед на господин Бакъс се плъзна по тялото й. Явно способностите й за писане се преоценяваха.

Дарси вдигна брадичката си.

— Описвахте графика?

— О, да. — Той се обърна към дъската. — В девет часа започва „Когато вампир се превърне“ със звездата дон Орландо де Корасон. В десет имаме „Всички мои вампири“, а в единадесет „Военна морга“. Но какво се случва в полунощ? — Той сложи пръст върху бялата дъска.

Дарси се намръщи. Там нямаше нищо. Какво излъчваха в полунощ? По това време тя обикновено беше в Роматех, зарината до уши в скучни документи.

— Нищо! — изкрещя господин Бакъс. — Започваме отново и повтаряме целия проклет график. Това е жалко! В полунощ би трябвало да излъчваме най-доброто си шоу, най-апетитната хапка. Но ние имаме… нищо. — Той се завлече обратно към бюрото си.

Дарси пое дълбоко дъх. Това бе шанс да покаже истинската си стойност.

— Имате нужда от ново шоу, а не от друг сапунен сериал.

— Точно така. — Бакъс крачеше зад бюрото си. — Може би шоу за ченгета. Вампир-ченге. Бихме могли да го наречем „Кръв и безредие“. Това ще е различно. Какво мислиш, че трябва да направим?

Тя преглътна. Напрегна мозъка си. Какво беше на мода, преди светът й да се разпадне?

— Какво ще кажете за риалити шоу?

Той се завъртя, за да я погледне.

— Харесва ми! Какво по-реално от вампирите? Но какво ще бъде представянето?

Умът й бе напълно празен. По дяволите. Тя седна на един стол и сложи папката върху скута си, за да спечели малко време. Риалити шоу. Какво е реално? Новата дилема на харема?

— Какво ще кажете за изоставен харем, който си търси нов господар?

— Не е зле — кимна господин Бакъс. — Доста е добро всъщност. Хей не беше ли наскоро изритан харемът на Драганести?

— Да. Корки разказа за това в „На живо с неживи“. — Но никоя от дамите не бе участвала. Беше твърде унизително.

— Знаеш, че някои от тези дами са известни. Можеш ли да ги накараш да участват?

— Аз… аз вярвам, че мога.

— Познаваш Драганести наистина добре, нали? — Устата на Бакъс се изви в знаеща усмивка. — Можеш ли да го накараш да ни наеме голям луксозен пентхаус за шоуто? Знаеш, един от тези пищните, с плувен басейн на покрива.

— П-предполагам. — Може би Грегори щеше да измисли нещо.

— Трябва да има джакузи. Не може да има риалити шоу без джакузи.

— Разбирам.

— И имаш опит в телевизията?

— Да. — Дарси погледна в коша за боклук, където сега се намираше спретнато напечатаната й автобиография. — Завършила съм телевизионна журналистика в Университета на Южна Калифорния и съм работила в този район в продължение на няколко години преди да се преместя в Ню Йорк, на длъжност в местния новинарски канал 4…

— Добре, добре. — Бакъс махна с ръка, за да я накара да спре. — Виж, аз искам това риалити шоу. Ако можеш да ни намериш лъскаво място и да гарантираш, че старият харем на Драганести ще участва, тогава имаш работата. Като режисьор.

Сърцето й се обърна. Режисьор на риалити шоу? Добре. Тя можеше да се справи. Трябваше да го направи. Или това или нищо.

— Е, можеш ли да го направиш? Да набавиш пентхауса и харема?

— Да. — Тя стисна папката и кокалчетата на ръцете й побеляха. — С удоволствие. — Бог да й е на помощ.

— И не забравяй джакузито.

— Дори не бих си го помислила.

— Чудесно! Ще подготвя офис за теб утре вечер. Как искаш да наречем шоуто?

Умът й запрепуска, търсейки смислено заглавие. „Как да изкопаеш собствения си гроб за по-малко от пет минути“?

— Е, дамите ще избират перфектния мъж за свой нов господар.

Господин Бакъс седна на ръба на бюрото си и се почеса по брадата.

— „Перфектният мъж“? Или „Перфектният господар“?

Не бе достатъчно вълнуващо. Дарси затвори очи за миг, за да се концентрира. Маги мислеше, че дон Орландо е перфектният мъж. Как го беше нарекла?

— Какво ще кажете за „Най-сексапилният мъж на планетата“?

— Отлично! — ухили се Бакъс. — И между другото ме наричай Слай. По-кратко е от Силвестър.

— Благодаря… Слай.

— Това трябва да стане хит. Не просто обикновено шоу, а такова с неочаквани обрати и изненади.

— Да, разбира се.

— Прослушването ще бъде лесно. Както виждаш във фоайето има много мъже вампири, които ще се пробват в шоуто.

Дарси трепна. Някак си представата й за най-сексапилния мъж в света не включваше грим.

— Всички ли трябва да са вампири?

Слай изсумтя.

— Говорим за най-сексапилния мъж на планетата. Разбира се, че трябва да са вампири. — Той закрачи към вратата.

Разбира се. Дарси стоеше и стискаше зъби. Всички знаеха, че вампирите са по-висши във всяко отношение. Внезапно в главата й се роди идея. Защо да не подложи твърденията на Слай на изпитание?

Тя се усмихна, докато вървеше към вратата. Значи шефът й искаше шоуто да включва някакви неочаквани обрати? Няма проблем. Щеше да му набави дузина.

Глава 2

Остин пристигна рано за срещата на „Коловете“, така че щеше да има време да свали снимките, които бе направил предната нощ пред ДВК. Отвори немаркираната врата на шестия етаж на федералната офис сграда. По-голямата част от етажа се занимаваше с вътрешна сигурност, така че никой не осъзнаваше, че това всъщност е ЦРУ. Или че това е мястото за борба с неживи терористи.

Екипът на операция „Колове“ се събираше всяка вечер в седем, преди слънцето да залезе и продължаваха със своите индивидуални задачи. Когато мина покрай офиса на Шон Уилън, чу да бълват силни проклятия иззад стените. Чудесно. Шон сигурно беше гледал материалите от ДВК, които Остин бе изпратил до кабинета му. Определено добър момент да избегне шефа.

Остин забърза към открития общ офис, където се намираха работните места на екипа. Не беше изненадан да намери помещението празно. Всички бяха изтощени. Не бе имал почивен ден или нощ от седмици. Той свали снимките, а след това започна да ги изучава на монитора си, докато фотопринтера ги разпечатваше. Множество регистрационни номера. И много нейни снимки в синия й костюм, която и да бе тя. Беше чакал до зазоряване, но не успя да я види отново. По дяволите. Сигурно си бе тръгнала, когато той бе отишъл да се облекчи. Цената на прекалено многото кафе.

Той се прозя, докато прокарваше ръце през рошавата си коса. Нощните смени не му позволяваха да се грижи за обикновените неща, като прическата. И все още не спеше добре през деня. Мониторът се размаза пред уморените му очи. Нуждаеше се от кафе, затова се отправи към стаята за почивка.

— Добър вечер, Остин. — Ема седеше на малката кръгла маса, хапваше нискомаслено кисело мляко и го наблюдаваше със светлите си дяволити очи.

Трябваше да има закон срещу очебийната бодрост на работното място. Спретнатата й изгладена жълта риза му напомни, че изглежда така, сякаш е спал със своите смачкани дрехи. Макар че в интерес на истината изобщо не бе спал много. Промърмори й нещо в отговор и напълни една чаша кафе.