— Да — отвърна той и отпи от кафето си. — И какво?

— Не мислиш ли, че може да е опасно да излизаш с вампир?

— Нали работя с всички ви. Не ми се виждате особено опасни — заяви и напъха половин поничка в устата си.

Горещият, леко кисел аромат, бе божествен. Дарси силно се изкуши, но последният път, когато опита истинска храна, не успя да я задържи.

— Искам само да се позабавлявам, а жената е яка мацка — обясни Рик и изгълта остатъка от поничката. — Пък и не търся постоянна връзка, сещаш се.

— Ясно. Не мислиш, че между смъртен и вампир може да има дълготрайна връзка.

— Ами не — призна той и облиза захарта от пръстите си. — Може ли да те попитам нещо?

Дарси кимна. Знаеше, че връзката между нея и Адам нямаше да просъществува. Просто не очакваше истината да боли толкова много.

— Трудно ли е да оставиш истинската храна?

Тя се извърна.

— Да. — Пусна бележката на Рик в чантата си. — Да се хващаме за работа.

Бяха работили десетина минути, когато вратата се отвори и рецепционистката на ДВК се подаде зад нея. Дарси вдигна поглед.

— Мога ли да ви помогна?

— Да — отвърна жената и влезе в стаята. — Корки ме помоли да ви дам това, за да го предадете на секси мъжа от джакузито.

И й подаде визитна картичка. Корки беше написала „Обади ми се“ на гърба. Беше добавила и номера на личния си телефон, както и рисунка на две преплетени сърца с червено мастило.

— Колко мило — процеди Дарси, изкушена да разкъса картичката. — Има ли друго? Имам работа.

Рецепционистката почервеня почти колкото боядисаните кичури в косата си.

— Ами, може ли… да му дадете и това, моля? Но не казвайте на Корки. Ще ме убие.

— Какво е? — попита Дарси, като взе бележката.

— Моят телефонен номер — отвърна жената и избяга от стаята.

Дарси хвърли картичката и бележката в чантата си. Щастливият ден на Адам. Бързо му се сформираш фенклуб. И всичко това, само защото знаеше как да свали сутиен рекордно бързо.

Пое си дълбоко дъх и избута гневните си чувства настрани. По-късно щеше да крещи. Сега трябваше да работи. След пет минути вратата отново се отвори. Тя вдигна глава. Точно за когото говореха.

— Добър вечер — появи се с ефектна походка дон Орландо.

Носеше черни кожени панталони, смъкнати надолу, и черно копринено наметало, което изглеждаше малко странно без риза под него. Застана разкрачен в черните си кожени ботуши. Косата му също беше черна, Дарси предположи, че е боядисана. Това означаваше ли, че и гъстото окосмяване на гърдите му беше боядисано? Каква част от дон Орландо беше измислица? Май никой не знаеше истинското му име.

Плъзна тъмните си очи по нея и бавно се усмихна.

— Вие, разбира се, знаете кой съм.

Долен измамник или гнусно прасе според Корки.

— Да, знам.

— Искам да науча името на сексапилната жена в джакузито.

Дарси потисна един стон.

— Не мога да разкрия името й.

Той се подсмихна.

— Просто й кажете, че дон Орландо де Корасон, най-великият любовник в света на вампирите, желае да я ухажва. Тя ще се съгласи.

— Ясно.

Само през трупа ми, което за жалост е твърде близо до истината. Дарси се изправи и тръгна към вратата.

— Имам много работа. Така че, ако преместите ботушките си другаде, ще съм ви много благодарна.

Той се завъртя, от което пелерината му се разпери, и си тръгна. Дарси затвори вратата и я заключи.

* * *

Остин стана преди изгрев-слънце и отиде в офиса. Тъй като беше събота, Шон не беше там и той беше благодарен за това. Не искаше да отговаря на въпроси. Нае един бял бус с наблюдателна техника от министерството на вътрешната сигурност и посети една местна кабелна компания, където благодарение на значката си получи папка с фактури и служебна риза с логото на компанията. Тръгна към ДВК и пристигна в осем сутринта.

— Получихме оплакване около четири сутринта от Силвестър Бакъс — обясни на смъртния пазач. — Интернет връзката е била нестабилна.

— Така ли? — попита пазачът и заразглежда фактурата с подозрение. — Не съм уведомен за това.

— Сигурно са забравили да ви кажат.

Ще ми повярваш, проектира мисълта си Остин върху ума на пазача.

Той му върна папката.

— Влизайте.

— Благодаря. Няма да отнеме много време.

Остин тръгна към офисите с кутията с инструменти. Лесно намери кабинета на Силвестър Бакъс — на вратата имаше голяма пиринчена табела с името му. Остин затвори вратата и се захвана за работа. Компютрите в ДВК на практика бяха вкаменелости, така че се наложи да свали всичко на дискове. Когато приключи, се погрижи нещата да изглеждат, както го беше заварил. Махна на пазача на път през фоайето.

— Всичко е оправено.

Когато се върна в апартамента си, сложи етикети на всички дискове и прехвърли данните на лаптопа си. Сега разполагаше с цялата информация, която съществуваше относно ДВК. Оставаше само да я изпрати на Шон. Но ако я пратеше, Дарси щеше да стане мишена наред с другите вампири.

Затвори лаптопа и огледа нещата по масичката. Видеозаписи с Дарси, дискове от ДВК и проклетият списък, на който пишеше „Вампирите трябва да умрат“. Колкото повече се опитваше да постъпи достойно, толкова по-зле се чувстваше.

Понякога да си добрият герой е много гадно.

* * *

Беше нощта след събота и време за дебюта. Грегори откара Дарси и Маги до пентхауса. Там завариха жените от журито в салона им, нетърпеливо очакващи началото на предаването. Газираната кръв се изстудяваше в кофа с лед.

Настъпи полунощ и жените се залепиха за екрана. От стаите горе бяха махнати всички телевизори. Мъжете вампири не трябваше да знаят за смъртните кандидати, затова не им беше позволено да гледат шоуто, докато не приключи. И, разбира се, смъртните в никакъв случай не трябваше да научават. Това не беше трудно, тъй като двамата смъртни бяха напуснали пентхауса.

Към края на епизода Дарси се напрегна от притеснение. Последната сцена беше в стаята с портретите, където жените научиха, че някои от кандидатите са смъртни. Скоро гневът им щеше да избухне на екрана. Как щеше да реагира Слай? Той искаше голям неочакван обрат, но този можеше да се окаже по-голям, отколкото би понесъл.

Когато започнаха финалните надписи, жените си наляха Газирана кръв и вдигнаха тост. Дарси прие чашата с нарастващо усещане за беда. Всеки момент…

Телефонът иззвъня. Тя остави чашата си с въздишка.

Грегори вдигна.

— Да, тук е — каза и подаде слушалката на Дарси. — Шана Драганести е.

Дарси примигна. Шана ли? Тя пък защо ще се обажда?

— Ало?

— Дарси, трябва да говоря с теб. Много е важно.

— Добре.

Дарси зачака.

— Имам предвид лице в лице. В момента съм в новата ни къща в Уайт Плейнс. Можеш ли да се телепортираш тук?

Пръстите на Дарси се свиха още по-здраво около слушалката.

— Всъщност не. Може би Грегори ще ме докара…? — Тя го погледна въпросително.

— Не, това ще отнеме много време. — Гласът на Шана заглъхна. Звучеше сякаш е закрила слушалката с ръка, за да говори с някого в стаята. — Конър иска да дойдеш веднага.

Сърцето на Дарси се качи в гърлото.

— Аз… предпочитам да не…

— Дарси, спешно е. Трябва да се телепортираш тук веднага.

— Не знам… не знам как. Не съм се телепортирала досега. — Топлина заля лицето й, когато осъзна, че Шана споделя некомпетентността й с Конър. Окото й заподскача. — Виж, Грегори може да ме докара. Ще тръгнем веднага.

— Не затваряй — нареди Шана. — Конър идва да те вземе.

— Не! — задъха се Дарси. — Не искам да се телепортирам и определено не искам да ходя никъде с… — До нея изникна човешка фигура. Мъж в шотландска пола в червено и зелено. — Конър.

Слушалката се изплъзна от ръката й и падна с трясък на пода.

— Прощавай, девойче, но ще трябва да дойдеш с мен — заяви шотландецът, уви силна ръка около нея и всичко почерня.



Ужас премина през тялото на Дарси. Беше хваната в капан и безпомощна, точно като преди четири години. Не усещаше тялото си. Единственото, което я предпазваше да не изчезне като дим в черното нищо, беше стоманената хватка на Конър. Той отново я отвличаше против волята й. Мразеше го заради това и мразеше себе си, задето се страхуваше толкова. За бога, ако у нея имаше поне малко смелост, щеше да се оттласне и да изчезне от света завинаги.

Веднага щом краката й докоснаха земята, пред очите й се люшна някаква стая и влезе във фокус. Дневна с два високи стола, телевизор и диван. Шана седеше на един от столовете и ги гледаше. Дарси се освободи от Конър и залитна.

— Внимателно — протегна ръка да я задържи той.

— Не ме… — Думата „пипай“ заседна в гърлото й, когато видя лицето му. В линиите по челото му беше вдълбано разкаяние, което бе помътило и сините му очи. Истината я одра като въздълги нокти върху кожата й и тя извърна очи. Бог да им е на помощ. Решението му от онази нощ не даваше мира и на него.