Керелин Спаркс - Вампирите и градът

— Аз… аз не се страхувам.

— Тогава защо се бориш с това? — Пръстите му очертаха скулата и челюстта й. Той се наведе и я целуна по устните. — Ще ми кажеш ли?

— Хмм? — Тя не можеше да мисли трезво докато устата му хапеше шията й.

— Защо се страхуваш някой да не ме види тук?

— Ох. — Защото те ще разберат, че си жив. Тя не можеше да му го каже. — Журито на риалити шоуто е тук и те не трябва да виждат никой от участниците преждевременно. Ако се случи, наистина всичко ще се провали.

— Това ли е проблемът? — Той я наблюдаваше внимателно. — Нищо друго?

— Не, просто искам да те пазя в тайна. Засега.

— Някакви други тайни?

В нея избликна прилив на топлина, който започна от слепоочието й и се спусна надолу по гърлото й, като затопли сърцето й и избухна в слабините й. Тя се облегна на вратата. Мили боже, дори не я докосваше в момента, а тя бе цялата разгорещена? Как го правеше? Никога през живота си не бе желала някой мъж толкова силно.

Той отстъпи назад и изключи фенерчето си. Дарси не можеше да види изражението му в тъмното, но знаеше, че я гледа вторачено. Можеше да усети топлината на погледа му.

Горещината в тялото й бавно изчезна, оставяйки я студена и празна отново.

— Ела. — Тя надникна през вратата. Не се виждаше никой, но можеше да чуе викове откъм офиса на Слай. Корки му се караше. — Насам. — Тя посочи на Адам да я последва.

Двамата се придвижиха бързо по коридора към задния изход. Дарси отвори тежката врата. Той се спря на половината път.

— Кога мога да те видя отново?

— След две седмици. Моля те, обещай ми, че повече няма да идваш тук.

— Добре. — Мръщейки се, той извади малък тефтер и химикал от вътрешния джоб на якето си. Надраска нещо. — Искам да ми се обадиш, ако се нуждаеш от нещо. Или се чувствай свободна да наминеш по всяко време.

Тя взе листчето. Даваше й адреса и телефонния си номер.

Остин се протегна и прокара показалец по лицето й. Леко проследи контурите на устните й.

— Благодаря ти за обиколката — прошепна той и се плъзна навън в тъмнината.

Хладният нощен бриз нахлу в коридора, пропъждайки топлината, която бе останала от докосването му.

Дарси въздъхна и остава вратата да се затвори. Щяха да бъдат две дълги седмици.

На Остин му се наложи да вземе студен душ, за да може да се съсредоточи отново върху работата си. Той премина през кухнята си, облечен в боксерките си на Спондж Боб, които най-малката му сестра му бе подарила за Коледа. Мислите за семейството му го накараха отново да се зачуди защо Дарси живееше сред неживите. От проучването си знаеше, че тя има родители и две по-малки сестри, които живеят в Сан Диего.

Дали се бе откъснала напълно от тях? Дали вампирите я държаха като затворник в своя свят, защото тя знаеше твърде много? Дали бяха заплашили семейството й, за да я държат в подчинение?

Това трябва да беше причината, защото иначе той бе напълно сигурен, че тя щеше да опита да избяга. От репортажите й бе разбрал, че е смела и изобретателна. Вампирите явно я принуждаваха по някакъв начин да остане с тях.

Какво, по дяволите, се бе случило преди четири години? Остин имаше копие от полицейския доклад, но той бе неопределен. Според него тя бе отишла в един вампирски клуб в Гринуич Вилидж, за да направи репортаж по случай Хелоуин за деца, които се преструват, че са вампири. По някакъв начин се бе озовала на алеята зад клуба. Локва кръв и окървавен нож бяха довели следата до нея. Полицията предполагаше, че тя е мъртва, но никой не знаеше какво наистина се бе случило в онази алея.

Миналият ден Остин бе открил предишния й оператор — Джак Купър. Джак едва свързваше двата края, живееше в едностаен апартамент, който се намираше в мръсно мазе и имаше алуминиево фолио, залепено на малките прозорци. Лесно бе да се види, че той така и не се е възстановил от онази нощ. Може би каската от алуминиево фолио на главата му бе достатъчно издаваща. Или приказките му, че вампирите са кръвожадни, контролиращи ума извънземни, които ще го преследват, за да го отвлекат също както Дарси. Беше тъжно, че всички мислеха Джак за луд, защото той бе прав за частта с кръвожадността, контролирането на съзнанието и отвличането на Дарси. Вампирите наистина я бяха отвлекли. И не я пускаха.

Остин взе кутийка бира от хладилника. Какво трябваше да направи, за да я накара да му се довери? Тази вечер я притисна да сподели с него и когато тя не го направи, нахлу в съзнанието й, надявайки се, че тайните й са там и той просто ще ги разбере сам.

Това, което бе видял там, го бе изумило. Нямаше тъмни тайни. Най-интимните мисли на Дарси бяха свързани с желанието й към него. Нужен му бе целият самоконтрол, който притежаваше, за да не я придърпа на пода и да прави любов с нея точно там.

Да се люби с нея на пода в гардеробната? Това щеше да го направи долнокачествен като дон Орландо. Остин изсумтя, постави бирата си на масичката за кафе и взе бележника, където бе започнал да записва имената на вампирите. Добави и дон Орландо.

Постави една от касетите на Дарси във видеото. Беше гледал всяка от тях. Някои дори повече от два пъти. Божичко. Гледаше я всяка вечер, вместо някое спортно предаване. Мислеше за нея през цялото време. И ако това бе само страст, той щеше да мисли единствено за прекрасното й тяло, нали? Но не, той се притесняваше за Дарси. Да не би да се влюбваше в нея?

Остин се стовари на кушетката. Не, не можеше да е любов. Това бе нещо интелектуално. Мистерията на странния й начин на живот го интригуваше и той искаше отговори. А и се тревожеше за безопасността й. Това беше нормално.

През целия си живот бе защитавал по-малките си сестри. За него бе нещо обичайно. Не беше голяма работа.

Той сграбчи якето си през подлакътника на кушетката и се разрови във вътрешния му джоб. Извади малко тефтерче и прелисти бележките, които бе записал в офиса на Дарси. Тя бе наела фирма на име „Затворен живот“ да инсталира алуминиеви щори в пентхауса.

Това означаваше, че той и Гарет щяха да живеят там заедно с вампири. Щеше да бъде по-добре да опакова и няколко дървени кола заедно с багажа си.

Отбеляза името на доставчика на храна, който Дарси бе наела. Щеше да накара Алиса или Ема да се внедрят под прикритие там. По този начин, щяха да могат да идват в пентхауса през деня и да събират информацията от него и Гарет и да я предават на Шон.

Той имаше и адреса на Ралий Плейс. Трябваше да иде там през деня и да инсталира скрити камери и бръмбари. Извади един диск от джоба на якето си. Бе успял да запише списъка с работниците на ДВК от стария като динозавър компютър на Дарси, преди да я чуе да приближава към офиса си. Постави диска на масата до списъка с вампири.

Протегна се и погледна към телевизора. Дарси бе започнала репортажа. О, този бе един от любимите му. Взе дистанционното и пусна звука.

— Намирам се в южен Бронкс на откриването на един нов парк. — Дарси се усмихна към камерата, докато вървеше по една пътека. — Това не е парк за деца. Нито за баскетболисти, кънкьори или дори за играчи на шах. Това е парк за кучета.

Операторът приближи камерата към жена, която разхождаше пухкавия си бял пудел в далечината. След това се върна отново на Дарси.

— Както можете да видите, паркът е разделен на сектори, в зависимост от размера на… аах! — Тя се плъзна напред, размахвайки ръце във въздуха. След храбра борба накрая възвърна равновесието си. Погледна надолу към обувките си, сбърчи нос и се усмихна криво към камерата. — Очевидно това е секторът за извънредно големи кучета.

Остин се разсмя. Без значение какво се случваше в репортажите й, Дарси винаги правеше нещата сполучливи. Бе смела, забавна, умна и красива. Нищо не можеше да я повали.

Но нещо се бе променило. Той затегна хватката си около дистанционното. Нещо, което я е измъкнало от този слънчев, щастлив живот, превръщайки я в затворник на тъмния свят, към който принадлежаха демоничните създания. И това я нараняваше. Той можеше да види мъката в очите й. Напрегнатият начин, по който сплиташе ръцете си. Страхът, който караше дясното й око да трепти. Този нервен тик не се виждаше в нито една от тези касети. Той беше нещо ново. И най-вероятно бе започнал на Хелоуин преди четири години.