В тялото на Остин се разля вълна от ужас, когато осъзна, че последният запис не съдържа репортажи на Дарси. Това бяха други репортери с истории за нейното изчезване. Те показваха вампирския клуб и алеята в Гринуич Вилидж, където беше видяна за последно. Дори бяха фокусирали камерите върху тъмните петна от кръв върху земята. Кръвта на Дарси.

Представител на полицията потвърждаваше, че на мястото е бил открит голям нож и кръвта по него принадлежи на Дарси. Всички интервюта с децата вътре в клуба бяха еднакви. Те вярваха, че тя е била нападната от истински вампир.

Остин скочи на крака и започна да обикаля из апартамента. Трябваше да вземе копия от полицейските доклади, да разпита и оператора й. Разбира се, най-лесният начин да получи отговори беше да попита самата Дарси, но това щеше да развали прикритието му. Как можеше да остане да живее сред вампири, ако беше атакувана от някого от тях? И защо един вампир би намушкал жена, вместо да пие от нея? Нямаше никакъв смисъл, по дяволите. А представата как някой намушква Дарси с нож, накара кръвта му да кипне.

Телефонът иззвъня и той се хвърли към него, като се надяваше, че е Дарси.

— Здравей, Остин. Наслади ли се на почивния си ден? — попита Ема.

— Предполагам. — Ако знаеше как да си почива.

— Добре, чудех се дали искаш да дойдеш с мен довечера в Сентрал парк?

Тя искаше да ловува? В превъзбуденото състояние на Остин, малко действие звучеше добре. И може би щяха да хванат вампир, който знае местонахождението на Шана.

— Да. Ще бъда там.

В полунощ, той се срещна с Ема в Сентрал парк при входа за зоологическата градина, близо до магазина за сувенири. Револверът в раменния му кобур беше зареден със сребърни куршуми. Нямаше да убият вампир, но със сигурност щяха да го наранят и забавят. Достатъчно, че да може Остин да му зададе няколко въпроса. И в името на сигурността, Остин беше натъпкал няколко дървени кола във вътрешния джоб на тънкото си яке. Дървените колове на Ема бяха в чантичката, провесена на рамото й.

Тръгнаха на север по тухлената пътека.

— Гарет върна договора си на госпожа Стайн днес — заговори тихо Ема, докато оглеждаше горичката от ляво. — Госпожа Стайн беше притеснена, че още не си върнал твоя.

Остин вървеше от дясната й страна и изучаваше района отдясно.

— Върнах го миналата нощ в ДВК.

— Какво? — препъна се Ема. — Отишъл си в ДВК през нощта?

— Аха. Те ме наемат, за да участвам в шоуто, така че реших, че това е основателна причина да отида там. А и се предполага, че съм в неведение за вампирите, така че защо да избягвам мястото? Изглеждаше като отлична възможност да ги проверя.

— Така е, но небеса, Остин, можеше да е опасно. Опита ли се някой от вампирите да ти скочи?

— Не.

— Добре, кажи ми повече. Как изглежда мястото?

— Изглежда някак… нормално.

— Какво направи.

Остин сви рамене.

— Върнах договора на директора на риалити шоуто.

— Как се казва той? Вампир е, нали?

— Не, тя е човек. И името й е Дарси Нюхарт. — Остин се поколеба, след което реши да се изповяда. — Тя е мистериозната жена.

Ема ахна.

— Онази, на която направи стотина снимки? — Младата жена се засмя. — О, това е безценно. Тя ли е директорът ти?

— Да.

— И си сигурен, че е човек?

— Да. Определено.

— Как може да си сигурен?

— Имаше шоколадова напитка на бюрото си. И има пулс.

— Тя ти позволи да й напипаш пулса? — Ема го заразглежда отблизо. — Още си поразен от нея, нали?

Повече от всякога. Остин продължи да върви. Пътеката се разклони и той посочи към левия път, който водеше нагоре.

— Нека да минем оттук.

Ема вървеше до него.

— Какво чувства тя към теб?

Той сви рамене. Знаеше, че изпитва желание, но не беше склонна да го сподели. Или да признае, че е хваната в капан във вампирския свят.

— Намуцуняса ли я вече?

Той направи гримаса.

— Какво е това? Звучи малко гадно.

Ема се изкикоти.

— О, сигурна съм, че ще е така с теб.

Той я бутна по рамото. Тя се препъна настрани със смях.

— Само те попитах дали си я целунал.

— Ах. — В такъв случай, той определено я беше намуцунясал. И изобщо не беше гадно.

— Е? — Ема забърза крачките си, за да върви заедно с него. — Целуна ли я?

— Уповавам се на Петата поправка.

— Целунал си я!

— Не съм казал това.

Тя изсумтя.

— Да се уповаваш на Петата поправка е все едно да признаеш вина.

— Тук сме невинни, докато не се докаже вина. Вие британците сте наобратно.

Тя се ухили.

— Но аз съм права, нали? Ти си я муцунясвал?

Той продължи да върви.

— Трябва да внимаваш, Остин. Какво наистина знаеш за нея, освен факта, че общува с врага?

— Правя малко проучване за нея. И освен това, ние имаме… връзка. Мога да вляза в ума й много лесно, и повярвай ми, там няма никакво зло.

— Мразя да ти развалям настроението, но ако знае, че четеш мислите й, може да манипулира какво да виждаш.

— Тя не знае, че съм прониквал в мислите й. Напълно невинна е. — Остин спря и погледна надясно. На слабата светлина, той можеше да види очертанията на дървета и един голям камък. — Като говорим за невинни, чу ли някой да плаче?

— Не съм сигурна. — Ема се завъртя и огледа заобикалящата ги среда.

Остин се заслуша внимателно, но успяваше да долови само шумоленето на листата от вятъра и напрегнатото дишане на Ема. Затвори очи и се концентрира. Нападателят лесно можеше да заглуши виковете на жертвата си, но тя все още можеше да вика в ума си. Преди време в Източна Европа, беше намерил група жени и деца в подземна зала за мъчения, като се беше настроил да долавя мълчаливите писъци от вътрешна болка.

О, боже, помогни ми!

— Ето там. — Остин посочи големия оголен гранитен блок. От отдалечената страна бе нападната някаква жена. Извади револвера си и даде знак на Ема да отиде надясно. Тя тръгна тихо, издърпвайки дървен кол от чантата си.

Той се придвижи покрай скалния блок, но спря, когато чу женско скимтене. Страхотно. С неговия късмет щеше да попадне на двойка любовници. Той скочи иззад камъка, насочил пистолет към тях. Майко мила, това беше нещо истинско. Два мъжки вампира бяха приковали жена към камъка. Единият я хапеше по врата, другият издърпваше панталоните й надолу по краката. Копелета!

— Освободете я! — Той се приближи бавно, пистолетът му не помръдваше.

Вторият вампир се отдръпна от панталоните на жената и се обърна да погледне Остин. Остави ни, смъртна отрепка, и забрави какво си видял.

За щастие, мисловната команда на един вампир имаше малък ефект върху Остин. Той я чу и я отхвърли настрани.

— Няма да си тръгна. Но ти ще го направиш. Завинаги.

Вампирът се засили към него със свистене.

— Как смееш да не ми се подчиняваш? Ти, глупак такъв, не можеш да ни спреш.

— О, така ли? — Остин отбеляза руския акцент на вампира, докато се прицелваше и натисна спусъка.

Вампирът потрепери и сграбчи рамото си, където кръвта се процеждаше от раната. Лицето му се изкриви от болка.

— Какво си направил?

— Използвах сребърни куршуми. Причиняват доста болка, нали?

Вампирът изръмжа и скочи напред. Остин стреля отново и вампирът падна на колене. Междувременно, другият отдръпна зъбите си от врата на жената и се обърна към Остин.

— Ти, мръсен сволоч11 — извика той и издърпа момичето пред себе си за защита. — Мислиш, че няколко сребърни куршума ще ни спрат?

Остин изруга тихо. Не можеше да стреля, докато вампирът използваше жената за щит. Придвижи се бавно наляво, в търсене на удобна позиция за прицел.

Раненият вампир се издигна във въздуха и бавно се приземи на краката си. От двете му рани капеше кръв и той оголи зъби с ръмжене.

— Аз съм по-силен от теб. Не можеш да ме спреш.

— Може би не, но пък мога много да се забавлявам, докато опитвам. — Остин го простреля отново. Той изрева от болка и рухна върху земята.

— Сволоч! — Първият вампир тръгна към Остин, влачейки жената със себе си. — Ще умреш!

Неочаквано той спря рязко. През лицето му мина шокирано изражение, а след това и израз на болка. Освободи жената, която се свлече на земята. Изви гръб и изпусна дълъг стон, докато накрая тялото му се разпадна на прах.

Ема стоеше там, на неговото място, все още стискайки дървения кол, който беше забила в гърба му. Гледаше надолу към купчината прах пред черните й спортни обувки.

— Направих го — прошепна тя. — Убих вампир.

Вторият вампир бързо се изправи на крака.