– Бързо се върнахте, дъще! – опита се да отгатне по лицето на Михримах. – Видяхте ли подаръка на пашата капитан?

Михримах сякаш едва се сдържаше да не избухне в смях.

– Видяхме го!

– Хубав ли е поне?

– Ъхъ! Хубав! И то много!

– Леле боже! Станахме за срам пред негово превъзходителство пашата! Не сметнахме за нужно дори да му изпратим едно благодарствено писмо. Много ли е ценен?

– Според мен – много, валиде!

– Нещо голямо ли е? Ако е голямо и тежко, ще отида и аз...

– Не е, не е! – прекъсна я Михримах.

Хюрем се поколеба за кратко. Взря се в очите на Михримах и си каза: Що за странно поведение има това момиче!“

– Щом е малко, да бяхте го донесли, дъще, та и ние да го видим!

– Донесохме ви го! – обяви развеселена Михримах.

Отиде при вратата. Тропна два пъти.

– Валиде, подаръкът на пашата капитан е пред вас!

Отвориха вратата на две страни и Хюрем зяпна от изненада. През устните само се процеди струя въздух и възклицание на почуда:

– Аааа!

На прага й стоеше сигурно най-красивото момиче на този свят.

Красиво, но диво!

Катраненочерни коси на вълни.

Черни като маслини очи! Дръпнати вежди.

Чипо малко носле. Плътни месести устни.

Чифт малки издатинки под дрехите.

Съвсем тънка талия.

И малки крачета, скрити в подаващите се под шалварите й пантофки.

– Колко е малка, колко свежа! И колко красива! – промълви тихо Хюрем.

Видя, че Джафер стиска здраво момичето за китката. Едва тогава забеляза гнева в очите й. В този си вид то приличаше на ранена настръхнала женска котка. Нямаше никакво съмнение, че в мига, в който би усетила китката си отпусната, тя щеше да се хвърли на първия появил се пред нея човек да го издере и разкъса.

– Върви! – изръмжа Джафер.

Той я дръпна за китката надолу, но доста се затрудни, докато я накара да се поклони пред Хюрем. Момичето се мяташе в ръката му, опъваше се.

Хюрем направи знак на Джафер да спре. Изчака малко, докато онази прелестна усмивка, която очароваше дори султан Сюлейман, заеме мястото на изписаната по лицето й изненада.

Михримах стоеше настрана в очакване да види какво ще стане. Предвид това, което сама преживя преди малко в Каменната стая на наложниците, можеше да предположи какво ще се случи и при майка й.

Хюрем реши, че е омаяла достатъчно момичето с прелестната си усмивка, и тихо каза на Джафер:

– Пусни я! Пусни ръката на нашата гостенка, Джафер ага!

Стоманените пръсти се разхлабиха, момичето рязко си дръпна китката, без да отдели очи от жената отсреща. Беше страшно красива. Колкото девойката, която я доведе тук. „Никоя обаче не е по-красива от мен!“ – си каза и вирна гордо глава.

Хюрем й се усмихна още по-неотразимо и нежно попита:

– Коя сте вие, дъще?

Момичето, естествено, не разбра въпроса. Погледна към Михримах въпросително: „Какво ми говори?“

– Майка ми пита коя сте вие – преведе на италиански Михримах.

Момичето спря да разтрива китката си. Погледна към Хюрем с небивало високомерие:

– Дъщеря съм на фамилия Бафо, венецианка по рождение - произнесе с леден тон. – Аз съм Сесилия Вениер Бафо, племенница на всемогъщия дож на Венеция Себастиано Вениер. А ти коя си?

Хюрем разбра думите и без превод.

Отговорът моментално я пренесе в помещението за наложниците. Спомни си как при първата среща със съпруга й падишахът я беше попитал: „Аз съм султан Сюлейман, а ти коя си?“ В ушите й прозвуча отговорът, който му даде тогава. За пореден път изживя отново онзи омайващ, великолепен миг. Изправи се в цялото си величие там, където допреди малко седеше.

Изгледа Сесилия Бафо от глава до пети. В теменужено-зелените й очи засвяткаха искри:

– Аз съм Александра Анастасия Лисовска! Дъщерята на поп Никола. Съпругата на могъщия повелител на Великата Османска империя, величествения наследник на римския престол султан Сюлейман!

Сесилия Бафо не се престори, не скри, че се е впечатлила. Значи това е жената с червената коса, чието име доста често се споменаваше и в техния дом. Жената, която беше омагьосала султан Сюлейман. „Наистина е много красива! – призна пред себе си. – И все още е невероятна красавица! Кой знае каква е била на моите години!“

Сви устни, за да не издаде какво си мисли.

– Ха! – присмя се тя. – А кой е загубил римския престол, че главатарят на кървавите пирати, които ме отвлякоха от родния дом, да е негов наследник!

„Гледай какви шеги си прави съдбата!“ – усмихна се Хюрем, отправи поглед към Михримах и прошепна:

– Виждате ли, дъще? Когато вашата валиде дойде в този дворец, беше ей толковичка. Откъсната от живота и семейството си, точно както това красиво момиче. Изплашена и самотна. Притежавах едно-единствено нещо – волята вътре в мен! – Замълча за малко. – Волята да се вкопча в живота! Волята да избягам от смъртта!

Последва мълчание.

– Господ е велик! – наруши мълчанието тя. – Ето на, толкова години след това изправи пред майка ти някого, когото го очаква нейната съдба. Това хубаво момиче ме пренесе в миналото. При красивата малка Александра.

Хюрем не успя да продължи. Очите й се замрежиха. Сесилия Бафо се изуми.

– Тя плаче? Но защо?

Хюрем обърна поглед към момичето, което пък гледаше Михримах в очакване да й преведе какво е казала.

– Красивата малка Александра! – повтори почти като стенание Хюрем. – Пред валиде султан бе също така наплашена, но горда. Красива, отчаяна.

Вероятно щеше да продължи, но Михримах не можа да задържи надигащия се в нея вихър от раздразнение и гняв. Не можеше повече да понася майка й да си припомня и да оплаква своето минало пред една робиня, да се сравнява с нея.

– Валиде, стига толкова! Ако трябва, аз ще й разкажа тези неща. Ако трябва!

По тона Хюрем долови за какво мисли дъщеря й. Усмихна се с благодарност, съвзе се.

– Ще трябва! – промълви и се обърна пак към момичето: – На колко години сте, дъще?

– На тринадесет! – отвърна на един дъх Сесилия.

Не биваше да позволява на тази жена да си играе с чувствата й чрез своите очи, чрез усмивката си, чрез гласа си. „Ти си една Бафо!" разпали се тя и викна:

– Искам да ме пуснете веднага! Незабавно! Доколкото ми е известно Венеция си има посланик тук. Погрижете се веднага да бъде информиран.

Дъщерята не преведе думите й, но по израза в очите на жената долови, че тя разбра всичко, което й каза.

– Незабавно! – извика отново.

Ридание задави гърлото на Сесилия. Прехапа устни, за да не се разплаче. Извърна глава, за да скрие сълзите си.

– Незабавно! – изрече пак, но този път с отпаднал глас, и добави: – Моля ви! Моля!

Сега вече гласът на плененото знатно венецианско момиче прозвуча като стон.

– Много съжалявам, дъще! – отзова се Хюрем. – Чухме, че венецианския посланик е умрял.

Михримах стана и отиде при момичето. Въпреки че се дърпаше и съпротивляваше, тя я прегърна. Притисна главата й до гърдите си, гали я по косата и прошепна:

– Успокой се! Ще ти бъда като сестра. Моята майка ще бъде майка на теб. По-добре да не беше попадала тук, Сесилия. И аз, и мама искаме в този момент да си у вас, в собствения си дом, при твоята майка и твоя баща. Повярвай ми! Но въпреки огромното си желание, не можем да направим това, което искаш.

Сесилия Бафо вдигна към Михримах пълни със сълзи очи и извика:

– Но тя била всемогъща! Сюлейман изпълнявал всичко, което е искала!

Михримах се засмя и пак погали момичето по косата:

– Всяко могъщество си има граници, сестрице! Колкото и да е могъщ един човек, не може да изпълнява всяко желание. Засега единственото нещо, което мога да ти дам, е моята сестринска обич.

Прегърна я през раменете и я поведе към вратата. В това време зад тях се обади Хюрем:

– Сесилия Бафо!

Двете момичета се обърнаха към нея. Златисторусите коси на едната се преплитаха с катраненочерните на другата. Бездънно сините очи на дъщеря й се разтапяха в маслиненочерните ириси на Сесилия.

– Задължени сме ти, дъще! – рече.

Насила се усмихна. Знаеше, че думите й не са достатъчни, за да потушат пожара в това малко измъчено сърчице.

– Лишихме те от един живот, дължим ти друг! Заклевам се, ще си платя дълга. Ще ти осигуря живот, какъвто заслужаваш! Давам ти думата си – и като Александра, и като Хюрем!

Михримах го преведе на момичето. Сесилия Бафо не знаеше как да отговори. Толкова бе потънала в безпределната си мъка! Но сега поне усещаше, че обсебилият я отвътре страх като че ли понамаляваше. Промълви нещо. Но толкова тихо, толкова незабележимо, че дори и Михримах не го разбра. Сесилия изпадаше във все по-голяма и болезнена печал.

– Обаче – опита се Хюрем с по-весел тон да разпръсне тягостната атмосфера – османлиите имат един обичай. Не знам дали си го чувала. Променят имената на чужденците. Моето име, например, го смени падишахът. Ти, Бафо, знаеше ли го по-преди? Нарече ме Хюрем. Означава „засмяна моя“, „красиво мое лице“.

Момичето изслуша превода с празен поглед.

– Да не прибързваме, може да те наречем с име, което да не ти харесва. Ако нямаш нищо против, нека твоята сестра да избере новото ти име.

– Сестра ми ли?

– Да! Моята дъщеря вече е твоя сестра. Имате само две години разпиха във възрастта. Убедена съм, че ще се разбирате прекрасно. А тя знае и езика ти. Нека тя да ти избере име. Споразумяхме ли се?

„Ами ако не сме, какво може да ми се случи?“ – помисли си момичето. Вече беше робиня. Щяха да я хвърлят в харема. Щеше да стане наложница и да си я прехвърлят от обятия в обятия. А дали съпругът на тази жена също щеше да я обладае? Потрепери от ужас. Реши това да е първото нещо, за което ще попита Михримах. Само кимна с глава, езикът й не се превъртя да изрече: „Споразумяхме се!“.