Моряците в градината видяха между дърветата да тича някой бели одежди. С развяващата се в мрака бяла наметка той им заприлича ни призрак.

Гордостта на християнския свят – Жана д’Арагон – нямаше време да метне някаква дреха върху себе си и сега, без да обръща внимание на неглижирания си вид, тичаше към своя кон, който я чакаше и конюшнята винаги в пълна готовност.

Доловили намерението й да избяга, моряците моментално се втурнаха натам. Но закъсняха. Красавицата Джулия, яхнала полуоблечена своя жребец, прелетя край тях като вихър. Те нямаха коне, не можаха да я последват. Оставаше им само едно – да гледат безпомощно подире й. След минута загубиха от поглед дори и развяващото се бяло женско наметало.

Нямаше какво повече да се прави. Тогава надянаха чували по главите на разбягалите се с писъци из градината на двореца жени, метнаха ги, през рамо и се върнаха на готовите да отплават с вече вдигнати платна кораби. Стовариха чувалите върху палубата с наведени глави. Извършиха нападението, но мишената им избяга.

Корабите вече плуваха от залива към открито море, когато неколцината рибари се досетиха по писъците и виковете откъм брега, че се е случило нещо, и се опитаха да им препречат пътя. Два-три пушечни изстрела отекнаха в нощта – и те се разбягаха.

Сетне всичко утихна. Чуваше се само някакво непривично думкане. От срам моряците не посмяха да вдигнат глави и да поогледат наоколо, така че и те не успяха да познаят какво думка така – платната или сърцата им. А и стоварените върху пода тела се мяткаха, крещяха. Най-вече една, която въпреки дебелото въже, увито около чувала на главата й и през тялото, упорито не преставаше да крещи.

След като изслуша разказа на капитаните какво се беше случило, Хайредин паша се качи на палубата.

– Честита ви победа! – прогласи без настроение. – Така е решил Пророкът. Значи Господ е закрилял Жана д’Арагон. Какво да се прави? Ядоса се, като видя, че и с нож не може да отвори устата на отчаялите се от неуспеха юнаци, и кипна:

– Какво чакате? Като не сте уловили голямата риба, и тези ли ще ги държите така? Развържете ги, бързо! Най-напред освободете главата на тази кресла, да я видим коя е!

Развързаха въжетата. Махнаха чувала. Първото нещо, което се показа от него, бяха две голи рамене. След тях се разлюляха талази от гъста коса, същински сноп копринени нишки, и се разляха чак до талията.

Най-накрая видяха едно омайно моминско лице.

Занемяха пред появата на тази красота. Някои от моряците си възвърнаха надеждата:

– Дали онази, която изпуснахме, не е била някоя друга жена, а ние, без да искаме, да сме отвлекли все пак красивата жена на принца?

Само че тази беше толкова млада!

– Коя си ти? – попита на италиански Хайредин паша.

Четирима моряци едва успяваха да я удържат, а тя, като видя пред очите си гъста червена брада, изпищя:

– Барбароса!

Задърпа се от моряците, искаше да се хвърли към него. Личеше, че ако я пуснеха, щеше да забие дългите си нокти в лицето му. Хайредин й се усмихна:

– Коя си, дъще? – попита я този път съвсем кротко.

– Бафо! – изпъшка тя. – Дъщерята на семейство Бафо от Венеция Аз съм Сесилия Вениер Бафо, племенница на дожа на Венеция – всемогъщия Себастиано Вениер!

***

Ударът на Османската империя не приключи само с това. Най напред посланикът на Венеция – Грити, който беше много близък с великия везир Ибрахим паша, бе убит посред бял ден в Истанбул от един албанец. Така окото на Венеция и Рим ослепя, ухото им оглуша.

След като падишахът се завърна в Истанбул, галерите на Хайредин паша отплуваха за Испания. Бреговете на Севиля бяха подложени на артилерийски обстрел. На връщане удариха крепостта, където Исмини от Алаийе, синът на Мурат Реис, злощастният Исмаил, бе изтезаван и измъчван, сринаха я до основи, не оставиха камък върху камък.

Офанзивата на османлиите хвърли в ужас отскоро седналия на престола в Рим папа Павел. Църковните камбани биеха по цели дни. На литургиите се отправяха молитви Кръстът да бъде опазен от поругаването на Полумесеца.

Папата си даваше сметка, че не могат да се спасят от това бедствие с молитви, палене на свещи, божествени песнопения и прекръстване. Скрит зад мраморните стени на двореца, непрекъснато мълвеше: „Глупако Клименте, ти ни стовари на главата това нещастие. Аз също допуснах грешката, че послушах твоя съвет и продължих безумния ти план. Османлията няма да остави тази работа току-така. От времето на Атила, този „Бич Божи“, Рим не е изпадал в такава голяма беда. Османлията Сюлейман няма да се спре дотук!“

Папа Павел излезе прав. Ръката на Сюлейман се протегна до Рим, до Мадрид, до Виена. Четирима известни като най-приближени до папата кардинали бяха открити умъртвени в Рим. Върху червените им мантии беше забодена бележка с полумесеца на османлиите най-отгоре и текста й „Исмаил от Алаийе беше тук!“ Известният съветник на Карл – епископ Хуан, беше намерен обесен на един полилей във великолепното си имение. Трима испански и един германски свещеник, консултанти на Карловия племенник Фердинанд, бяха убити в една и съща нощ.

Папата се затвори за цели три седмици да осмисли това, което ставаше.

Съвършено ясно бе, че Сюлейман се подиграва с християнския свят. След като се промъкна толкова близо до Венеция, можеше да се втурне и към Рим. Не го направи, но показа на целия свят на какво е способен. Папата трябваше ли да остане ням свидетел на всичко това? Християнството за пореден път беше изправено лице в лице пред заплахата от унищожение. После, голям срам и позор беше това, че красивата Жана д’Арагон, която Църквата почиташе като светица, е трябвало да тича разсъблечена сред цял куп мъже. Бяха налице още какви ли не други престъпления! Тези посегателства в никакъв случай не трябваше да остават безнаказани.

С очи, впити отсреща в гигантското разпятие на голямата катедрала, горещо се молеше:

– Господи! Дай ми някакъв знак! Кажи ми какво трябва да направя! Покажи ми пътя! Озари ме с твоята божествена светлина!

Златните лъчи на изгряващото слънце се прокраднаха през витражните стъкла към олтара. Папа Павел вдигна очи към прозорците. И в този миг я видя – изрисуваната върху синьо стъкло гемия! Гемията, на която се е качил Исус в езерото Ериха. „Знак! – нададе вик папата в себе си. – Знакът свише!“

Прекръсти се и стана. Подбра полите на лилавата си мантия, втурна се към тежката врата и се развика:

– Бързо! Бързайте! Намерете ми адмирал Андреа Дория! Бързо!

В двореца сякаш падна бомба, когато Хюрем каза на Михримах:

– Ако негово превъзходителство пашата закъснее, поне да му благодарим с писмо. Срамота е! Все едно го пренебрегваме.

– А какъв е подаръкът на пашата капитан?

– Право да ти кажа, въобще не знам. Вестоносецът онзи ден ми съобщи, че го оставил в харема. Толкова се зарадвах от новината, че съвсем забравих за него. Виж, поразпитай. После ще го видя и аз. Сигурно е нещо доста ценно.

Макар и с огромно нежелание, Михримах все пак изпълни заръката на майка си. Най-напред попита Мерзука. Нямаше начин тя да не види да не чуе всичко, което ставаше в покоите на майка й.

– За съжаление не знам! – вдигна рамене Мерзука, чиито коси бяха започваха да побеляват. – Ако искате, да попитаме Джафер?

Михримах се учуди, когато, за да им покаже подаръка, Джафер тръгна пред тях към каменната стая до старото помещение за наложници.

– Джафер ага! – обърна се тя към него, за да задоволи назряващото си любопитство. – Хубав ли е наистина подаръкът на пашата капитан?

Бялото в очите на грамадния главен евнух, единственото проблясващо нещо върху черното му лице, направо заискри. Джафер, спечели славата, че и без миг колебание е готов да умре заради Хюрем, разтегли устните си в закачлива усмивка, показа два реда бели като бисери ами и отново ги скри.

Значи е хубав.

– Голям ли е?

– Не! – измънка Джафер. – Не е голям.

– Тежък ли е тогава?

Главният евнух като че ли се позамисли, после поклати отрицателно глава.

Какъв ли беше този подарък? Например, някакъв голям скъпоценен камък? Не бил голям, не бил тежък, но бил хубав! Сигурно рубин, елмаз или някакво бижу! Великолепно като тях!

Джафер се спря пред вратата на една останала от предишните наложници стая. Потропа лекичко.

Отвътре се разнесоха викове, писъци. Сетне се чу дрънчене на нещо, което се блъсна във вратата и тупна на земята. Ужасена, Михримах скочи назад:

– Джафер ага, какво е това?

– Подаръкът, принцесо! Подаръкът на Хайредин паша!

***

Хюрем въобще не очакваше дъщеря й да се върне толкова скоро. Най-вероятно още на излизане я беше забравила.

В главата на дъщеря й вееха какви ли не ветрове. Колкото повече наближаваше датата на сватбата, толкова повече се затваряше в себе си. Понякога, когато я виждаше така нещастна, Хюрем даже се замисляше „Дали не допускам грешка?“ Знаеше, че Рюстем не е подходящият съпруг за дъщеря й. Но нали всъщност търсеше не някой подходящ за Михримах съпруг, а някой, който ще им закриля живота и ще изтръгне трона от ръцете на Мустафа, някой с безгранично настървение, безмилостен, предан като куче. И ето че Рюстем изцяло отговаряше на този модел. За какво й трябваше някой със здрави крака и подходяща възраст, при положение че Мустафа ще седне на трона, а всички те ще намажат въжето на палача? Не й трябваше такъв! Не й оставаше нищо друго, освен да се моли мрачните облаци на печал да се разнесат от лицето на дъщеря й след сватбата. Нека Михримах да се притеснява сега, а не след дъжд качулка! В края на краищата женитбата със стар и грозен мъж не беше по-страшно нещо от това да те убият, нали!

Изненада се, като видя Михримах да влиза в стаята й широко усмихната. „Слава богу! – въздъхна скришом. – Каква ли ще да е причината, дарила дъщеря ни с такова щастие? Дали не е чула, че Рюстем е умрял?“