– Добре дошли в Истанбул! – промълви, без да сваля тюла от лицето си.

Рюстем застина в ролята на изненадан, сякаш не беше очаквал нещо подобно.

– Принцесо! – поклони се той. И не забрави да хване шапката и да я натисне до главата си, преди да е паднала.

Михримах забеляза, че двете придворни видяха това и прихнаха в смях, но веднага млъкнаха.

– Чухме, че Истанбул ви се е отразил добре. Станали сте везир.

– Щедростта на господаря е безгранична! – проговори с гордост Рюстем. – Плюс това Негово Величество отличи своя раб и с титлата паша.

Михримах мразеше превзетите приказки. И преструвките, че се изненадваш от това, което е известно на всички.

– Така ли? – попита тя, като се постара да прикрие в тона и притеснението си, и досадата. – Тогава трябва още веднъж да честитя на негово превъзходителство пашата. Сигурно много се радвате.

Рюстем се поклони отново в знак на благодарност.

– Обаче – отрони тихо – нищо друго, дори и това, че станах везир паша, не ме е направило толкова щастлив, колкото срещата с нашата красива принцеса!

Едва тогава Михримах вдигна очи от земята. Не защото й омръзни да гледа ботушите му, а за да прецени искрен ли е комплиментът или не.

Да, не изглеждаше зле. Не беше чак такъв красавец, но не можеше да се каже, че е и грозен. От яд, че майка й я накара да го наблюдава тайно иззад пердето, въобще не го беше разгледала. Веждите изглеждаха странно, като изскубани с пинсети. В контраст с тях, гъсти, дълги ресници закриваха черни очи. Имаше правилен нос. Но отсега си личеше, че с напредването на възрастта върхът му щеше да расте все повече и повече, докато стане грамаден като патладжан. Брадата бе катраненочерна. Явно, преди да се появи в двореца, беше ходил на бръснар. Мустаците – късо подрязани. Това очертаваше набиващата се на око празнина между тях и устната. „Тези мустаци никак не ми харесват! – си каза и допълни: – Преди всичко друго ще му кажа, че трябва да ги остави както си му е редът“.

И устните бяха странни. „Хайде, скъпа – укори се сама. – Измисляш си под вола теле, та и за мустаците му се хвана. Какво му е на устата! Даже може да мине за хубавец. Здрав, снажен, силен, суров“.

А Рюстем мислеше, че през целия си живот не беше виждал по-голяма красота. И тя щеше да принадлежи на него!

От деня, в който разговаря с Хюрем за пръв път, той се беше щипал може би милион пъти, за да се увери, че не сънува. Даже нощем не спеше от страх, да не би да го сполети нещо лошо или да не пропадне всичко. Особено като пуснаха слуха, че е прокажен. „Ето на! – си каза. Сънят свърши. Как можа да повярваш, че Хюрем хасеки ще склони да ти даде едничката си дъщеря точно на теб?“

Но ето че стана. „Кацнах в цяла съкровищница! – изпърха сърцето му от радост, а щеше да притежава и една от най-красивите жени света. – Ех, каква съдба, а, Рюстем!“ – възкликна възхитен. На лицето му грейна усмивка, която не намери за нужно да крие.

– Не знаех, че Аллах ме обича толкова много!

– Как го разбрахте?

Дори не усети присмеха в гласа й. Той просто хвърчеше от радост.

– Кой друг раб е възнаграден от него в един и същи ден с две слънца!? Отсега нататък и през нощта ще греят две луни.

Закачливият комплимент на Рюстем наистина би трябвало да се понрави на Михримах, тя обаче усети, че я издразни. Думите на този човек не бяха в хармония с очите му. В тях топлотата от думите липсваше. Черните като маслини очи играеха изпод дългите черни ресници, направо преливаха от лицемерие.

Изведнъж Михримах откри защо устните му й се сториха много странни. Този човек произнесе цял куп думи, но те изобщо не помръднаха. Гласът на бъдещия й съпруг се процеждаше метално между две тънки линии.

– Ние смятахме да поседим малко в беседката – високомерно се обърна към него Михримах. – Ако негово превъзходителство пашата желае, може да ни направи компания за няколко минути. Не искаме да си мисли, че още от първия ден в Истанбул принцеса Михримах го пренебрегва.

И тръгна. А в същото време се молеше: „Аллах, дано да не дойде!“

Есма и придворните пъргаво я последваха. За миг Рюстем се подвоуми: „Дали е удобно?“ Сетне пое дъх и си рече: „Ама че си и ти! Мъжът трябва да прави това, което му каже жената! Особено ако тази жена е дъщерята на султан Сюлейман!“

Накуцвайки, пое към беседката. Когато взе да изкачва стъпалата и куцукането му се превърна вече в непоносима гледка, Михримах обърна глава настрани и отправи куп проклятия към съдбата. Не забрави да спомене и майка си. Наруга и себе си, задето така и не намери начин да отхвърли тази женитба.

В беседката се разположи на инкрустираната със слонова кост пейка. Есма и придворните застанаха при началото на стъпалата. Отначало Рюстем имаше намерение да отиде при нея. „Дали да не седна и да я хвана за ръката?“ – му мина през ума. Веднага се отказа. Застана прав отпреде й. Ако седнеше, не беше сигурен дали щеше да се овладее. В него се надигаше неистово желание не само да й държи ръката, ами да я прегръща, да я целува по розовите бузи, да вдишва аромата й. Любуваше се на бъдещата си съпруга и не можеше да й се насити. Все още беше зашеметен от късмета, който му поднесе съдбата. Беше чувал, че дъщерята на падишаха е красива. Но тя надмина очакванията му. А като си я представи и гола, направо му причерня. Закашля се, за да се отърси от непристойното си видение.

Освен отвратителното хърхорене, което придружаваше кашлицата от гърлото на Рюстем, от беседката не се разнасяше никакъв друг звук. Михримах не намираше тема за разговор, само мачкаше кърпичката в прибраните до гърдите си ръце. Рюстем пък не можеше да се отърси, въпреки всички усилия, от представата какво щеше да се случи, щом грабнеше в обятията си това красиво момиче.

– Уморително ли беше пътуването? – позакашля се леко най-накрая Михримах.

Рюстем моментално се съвзе:

– След като финалът на пътуването ми бе ознаменуван с благоволението да се представя пред властелина на държавата – нашия господар, пред валиде султан, а и да се докосна до вашата красота, която скоро ще дари и нас... – подхвана той, но Михримах го прекъсна.

– Поне да си бяхте почивали хубаво по станциите.

Не можеше да понася повече тези високопарни думи, фалшът, който проблясваше и в очите му.

– Спирахме на няколко места – отговори Рюстем. – Но нима можем да се спи?

– Защо? Леглото ли не беше удобно?

Той се засмя. Истината бе, че едва сложил глава на възглавницата, веднага захъркваше, но нямаше нужда тя да го знае.

– Не – продължи да си играе ролята той. – Не е заради леглото. Само като си представех вас и щастието, което ни очаква...

Михримах не изтърпя и го сряза:

– Колко жалко!

А отвътре се косеше: „Господи, как ще изкарам цял живот с този човек!“.

– По-добре да си бяхте поспивали, вместо да се реете в мечти!

Рюстем остана безмълвен, искаше да проникне в смисъла на думите.

Това пък какво значеше? Да не би дъщерята на Сюлейман да се е притеснила, че бъдещият й съпруг ще страда от безсъние?

Изведнъж усети странен трепет. Още при първите им разговори беше разбрал, че валиде Хюрем султан го е избрала за съпруг на дъщери й, само за да служи на личните й амбиции. Хюрем купуваше услугите му чрез собствената си дъщеря. Естествено, щом цената беше толкова висока, и очакваните от него услуги щяха да са тежки. Не го интересуваше колко време собствените му цели ще се припокриват с желанията на Хюрем. Дори за миг не му беше минавала мисълта за някакво си там харесване. Това изобщо не го вълнуваше. Ако цялата работа приключваше с пари, власт, висок пост и служба, такива глупави емоции като харесване и влюбване нямаха никакво значение. Затова не му беше хрумнала мисълта дали Михримах ще го хареса или не. Щом падишахът и Хюрем го бяха избрали за неин съпруг, дали тя самата щеше да го харесва или не, си беше чисто нейна работа. На идване към Истанбул компасът му сочеше точно това. Сега обаче нещо се беше объркал. „Изглежда, ме харесва – викна възторжен в ума си той. – Да, да! Харесва ме! Иначе защо се вълнува чак толкова дали съм се изморил, дали съм се наспал!“

Забеляза, че не се изненада от тази си мисъл. „Ех! – въздъхни той – тя е красавица, и ние не сме грозни. Какво от това, че накуцваме с единия крак! Я какъв мъжага сме – същински лъв! Какво повече? Къс крак – по-дълъг ум!“

При тази мисъл стана по-сдържан. И веднага в главата му възникна план. „Рюстем, не се подценявай повече, отколкото трябва пред това момиче. Ще сключиш брака с момичето, но истинската булка ще бъде майката. Не го забравяй!“

Като го видя потънал в мисли и умълчан, Михримах попита:

– Надявам се, че сте се видели с майка ми?,

Рюстем се отърси от размислите си.

– Беше заповядала още като пристигнем, да й се представим, така че още с праха по краката си отидохме при нея и целунахме полата й. „Подлец! Подмазвач!“ – възмути се наум Михримах.

– И господарят се е срещнал с вас. Така казват.

Рюстем се поклони чак до земята, като че ли пред него бе застанал самият султан Сюлейман.

– Нали ви казах! За вашия роб Рюстем този ден е денят на щастието. Аллах ни дари три пъти с щастие. Представихме се пред падишаха, нашия господар. Бяхме удостоени с височайшето му внимание. Облякохме везирската мантия и застанахме в Дивана. Целунахме ръката на валиде султан. А сега се опиваме от вашата красота така, както славеят от розата!

Михримах избухна в неподправен смях:

– За бога, ефенди, та вие изобщо не приличате на славей пред роза!

В гласа й прозвуча повече присмех, отколкото удоволствие от неговото сравнение. А в себе си повтаряше: „Какъв ти славей, гарван с гарван такъв!“

– От разговора с нашата валиде сигурно сте разбрали какво е намислила да прави.

Да, беше разбрал! Усмивката му замръзна. Приведе се леко и прошепна на Михримах: