***

Ваше Величество, господарю мой!

Имам щастието достопочтено да съобщя на нашия повелител, за здравето, благоденствието, победите и властта, на когото постоянно се моля, че се пристъпи към необходимата подготовка за сватбата на нашия престолонаследник принц Мустафа хан и Фюлане ханъм. Годежът ще бъде в средата на месец юни и благоволението на нашия господар да ни удостои с честта да присъства ще ни направи безкрайно щастливи, едновременно с това ще прибави слава към славата и гордост към гордостта на престолонаследника Мустафа хан. Убедена съм, че и Хюрем ханъм, и нашата принцеса, и принцовете ще ни окажат чест да присъстват на нашата сватба. Несъмнено, едно подобно събиране не само ще провъзгласи мощта и щастието на владетеля на три континента и седем държави...

Писмото на Гюлбахар продължаваше нататък все в този дух.

– Какво ще кажеш, Хюрем? – попита Сюлейман, след като прочете писмото.

– Чудесно! Прекрасно! – плесна с ръце тя, сякаш страшно се радваше.

А негласно си каза: „Свиня! Наумила си е всички да ни оплете в мрежите си!“

– Ами как? В Амасия ли ще отидем за сватбата? – погали я падишахът по косата.

– Разбира се! – веднага реагира Хюрем. – Щом трябва, ще отидем и до другия край на света да видим щастието на нашия син престолонаследника! А пък може това щастливо събитие да стане повод вече да се сложи край и на тази вражда между Гюлбахар ханъм и мен. Вижте, изявява великодушието да покани не само вас, ами и мен, и децата. Може ли да не се приеме такава покана?

Сюлейман дълго време стоя взрян в очите на жена си.

***

До двореца в Амасия пристигнаха две писма от Истанбул. Едното от султан Сюлейман до престолонаследника принц Мустафа, другото от Хюрем султан до Гюлбахар.

От султан Сюлейман хан до моя принц престолонаследник, до моя син, до моя храбър юнак, до моя Мустафа, до моя хан!

Държавните дела на Великата Османска империя не ни позволяват да тръгнем на път и да дойдем в Амасия. От една страна са неверниците на Карл, от друга – уловките и капаните на Венеция и Рим. За сватбата е по-подходящо заедно с майка ви да дойдете в столицата и да се ожените в бащиния си дом, обаче напускането на Амасия от страна на сина ни, комуто оказахме пълно доверие да назначим там, за да защитава границите ни от Сафевидите, няма да е никак целесъобразно. Мой Мустафа, хане мой, синко, отговорностите пред държавата понякога ни пречат да изживяваме дори най-голямото си щастие. Желая ви щастие и благоденствие! Нека щастието да е вечно, а животът ви - дълъг! Трябва да знаеш, че военният поход наближава. Когато ние тръгнем, вземете Фюлане хатун със себе си и елате в столицата да изпълнявате чудесно службата си на наш пълномощник. Такова е нашето желание, такава е нашата заповед.

Без да каже нещо, Мустафа подаде писмото от баща си на майка си. Отначало Гюлбахар почервеня като рак, после стана по-бяла като вар.

Подаде й другото писмо.

– Това пък от кого е?

– От нея!

Гюлбахар погледна завързаното с лилава панделка писмо в ръцете на Мустафа с такъв ужас и такава омраза, сякаш синът й стискаше отровна змия.

– За кого е? До теб?

За миг се замисли и отдръпна протегнатата си ръка.

– Прочети го!

Принц Мустафа развърза панделката. Счупи и печата.

До Нейно Превъзходителство посестримата ми госпожа Гюлбахар!

Безсилна съм да опиша радостта, която изпитахме заради проявеното от вас великодушие в писмото си до Негово Величество моя султан да поканите за сватбата на сина ни принц Мустафа хан в Амасия наша милост, заедно с принцесата и принцовете ни. Сестрице, много и десетки пъти молихме нашия господар да споделим всички заедно това щастие, но не успяхме да постигнем нищо. Желая на Мустафа хан щастие! Да сполети подобна радост и Михримах, и нейните братя - принцовете! Имаме огромното желание в най-близко време да се прегърнем в Истанбул.

Ваша посестрима: Хюрем султан.

„Не се хвана в капана тая стоножка!“ – с яд промърмори Гюлбахар

НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ХАРЕМЪТ

В края на краищата стана каквото стана. Рюстем, когото Хюрем избра за съпруг на Михримах, стана везир и влезе в Дивана. Великият везир Айяз Мехмед паша нареди да облекат на Рюстем кафтан, възрастните изпъшкаха: „Аллах рече на въшливия хайде, робе, върви напред“, а младите, които залагаха на амбицията да се оженят за дъщерята на падишаха, полудяха от завист.

А самият Рюстем бързо-бързо пристигна от Диарбекир в Истанбул и преди още да се появи в приемната зала, незабелязано се вмъкна в двора на харема и целуна ръка на бъдещата си тъща.

– Нямам думи да изразя пред вас огромната си благодарност, валиде султан!

Хюрем хвърли към кандидат-зетя остър като кинжал поглед

– He ни трябва вашата признателност, а предана служба! Ако сега сте тук, то е, защото много добре са ни известни усилията, които положихте, за да бъде очистена онази хърватска свиня!

Рюстем отново се просна на земята пред Хюрем, сякаш е получил истински комплимент.

– За нас предаността е изключително важна. Трябва да знаете, че, не пропускаме да я възнаграждаваме. Сам го видяхте. Нека краят на Любимеца Ибрахим да ви бъде за урок. На този, който потъпква предаността, му прекършват врата, дори и да е зет.

Рюстем положи неимоверни усилия да прикрие тръпките на ужас.

– Рюстем ага, откакто Ибрахим заплати цената на предателството със своя живот, съществува ли за Великата Османска империя, за господаря и за нас някаква друга заплаха?

Лисичият ум на Рюстем веднага го накара да наостри уши. Моментално схвана подтекста в думите на Хюрем.

– И да съществува, какво от това, султанке? – прошепна с присъщата за физиономията му лукава усмивка. – Наш дълг е да ликвидираме и нея!

Хюрем се изпълни със задоволство: „Това е то моят умен зет! Още не е казал А – и той ти изредил всичко до Я!“

– Хайде да видим тогава как ще ни служите. Трябва и дълга си да изпълните, и да спечелите нашата дъщеря. Ние няма да останем по-назад, както се казва: „Който бърка в меда, си облизва пръстите!“. Искаме и в меда да бъркате, и пръстите си да облизвате.

Рюстем едва устоя да не се хвърли на врата на Хюрем.

Всички тия, които му се подиграваха, че е куц, които му се присмиваха в очите, и зад гърба, които му изкараха прякора „Въшльото“ заради една намерена по него въшка, сега щяха да видят за кого тепърва ще се върти колелото на късмета! Щяха да видят на кого му дойде времето! „Рюстем паша! – изпълни се с гордост той. – Рюстем паша! Зетят на султан Сюлейман! Съпругът на единствената дъщеря на падишаха. Толкова е хубаво дори само да си го мислиш, само да го мечтаеш!“ Вярно, че до сватбата оставаше цяла година, но още отсега можеше да започне с облагите от нея.

„Само да ми дойдат паричките! – изчурулика си наум. – Хееей! -викна от все сърце, но без глас. – Куция Рюстем, потурченото албанче, ще стане най-богатият, най-силният човек на света!“

За да постигне това, той трябваше да прави само едно нещо – да не прекършва на две думата на застаналата отпреде му тъща.

Прекрасно знаеше и какво ще иска тя от него.

Главата на престолонаследника Мустафа!

„Смятай, че вече съм му я отсякъл, тъщо! – закани се наум. – Рюстем ще ви бъде роб дотогава, докато в това тяло има душа!“

На излизане от харема – пак толкова незабелязано, колкото и на влизане – той потри самодоволно ръце.

Султан Сюлейман се загледа в бъдещия си зет с изпитателен, проницателен поглед.

– Ефенди, добре да знаеш! – проговори, приковал очи в изпъкналата гърбица на прегънатия в поклон до земята Рюстем. – Колкото ни е скъпа държавата, толкова ни е скъпа и нашата принцеса! Дъщеря ни, нашето Слънце, нашата Луна! В думите ни няма и зрънце преувеличение. Така да знаете, за да не допускате грешки. Не прощаваме на никой, който потъпква дълга си към държавата, не прощаваме и на онзи, от който сиянието на нашата Михримах угасва. Съобразявай се с това при изпълнението на дълга си и като мой служител, и като неин съпруг „Аз и без това щях да правя точно това!“ – си рече наум захлупилия се върху килима Рюстем. Беше преситен на любови-мюбови. Сега беше гладен за пари и слава. Разбира се, щеше да носи Михримах на ръце, защото само падишахската дъщеря можеше да му ги осигури. Но когато работата опреше до държавата... Лисицата в него отново проговори „Твоята държава са тъщата и жена ти, а не Великата Османска империя. Служиш ли на тях, служиш на държавата. Колкото по-добре им служиш, толкова повече ще растат мощта и властта ти. Отваряй си очите Въшльо Рюстем!“

„Везир Рюстем! – скастри го лисичият му ум. Свиквай вече с това. Везир Рюстем паша! Скоро ще те наричат велик везир Рюстем паша, ще видиш!“

***

С разрешението на падишаха Михримах и Рюстем се видяха пръв път, уж случайно, в Розовата градина. Той носеше облечения му същия ден везирски кафтан, а на главата – остра шапка. На всяко куцане този везирски атрибут се люшкаше така, сякаш политаше да падне. Заедно с гувернантката и две от придворните Михримах тръгна към Лъскавата златна беседка. Рюстем също се отправи натам. Въпреки старателните усилия да прикрие куцукането, не можеше да избягва накланянето на една страна. Като се приближиха на няколко крачки Михримах спусна тюленото фередже и скри лице под него. Есма и придворните не вдигаха очи от земята, но тя беше убедена, че и трите са се вперили в неговото куцукане. Без съмнение бяха сконфузени: „Куцият съпруг на красивата Михримах!“.

Хюрем често я назидаваше: „Ти първа имаш думата!“.

Направо й идеше да го подмине и да се прибере. Но от друга страна, проговори любопитството. Що за екземпляр беше? Добре, куцаше с единия крак, но според думите на майка й, бил красавец. Бил умен. И то много! „И въшлив, разбира се!“ – допълни си тя наум.

Рюстем се изравни с нея и тя спря.