Мустафа едва успя да попречи на майка си сама да се удря така.

– Валиде, недейте! Елате на себе си!

– Каквото имаше да прави, московчанката си го направи! – опита се да се поуспокои Гюлбахар. – Най-напред ни махна нас от главата си, сега и Ибрахим. Глупавата Хафза отиде на оня свят. Ооох! Слава на Османската империя, мощта, властта вече са в нейните ръце.

Принцът реши, че е по-уместно да си замълчи. Опитваше се да изтърпи нервната криза на майка си само като й кима с глава.

– И сякаш стоножката не ни стига, та сега и дъщеря й ни се качи на главата.

– Дъщеря й ли? – попита учудено Мустафа. – Дъщеря й ли казахте?

– Дъщеря й, да! Онази руса стоножка, Михримах! Още като я видях в Стария дворец – нали ходихме за сюнета? – й взех мярката. Вещица.

– Вещица ли?

– Да. Вещица! И дъщерята е вещица като майка си! Видяло ли се от проклет човек да излезе нещо свястно, та и от стоножката да се роди гълъб?

– Нямам представа. Да не би и Михримах да е забъркала някаква каша?

Гюлбахар се отдръпна от сина си и стана.

– Ти и бездруго си нямаш представа от нищо! – тросна му се тя с яд. Имаш си обаче тренировки с оръжие, лов, разпивки с приятели край брега на реката! Не те интересува какво става в столицата. И не наричай непрекъснато тази вещица с името й Михримах.

Принц Мустафа се ядоса. Ако някой чуеше как разговаря майка му с него, и на падишаха щеше да се докладва, и на вси страни щеше да плъзне клюката: „Що за престолонаследник! Стои пред майка си, като виновна котка!“.

– Валиде! – скочи и той. От яд гласът му излезе на пресекулки – Осведомени сме за всяко нещо. Не се бойте!

– Осведомени, а? – изпъшка тя и гневно се нахвърли на сина си. – Осведомени, а? Тогава имаш ли си представа, че малката вещица също като майка си омагьосва всекиго и го върти на пръста си?

Мустафа донякъде се изненада, но се постара да не му проличи.

– Никой не може да върти на пръста си падишаха. При това тя е малко момиченце.

– Ти така си мислиш! – процеди през зъби тя. – Знаеш ли, че това момиченце само с една дума е накарало Сюлейман да започне изграждането на шестдесет галери?

– Галери?

– Галери, я! И то шестдесет броя! Хайредин отишъл при Ибрахим паша да го помоли, но не можал да го убеди. И този пират с червена брада – не знам дали нямат роднинска връзка с московчанката, на единия косата му е червена, на другия брадата – хванал, та го казал на момичето.

В главата на Мустафа всичко се обърка.

– Почакайте, валиде! – тихо настоя той. – От къде на къде Хайредин паша ще го казва на нея? Къде ще я е видял, та да й го каже?

Гюлбахар не успя да се сдържи. Избухна в истеричен смях.

– Ти наистина си нямаш представа какво става по света! Уж тази малка вещица била почитателка на корабоплаването. Чакай да ти кажа още нещо, та да останеш с отворена уста. Много често момичето излизало тайно от двореца, преоблечено в други дрехи, и отивало в корабостроителницата да се мотае сред моряците.

Мустафа наистина остана с отворена уста.

– Михримах... – Не продължи. Като видя заплашителното изражение по физиономията на майка си, допълни: – Онова момиче ли?

– Онова момиче, я! Онази вещица! Къде се е чуло и видяло момиче да се мотае сред мъже, и то свалени от бесилото и дръвника, невидели месеци, с години лице на жена? Особено на падишахската дъщеря? Дъщерята на султан Сюлейман? Е, и майка й била същата. Московчани!

Не чакай от тях възпитание, скромност, свян, шериатско поведение... - Синът на Гюлбахар се повишаваше на талази все повече и повече.

– Еее? – прекъсна я Мустафа.

– Какво „Еее“? И Червената брада не пропуснал да се възползва от случая. Разкрил пред русата малка вещица желанието си, което Ибрахим паша отхвърлил. Че за флотилията са нужни шестдесет галери. И преди да мине седмица, падишахът издал заповед да се изградят шестдесет галери. Сега всички корабостроителници в Османската империя работят с пълна пара да направят поисканите от онова момиче шестдесет галери. Говори се, че дори провъзгласяването на Хайредин за адмирал било дело на русата вещица. Ама моля ви се, човекът бил печелил победи след победи из моретата, това било, онова било. Ако имал толкова галери, толкова войска, какво щял да направи! С една-единствена думичка това момиче направило на бърза ръка Червената брада равен по ранг на Ибрахим паша. Разбира се, че московската стоножка подучва дъщеря си. А ти още си стой тука! Ходи си на лов! Чакай да ти дойде редът, като настъпи времето баща ти да се пресели в отвъдното! Успокоявай си мисълта, че никой не може да развърта падишаха на пръст!

В този момент изражението на сина й изведнъж смая Гюлбахар. В очите на Мустафа вече прозираше заплаха и предупреждение. „Млъкни!“ – крещяха те. Едва сега Гюлбахар си даде сметка, че е говорила през цялото време с крясъци и вопли.

Ужаси се. Закри уста с две ръце. За такива думи хвърчаха глави.

Амасия вреше и кипеше от шпиони на падишаха. Всеки го знаеше. Така е било, така щеше да бъде. Този, когото наричаха падишаха, беше човек, който се страхуваше и от сянката на сина си. Целият свят се страхуваше от него самия, но той се страхуваше от сина си.

Ръката си само да мръднеше Мустафа, шпионите моментално ми докладваха: „Господарю, принцът днес си мръдна два пъти ръката!" Не дай се боже Мустафа да препашеше сабята и да се метнеше на коня! Накъде е тръгнал престолонаследникът, с кого се е срещнал, излязъл ли е навън, какво е направил? Въртят ли се там скрити-покрити работи? Всичко това политаше към Сюлейман. Защото навремето и баща му беше споделил правил така с него. Никой не го знаеше по-добре от Гюлбахар. Явуз беше заповядал да ги подслушват дори и в първата им брачна нощ със Сюлейман в Трабзон. И бащата на неговия баща беше следил сини си. Сега беше настъпил редът на Сюлейман да се страхува от своя наследник. А утре Мустафа щеше да се страхува от сина си. Само че Myстафа беше толкова предан, толкова непокварен, толкова откровен, че не можеше да проумее защо се спазваха тези порядки. Като кажеше „моят баща“, все едно мед му капеше от устата.

– Да! – викна и Мустафа, намигвайки с око към майка си. – Никой не може да ни говори така! Дори майка ни да е, няма да я слушаме! Ще го отдадем на гнева и мъката й. Кой има право да разиграва падишаха на пръст. Каквото прави, нашият господар го прави за Османската империя. Ако е издал ферман да се построят шестдесет галери, той го е направил не заради прищявката на едно момиченце, а защото се е налагало. Да не би това да е лошо, валиде? Не е работа да разкарваш армията само по баирите и по планините. Който не е владетел на морето, няма право да живее и на сушата. Да е жив и здрав баща ни, падишахът! Дано Аллах го възнагради за всяка галера с по една година по-дълъг живот! Да пребъде властта му!

Гюлбахар му направи знак да млъкне вече.

– Амин! – обади се тя. – Ужасно ни потресе новината за смъртта на великия везир Ибрахим паша. Изпуснахме си мярката на приказки. Кой знае какви неща стават, за които ние тук нищо не чуваме, нито пък ги виждаме, та господарят е трябвало да издаде заповед, която и на него му съдира кожата от гърба.

Ако шпионите на Сюлейман и на Хюрем ги подслушваха с щръкнали уши, сега сигурно се заливаха от смях. Гюлбахар нямаше как да не си ги представи. След одевешните увещания, предупреждения, унижения, кой би повярвал на сегашните хвалебствия?

Но се случи.

Гюлбахар моментално смени темата:

– Както и да е! Да видим как да подготвим сватбата. Според мен трябва да се поразбързаме. Не бива да караме Фюлане хатун да ни чака повече.

Мустафа веднага се включи:

– Имате право, валиде! – усмихна се широко той. – Опасявам се, че дори Фюлане ханъм да ни изчаква още, в нас не останаха сили за повече отлагане.

Тя поседя още известно време със сина си, после стана и произнесе на висок глас:

– С разрешението на нашия принц, ние вече ще се оттеглим. Като настъпи старостта и се прибавят притесненията, не може да се издържа вече на безсъние. А и щом се захващаме за сватба, предстои ни много работа.

– Имате право. Нека ви изпратя. Идете и си починете добре.

Запътиха се към вратата.

Внезапно Гюлбахар хвана сина си за ръката.

– Мустафа!

Дори и той едва чу тихото й като шепот мълвене.

– Вече си беззащитен. Следващата цел на стоножката си ти. Как смяташ, дали отровата й, която умори могъщия Ибрахим, ще ни остави живи и здрави?

„Живи ли? – замисли се Мустафа. – Ако майка ми излезе права, няма да ни остави!“ – реши за себе си той. Потвърди го и с кимване и отправи поглед към нея.

– Дано Аллах да не погуби държавата и баща ни падишаха, валиде! - изрече на един дъх. – Да се помолим преди лягане за здравето, благоденствието и силата на господаря.

И отвори вратата.

„Ти се моли, сине! – измърмори негласно Гюлбахар, докато прекрачваше прага. – Не му е сега времето да се утешаваме с молитви!“

Излезе в коридора, осветен само в двата края от две големи газови лампи. Крадешком хвърли поглед към двете прислужнички, които се поклониха пред нея. Коя ли беше предателката? И колко ли от нейното избухване е чула?

Гюлбахар беше наясно, че опасността я дебне на прага. „Само да се съмне!“ – реши тя. Най-напред трябваше да огледа свитата на принца. Хубаво трябваше да ги разнищи – кой е предан, кой не е. После щеше дойде редът на Сюлейман – да го привлече в Амасия. Падишахът нямаше да пропусне сватбата на сина си престолонаследник. „Ти само да ми дойдеш, Сюлейман! – си мислеше тя. – Само да ми дойдеш. Да видиш тогава какво ще стане!“

Стрелата беше излетяла от тетивата си. „Живот за живот, кръв за кръв! – нареждаше наум на влизане в стаята. – Да те видим тогава московска стоножко! Миналия път синът ти се отърва от скорпиона. Но няма повече да се изтръгва от смъртта. Никога повече! Гюлбахар се заклева! Ще ти взема душата – и на теб, и на дъщеря ти – малката вещица! И на копелетата ти, дето ги наричаш принцове! Да не се наричам Махидевран Гюлбахар, ако не унищожа до корен целия ти род!"