Михримах се втренчи изумена в майка си, баща й подскочи от яд.

– Какви ги говориш, жено! – скастри той Хюрем. – Какво толкова ще е узнал? Защо е прибързал, защо не е изчакал ние да пристигнем в Багдад? Укрива ли нещо този човек от нас? Защо не ме изчака? Защо погуби Искендер, без да го изправи пред мен очи в очи?

Хюрем отиде да напълни кристалната чаша с вода, изстудена със сняг, и я подаде на Сюлейман.

– Рано или късно истината ще излезе наяве, султане мой. Като стигнете в Багдад, нали ще разберете всичко. Успял ли е някой да се спаси от справедливостта на Негово Величество моя султан?

Баща й изпи с гняв дори и водата. Разля я и по себе си.

– Тръгвам за Багдад, Хюрем! – заяви с непреклонен тон. – Искам да задам на нашия зет, пашата, два въпроса.

За пореден път Михримах се удиви от ума и разума на майка си. Наистина, за умната жена нямаше нещо, към което да не подтикне мъжа да го свърши.

След като се разделиха със султан Сюлейман, очите на Хюрем заискриха в полутъмния коридор като пламък.

– Подготвихме часа, дъще! – продума. – Подготвихме часа! Сега ще чакаме само да удари!

Подготвеният от Хюрем час удари чак след година. Султан Сюлейман лично разпита великия везир Ибрахим паша защо е умъртвил Искендер Челеби по време на нашествието в Багдад с обвинението, че е изпразнил хазната на падишаха. Ибрахим докара от девет дерета вода да обяснява, че хората на Искендер Челеби са нападнали кервана с камилите на султана и са ограбили хазната му, но така и не можа да представи нито едно доказателство, нито един свидетел. Не бяха оставени живи нито мъжете на Искендер Челеби, които са нападнали кервана, нито войниците на Ибрахим, които са ги хванали. Разпитът не успя да убеди падишаха. Подхвърляните из Багдад клюки стигнаха и до ушите на Сюлейман. Говореше се, че Любимеца Ибрахим паша накарал свои войници да се преоблекат в дрехи на близки до Искендер Челеби хора, подкупил неколцина служители на ковчежника и скроил този номер. Ибрахим не успя да докаже, че Искендер Челеби действително е крадец. Но и падишахът не успя да потвърди, че зет му е скроил капана на главния ковчежник, комуто бе поверил цялата си хазна.

Това, което се стовари върху главата на Искендер, му припомни думите на Хюрем:

– Ами ако и за теб приготви един капан, Ваше Величество, султане мой? Както направи с Искендер. Господ да те варди, войската е в ръцете му, като нищо ще ти устрои заговор. Ще заблуди нашия син престолонаследника принц Мустафа хан, ще го въвлече в някаква авантюра... Или ще разбуни еничарите да въстанат и след като се разправи с всички нас, ще рече „Аз ще стана падишах“ и ще постъпи с пристигналия в Истанбул Мустафа хан така, както... Боже господи, само като си го помисля, сън не ме хваща!

И Сюлейман вече не го хващаше сън. Междувременно, като започна нашествието към Иран, в един момент като че ли раната, зейнала след умъртвяването на Челеби, започна да изтлява и да зараства. Ибрахим си мислеше, че редицата победи, които извоюваха заедно с падишаха срещу армията на шах Сафеви, е накарала султана да забрави случилото се.

В това беше най-голямата грешка, която допусна в живота си Макбул паша.

Една вечер по време на Рамазана, който се падаше през март, султан Сюлейман покани Ибрахим на вечеря в харема. Тъй като султанът по навик се хранеше сам, но доста често виждаха да му прави компания и Ибрахим, това не направи особено впечатление на никого. Хюрем и Михримах също направиха тази традиционна вечеря заедно със съпругата на Ибрахим – принцеса Хатидже. По някое време всички се прибраха. Призори в харема настъпи дълбока тишина. Никой не усети как в близката до падишаха стая, където спеше Ибрахим паша, се промъкна един от палачите и надяна примката на врата му.

Сутринта откриха трупа на Ибрахим паша захвърлен под крепостните стени, които обграждаха двореца.

След сутрешния намаз падишахът влезе в стаята на съпругата си, Хюрем още не се беше събудила. Сюлейман погали разпилените по възглавницата й червеникави коси. Хюрем отвори онези свои очи, които той от толкова години не се насищаше да гледа.

– Ваше Величество, султане мой! – разтревожена се надигна тя. – Да не се е случило нещо? Или сте болен?

Сюлейман се засмя и прекара леко ръка по бузата й.

– Сега съм по-добре, Хюрем ханъм. Ако Семиха ханъм ви попита отново, кажете й, че султан Сюлейман освободи съвестта си от големия камък, който й тежеше.

Отначало Хюрем не схвана за какво става дума. Загледа се в него. Изведнъж възкликна:

– Да не би...?

– Да! – потвърди Сюлейман.

Хюрем обви врата му с голите си ръце и изчурулика:

– Ваше Величество! Сега вече всички сме в безопасност! И вие! И аз. И децата ни! И нашият син престолонаследникът!

В интерес на истината, от този ден нататък най-застрашения човек в огромната Османска империя бе не някой друг, а точно престолонаследникът принц Мустафа. Защото омразата на Хюрем и амбицията й да остави престола за собствения си син бяха унищожили най-сигурният му щит.

Хюрем го галеше и целуваше по врата с разжарените си устни и затова той не успя да забележи светкавиците, които бълваха нейните очи. И да ги беше видял, щеше да ги възприеме като изблици на радост, че се отървали от Ибрахим.

– На Хатидже султан ще го кажеш вече ти! – със задавен глас каза Сюлейман.

Макар че Хюрем му показваше колко се радва, колко е щастлива, той не можеше да се отърси от смътната тревога, която му тежеше в душата. Вероятността, че може да е допуснал грешка, не беше причината за това безпокойство. Беше абсолютно сигурен, че е взел правилното решение. Не страдаше и заради това, че е загубил един велик везир, при който амбицията е взела превес над предаността. Ако си отидеше един велик везир, хиляда други щяха да дойдат. Само че на този свят нямаше да се появи за втори път приятел като Ибрахим. Вървеше към вратата и си мърмореше. За пореден път ставаше свидетел на това как славата, величието и парите опорочават дори детинската невинност.

Сюлейман остави жена си да се опиянява от радост, подбра полите на кафтана и закрачи към покоите на Михримах. Зърнали падишаха из тесните коридори на харема, преди още да настъпи денят, прислужниците се разтичаха със страхопочитание и уважение. Никоя от тях си нямаше и представа, че в една от стаите по тези коридори същата нощ е извършено убийство.

Когато влезе в покоите на Михримах, придворните на принцесата скочиха под тревога. Едни се захлупиха на земята: „Господарю!“ Други проявиха известна съобразителност и затропаха по вратата да събудят Михримах. Легнала до самия праг от вътрешната страна, Есма, още сънена, открехна едното крило.

– Какво има? Каква е тази тупурдия?

Не се наложи да чака отговор. Видя насреща си султан Сюлейман, поклони се почти до земята и отвори широко тежката врата.

– Господарке! – обърна се встрани. – Събудете се, господарят дойде! Още като зърна умисленото лице на баща си, Михримах напълно се разсъни. Спомняше си, че не го беше виждала толкова тъжен дори когато му съобщиха за смъртта на майка му.

Скочи и се втурна към ръцете му. Целуна ги и двете, допря ги до глава и прочувствено възкликна:

– Татко! Случило ли се е нещо?

Сюлейман се загледа в красивото лице на дъщеря си, опита се да отхвърли тежките мисли.

– Михримах! – промълви. – Искам да поседя малко при теб. Отпрати всички. Да постоим мълчаливо един до друг, като баща и дъщеря.

Михримах се учуди от тези негови думи, но това не й попречи да кимне в знак на съгласие.

– Хайде! – нареди тя на Есма. – Изведи всички навън. Докато не ви повикам, никой да не ни безпокои. С татко ми искаме да останем насаме!

Есма размаха ръце и се втурна към вратата. Разпъди струпалите се на прага придворни и надзъртащите зад гърба им да видят какво става прислужници:

– Разпръснете се! Разпръснете се! – И седна пред затворената вече врата. – Слава тебе Господи!

Михримах тръгна към прозорците да дръпне пердетата и да отвори щорите, но баща й се обади:

– Остави ги така, дъще! И слънцето няма да разсее мрака в душата ми!

Отиде и седна на дивана отсреща. Опита се да й се усмихне.

– Иди, Михримах! Иди седни и ти отсреща. Дойдох да си пречистя душата с твоята светлина!

Михримах седна. Падишахът така и не отвори уста. Само докосна с поглед очите на дъщеря си, косите й, лицето. Михримах също реши щом той не говори, и тя да не го пита за нищо. Явно се беше случили нещо твърде важно.

Полека-лека през щорите в стаята започнаха да се промъква снопчета дневна светлина. Пустият мрачен поглед на падишаха така и не се промени.

И двамата нямаха понятие колко време беше продължило това безкрайно мълчание, когато Сюлейман го наруши с въпроса:

– Спомняш ли си деня, когато ме попита защо не си се родила момче?

– Как мога да го забравя! – отговори Михримах, като се опитваше и придаде на гласа си весел тон.

За пръв път по умисленото, тъжно лице на баща й трепна нещо като мила, топла усмивка.

– Гушна се в прегръдките ми и се разплака: „Защо и аз не мога да бъда принц!“.

Този път Михримах тръсна глава. Вътре в нея се надигна лошо предчувствие.

Сюлейман взе ръцете на дъщеря си в длани. После бавно ги поднесе до устните си и ги целуна. Михримах усети, че устните му едва забележимо потрепват, и цялата настръхна.

– Добре че не си се родила момче, дъще! – тихо продума бащи й. Ако и ти беше момче, днес аз на кого щях да се доверявам – без страх, без притеснения, без подозрения? На чия откровеност, чистота, разум и светлина щях да се радвам?

– Татко? – със страх прошепна Михримах. – Да не се е случило нещо с братята ми?

В действителност трябваше да попита: „Да не би принцовете да са ти горили нещо нередно?“, но не се престраши да го направи.

Падишахът, който стоя насреща й потънал в мрачни мисли с минути, може би с часове, изведнъж се развесели и стана, сякаш не беше същият. Целуна и подуши още веднъж ръцете на Михримах и каза: