– Няма ли да вдигнете глава?

Той не намери какво да отговори. Само се постара да овладее бурята, която породи в сърцето му гласът на това момиче.

– Хайде, моля! – изчурулика Михримах. – Не мисля, че лицето на един творец може да е толкова грозно, че да не го показва.

Той отново не обели и дума. Само кимна едва забележимо с глава.

– Сърдити ли сме, Синан ага?

Този път в гласа й звучеше не толкова симпатия и закачливост, колкото подчертан упрек, даже раздразнение.

Синан най-сетне реши да проговори. „Какво имам да губя?“ си помисли. Дилруба беше недостижим връх в далнините, а Михримах - някъде дори отвъд планината Каф.

– Вие ме излъгахте!

Разтрепераният му глас потресе Михримах, тя не искаше да става така. Това беше вик, много по-силен от укора, беше натежал от болка протест. Този път не намери думи.

– Защо?

Синан най-сетне вдигна глава. Черните му очи я гледаха изпод гъстите вежди с неописуема мъка.

– Защо го направихте?

– Не знам! – отчаяно промълви Михримах. – Сигурно защото не съм предполагала, че ще ви нараня толкова много.

Замълча. Ясно й беше, че това обяснение е крайно незадоволително. И изведнъж допълни с по-весел тон:

– Ами че аз тогава бях избягала! – Погледна към Есма с покана за помощ. – Тогава с моята дадъ избягахме от харема. Това беше първото ми излизане от двореца. Много се вълнувах. Изплаших се да не ме издадете... Изплаших се!

Замълча, за да види как въздействаха тези изстреляни на пресекулки нейни думи върху Синан.

– И аз трябваше да търся по пазара дъщерята на султан Сюлейман като Дилруба...

Този път подигравката прозвуча в неговия глас.

– И за чешмата ли избягахте?

– Не! – избърбори Михримах.

Не защото й дойде отвътре, а защото искаше нейната веселост да разпръсне мъничко поне мрачните облаци на мъката по това лице.

– Мама ни беше разрешила! Тя пък обезателно бе получила благословията на татко. Не знам дали не бяха пуснали някого да ме следи. Ние обаче не видяхме никого, нали, Есма?

Гувернантката се усмихна и потвърди с глава.

– Наистина не видяхме, принцесо!

– Не очаквах да ви срещна там! Плюс това не знаех, че вие сте изградили чешмата. Тогава... там... в „Айя София“... не ви попитах за името. Като чух да викате „Дилруба!“, гласът ви не ми прозвуча като непознат. Паникьосах се. А като видях, че идвате тичешком... Не знам. Смутих се, направих се, че не ви познавам.

Не пропусна да приложи и пленителните номера, които научи от майка си. Накипри устни и промълви:

– Моля за извинение!

Синан моментално се съвзе.

– Моля ви, принцесо! – побърза да й отговори той. – Какво извинение? Кои сме ние, та красивата дъщеря на султан Сюлейман да иска прошка от един зидар, че го е излъгала, че му е изпепелила сърцето, че му се е подиграла? Всъщност вие простете на роба, задето ви разпитва и ви задава разни въпроси!

При тези думи Михримах без малко щеше да стане, да затропа с крачетата и да си тръгне, но не го направи. Усети в себе си дълбока болка. Погледна крадешком към гувернантката.

Есма също се беше ядосала от острите думи на този човек, и преди това стоеше като ударена от гръм, че господарката й не обелва и думи Навела глава, отпуснала ръце пред гърдите, Михримах реши да провери каква е обстановката:

– Все пак вие сте по-възрастен от мен – промълви тя. – Възрастните прощавали грешките на по-младите, така са ни учили.

Синан се олюля като ударен с юмрук. Ето, това беше истината! „Вие сте по-възрастен от мен“! Какво друго можеше да каже едно момиче! Без всякакви султанства-мултанства, тя, ето на, с три думи му натри носа със зеещата между тях пропаст. „Не само по-възрастен! – си промърмори безмълвно Синан. – Много по-възрастен!“

Най-неочаквано го обзе странно усещане. Мъката, болката, отнетото щастие, дори погазените мечти, отлетялата надежда, макар и малка, колкото зрънце – всичко това си стоеше на мястото, но забеляза, че когато Михримах заговореше, душата му се прераждаше и той изпитваше някакво необяснимо щастие.

„Така де – промълви на съкрушеното си сърце. – Какво право имаш да гледаш с такива очи на това момиче? Ти си много по-възрастен. А тя е много по-важна от теб. Какво си въобразяваше, какво право имаш да се обиждаш? Виждаш ли, поне ще можеш да си близо до нея. Нейното сияние ще те озарява. Ще усещаш повея на полята и планините и талазите на нейните коси, ще се обливаш в синевата на нейните очи. Научи се да се чувстваш щастлив с това. Само това ти се полага. Бъди щастлив без да омърсяваш любовта си, без да се опозоряваш с афиширането й на показ!“

– Не! – противопостави се той. – По-възрастни сме от вас, но не е прието принцесите да искат извинение. Аърнаслъ прекали с правата си. Макар че сте по-малка, всъщност простете вие на стареца.

– Тогава – плесна с ръце Михримах – приключихме с този въпрос. Става ли?

По лицето на Синан плъзна сдържана усмивка:

– Става, прин...

– Никаква принцеса! – прекъсна го тя. – Михримах, само толкова. И знаете ли?

Името й се изплъзна от устата му като шепот, но на Синан му се стори, че изсвистя като вик.

– Аз промених и вашето име.

– Така ли? И как станах?

– „Мъжът, който окачва кубета по небето“! – засмя се Михримах. - Спомня ли си за вас, дойде ли ми наум нашият кратък разговор в „Айя София“, все така ви наричам.

Синан прехапа устни, за да сдържи възклицанието си. От радост и щастие не забеляза появилото се за миг в очите й съжаление.

Когато след малко го остави до беседката и си тръгна, Михримах направо се скара на себе си: „Глупачка! Защо му каза така? Горкият старец, кой знае какво ще си мисли сега?“

Синан, на път обратно към казармата, преплиташе крака от радост. Отвътре му идваше да крещи с все глас: „Хей! Дилруба не ме е забравила! Не ме е забравила!“

Същата нощ Синан си легна щастлив в леглото. Нямаше никаква причина да лелее надежди. Защото не останаха. Нямаше право дори да я вижда насън. „Остави разликата във възрастта ни, къде е дъщерята на падишаха, къде сме ние?“ Но си даде сметка, че тази недостижимост не го прави нещастен, както преди. „Ама че си и ти! – си каза, преди да потъне в сън. – Нали я открих! Разбрах, че не ме е забравила! Имам шанса да я виждам пак. Това ми стига. Мъжът, който окачва кубета по небето, ще изживява сам своята любов. Ще строи кубета за Михримах!“

НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ХАРЕМЪТ

Нещастията се заредиха едно след друго. Сватби, приготовления, всичко беше забравено. Михримах престана да мисли и за Исмаил от Алаийе, и за онзи смущаващ, плашещ интерес от страна на Майстор Синан, за погледа му, за наблюдателността му.

Първо почина баба й. Това беше първата й среща със смъртта.

Една мъглива мартенска сутрин, когато зимата се готвеше да посрещне пролетта, Хафза султан все не ставаше от леглото. Нейните придворни си мислеха, че възрастната жена още спи, и дори не вдигнаха щорите, не отвориха и прозорците. Валиде султан вече беше доста напреднала в годините и заспиваше там, където седеше. Михримах влезе в покоите й за да я изведе до градината, но прислужничките й прошепнаха: „Тя спи“.

– Какъв е този сън! – възрази им Михримах. – Вече ще се чете сутрешният езан! Мъглата се вдигна. Слънцето изгря. Спи ли се, когато птичките чуруликат?

Шокът, който преживя в Капалъ чаршъ, сближи още повече Михримах с баба й. Прекарваше часове при нея, без да разменят и думи помежду си, намираше покой само като я погледнеше в някога сините като безоблачно небе, а сега избледнели от старост очи. Отпускаше глава на коленете й и докато дългите съсухрени пръсти на баба й я милваше по косата, тя си представяше своите кораби. Султан Сюлейман й беше казал: „Привършват вече. Съвсем скоро галерите на Михримах ще плуват с вдигнати платна към Бяло море!“

Понякога си мислеше: „Какви ли ще са на цвят платната? Бели, червени? Ако останеше на мама, щеше да боядиса и тях в лилаво!“ – смееше се наум.

Спреше ли ръката на баба й да я гали, на Михримах й ставаше ясно, че е заспала. При това лекото й дишане преминаваше в мъркащи сумтене.

Питаше я такива неща, за които никога не би могла да разпитва майка си. Така например един ден я попита за Гюлбахар:

– Коя беше права, бабо?

По набръчканото лице на Хафза султан не трепна и мускулче, само прошепна:

– Александра! Майка ти излезе по-силната. Правото е на страната на силния.

Зарадва се, че баба й отдава правото на майка й и че я нарече с истинското й име.

– Ти коя обикна? Мама или Гюлбахар?

– Теб, единствена моя! Обикнах теб!

– Не се измъквай, валиде султан! Чакаме отговор!

– Не знам какво да кажа! Гюлбахар първа ми се наби в очите, тя майката на първия ми внук, Мустафа хан. Гюлбахар е твърда като скала. Горда е като планините. А когато попадна в ръцете ми, Александра, беше истинско цвете от полята. Толкова нежна, толкова ранима, толкова красива, че...

Хафза хан замълча. После продължи отчетливо дума по дума:

– Александра е толкова умна. Тя винаги се справя със затрудненията, Михримах. Ще ти кажа нещо, а ти си го запази някъде дълбоко в паметта.

Хафза султан се поколеба за малко, а после тихо продължи:

– На майките се полага да обичат тази, която обичат синовете й. И ти ще станеш майка. Ще направиш същото. Аз обикнах и двете си снахи. Само че майка ти е тази, която е лика-прилика с баща ти. Обичам Александра много повече.

Един ден Михримах се отърси от срама и притеснението, настани баба си в градината върху кръглата мека постелка, зави й коленете и накрая продума:

– Такова... Има едно нещо, което ми човърка мозъка, обаче...

– Хайде де! – поощри я валиде султан, като разбра колко се стеснява внучката й. – За какво са бабите? Точно за това. За да им се задават въпроси, които човъркат мозъка. Питай, да те видим, моя слънчева принцесо!