Ненадейно се спря. Стисна Есма за китката.

– Да не е въшливият Рюстем?

Гувернантката положи неимоверни усилия да не се намръщи. Стигнаха до терасата по алеите, окъпани в уханията на разцъфналите набои, на лалетата, на омайващите рози, донесени от четирите крайни на света. Михримах все още не беше видяла човека, с когото говореше майка й.

Излезе на терасата по стълбичката с трите стъпала. Минавайки покрай човека, тя му хвърли крадешком един бегъл поглед и... сърцето й замря. „Той е! – сподави си тя вика. – Мъжът, който окачва кубета на небето! Майстор Синан!“

И Есма без малко да нададе вик на изненада, но го предотврати в последния момент с ръка на устата.

Заради преживяния шок Михримах запристъпва нататък едва, едва. Когато стигна до дивана, на който седеше майка й, бавно, бавно се обърна. Синан най-сетне вдигна глава – тогава я видя. Остана със зяпнала уста. Без малко да извика: „Дилруба?“ „Господи Боже мой! – простена без глас. – Моята Дилруба била дъщерята на падишаха! Моята Дилруба била принцеса Михримах!“

Прочете посланието в очите й и за да не издаде чувствата си, прехапа устни и наведе глава. Уплаши се, да не би съпругата на султана да чу как сърцето му се раздумка като тъпан.

В един момент Хюрем не обърна внимание на променящите се като дъгата цветове по лицата на Михримах и Синан. Предстоеше й тепърва да разбере каква е причината за това.

– Принцесо моя! – подхвана тихо тя. – Ето го Майстор Аърнаслъ Синанедин Юсуф, изградил Чешмата на Дилруба, от която вие така се възхищавате.

И Михримах, и Синан не знаеха как да реагират. Той не смееше да погледне красивото лице на принцесата, която за него беше Дилруба. Успя единствено да кимне с глава. Михримах разбра, че няма да я издаде, но въпреки това стоеше като на тръни. Помисли си: „Това пък как се случи?“ За да не изтълкува майка й зле настъпилото мълчание, измънка:

– Добре дошъл, Майстор Синанедин! След като чухме за славата на вашата чешма, трябваше непременно да я видим и ние. Трудно изпросихме разрешение от майка ни. Преоблякохме се в чужди дрехи, за да стигнем до казармата, и там видяхме Чешмата на Дилруба. Много ни хареса. Благословени да са ръцете ви.

Постара се гласът й да прозвучи с подобаваща на падишахска дъщеря строгост.

Синан изломоти нещо. Михримах обаче не чу и половината от това. Заличи само думите „Благодаря за комплимента“.

Хюрем не отдаде значение на студенината между майстора и дъщеря й. Погледна към седналата пред дивана Мерзука: „Какво става?“. Татарката незабелязано сви устни в знак, че и тя не може да разбере.

– Така! – опита се да смекчи атмосферата Хюрем. – Видяхте ли, дъще, как вашата валиде се вслушва в думите на красивата си дъщеря? Така похвалихте Майстор Синанедин, че и ние пожелахме да го поканим тук и да се запознаем с него. Майсторът вече се ангажира с двата нови благотворителни строежа, които съм си наумила.

Едва сега Михримах се сети, че беше поискала от майка си да покани този човек.

Сега щяха да завалят куп въпроси.

Важно беше какво да каже на него. Само преди два дни му се беше присмяла, престорила се беше, че не го познава, обидила го беше.

– Само че – продължи Хюрем – Майстор Синанедин скоро щял да замине от Истанбул на военен поход. „Ако се увенчаем с победа и се завърнем – така ми обеща, – ще изградим нашите постройки“. Тогава ще творим по-подробно. Помислих си, че тъкмо и вие може след сватбата си да поръчате нещо на майстора.

Синан побледня все едно току-що е бил прострелян с два куршума. Кито разбра, че момичето, което познаваше като Дилруба, беше едничката дъщеря на султан Сюлейман, върху него се сгромоляса целият свят. Сега чуваше още и това, че ще я омъжват.

Този път запелтечи Михримах:

– Колко... колко... добре... сте го измислили, валиде!

Мерзука също се поддаде на напрежението, което витаеше във въздуха, точно толкова, колкото Хюрем, Михримах и Синан. Михримах и Есма изглеждаха странно. „Дали като е ходила да види Чешмата на Дилруба, Михримах не се е запознала с него и не се е случило нещо между тях? – размисляше тя. – Някакъв разговор, нещо неприятно, знам ли?“ Задържа поглед известно време върху Синан, после върху Михримах. „Не! – каза си. – Какво може да се случи между една принцеса и един зидар? Невъзможно е!“ Но Мерзука беше готова да се закълне, че те са се виждали преди това. Какво друго би могло да означава това напрежение, странното, смутено нейно поведение и неговата обидена физиономия?

„Както и да е! – каза си Мерзука. – Все пак скоро ще излезе наяве."

Михримах реши да наруши опасното и тягостно мълчание:

– Както казахте, дано майсторът да тръгне и да се върне по живо, по здраво, ще видите, че след сватбата и ние ще му поръчаме да сътвори нещо.

В една минута се чу на два пъти думата „сватба“ и това подразни Синан. Всъщност женитбата на Михримах, която като Дилруба разпали огън в остарялото му сърце, не само го подразни, ами го разтърси дотам, че всичко вътре в него закипя от нерви.

А Хюрем беше щастлива – дъщеря й явно се беше примирила с мисълта да се омъжи за Рюстем. И все пак не я изпускаше от очи. Доскоро само като се споменеше името на мъжа, когото й беше избрала, и се заговореше за женитба, тя я стрелкаше с искрящи от гняв погледи, без изобщо да каже нещо. Вече не беше така. От деня, когато отиде да види Чешмата на Дилруба, дъщеря й се промени. Не я оставяше на мира мисълта: „Там има някаква магия, дали не е окрилила сърцето й?". Едва бе напуснала чешмата, тя бе хукнала тайно в Капалъ чаршъ да избира коприни, кадифета и тюлове за сватбата си с мъжа, когото оклевети за прокажен, а после подигравателно го нарече „Въшльото“! Какво друго би могло да бъде това, ако не Божие чудо?

– Много добре, чудесно! – възкликна Хюрем и стана. – Да е жив и здрав Майстор Синанедин. Що се касае до дъщеря ни, ние осведомихме падишаха по този повод, за да получим разрешение от него да се запознаете. Още като чу името ви, господарят ви похвали с думите: „Аърнаслъ? Големият майстор, който успя да прехвърли като литнали птици огромната ни армия над реките в долината при Мохач“. В императорския поход нашият господар отново разчита на вашата помощ.

Синан сведе почтително глава и промълви:

– Всеки ден се моля за неговото здраве! Молим се, ако проявим героизъм рамо до рамо с нашия господар, не, ако ни е писано да паднем със смъртта на храбрите, нека това да изведе нашия повелител на пътя на победата!

Хюрем възнагради думите на майстора с прелестна усмивка.

– Да даде Аллах всички да отидете живи-здрави и да се върнете като победители. И ние се молим за същото. Вървете и се върнете, та да запретнете ръкави и да се захванете с приюта и медресето.

В момента, когато Синан приемаше нареждането й с преклонена глава, Хюрем се обърна към дъщеря си:

– И вие побързайте, дъще. Разнесе ли се славата на Майстор Синанедин, ще се втурнат да му поръчват работа много хора. Ако искате да ви изработи нещо, уговорете се още отсега.

След което се обърна и тръгна към стълбището на терасата. Мерзука също я последва.

Още щом разбра, че тя ще го остави насаме с Михримах и гувернантката й, Синан отново усети сърцето си да думка до пръсване. Не знаеше нито какво да каже, нито как да постъпи, нито накъде да погледне, нито дири къде да си държи ръцете. Остана приведен натам, откъдето мина майката на Михримах, все едно й се покланяше за довиждане. Беше решил да стои така, докато Михримах не каже нещо.

Михримах също се изненада от тази ненадейна постъпка на майка й. Какво трябваше да каже сега на този човек?

Тъкмо започна да слиза по стълбището, Хюрем внезапно се спря, все едно й беше хрумнало нещо.

– Михримах?

Моментално се втурна към нея. Може би щеше да се отърве от компанията на Майстор Синан.

– Валиде?

Хюрем се приближи плътно до дъщеря си и като впи очи в нейните, прошепна:

– Щях да ти кажа, дъще... Тъкмо майсторът е тук, поразпитай го малко. От кого се е вдъхновил за тази Чешма на Дилруба, та е изваял от мрамора толкова красива женска фигура, обгърната с разпуснатите от рамото до талията коси.

И докато го изговори, току мушна ръка под наметката на дъщеря си и погали разпуснатите й до талията коси. Обърна се, без да остави някаква възможност за отговор, слезе подхваната от наложниците си по стълбището и изчезна сред розите. Дори не се обърна да погледне. Само като завиваше над един ъгъл, Мерзука хвърли бегъл поглед назад към беседката.

Михримах стоеше като прикована. „Тя знае! – крещеше душата й. – Знае за Дилруба!“

Есма не чу какво каза Хюрем, но не й беше трудно да прецени по вида на господарката си, че се е озовала пред една съвсем изненадваща ситуация.

Приближи се бавно до нея и тихо попита:

– Какво стана, красива моя принцесо?

Михримах допря пръст до устните си, направи й знак да мълчи. В момента обмисляше как час по-скоро да се отърве от този човек. Всъщност можеше чисто и просто, без да каже нищо, да се обърне и да си тръгне. В края на краищата тя беше дъщерята на падишаха. Не беше длъжна да дава обяснение, на когото и да било. Разумът й подсказваше непрекъснато: „Върви си!“ сърцето й обаче не беше съгласно. Какво стана, как стана? Не знаеше какво чувства този възрастен човек, какво му минава през ума. А и не искаше да знае. Само че Синан бе изваял от мрамора онова, което беше породила кратката им среща в „Айя София и втъкал във водата нейния глас. Размисли се: „Дори мама е разбрала, че издяланите в мрамора разпуснати коси са моите“. Как сега да се обърне и да си тръгне? Беше го излъгала, беше накарала този възрастен човек месеци наред да я търси под дърво и камък като Дилруба и като капак на това му се беше присмяла и подиграла. „Не! – си каза тя. – Длъжна си му! Срамота е! Не можеш да го оставиш и да си тръгнеш“.

Настани се на миндера, където седеше майка й. Есма застана права до единия му край. Синан продължаваше да изчаква с наведена глава. Михримах се постара да прозвучи по-весело: