Къде се е виждала и чувала такава прилика? Тези коси, тези вежди, тези извисяващи човека погледи, този изящен нос, устните като череша кадифената като праскова кожа... Талията, която дори и под дрехите личеше колко е тънка, стройната й снага, на която биха завидели и тополите. Всичкото това, в цялост и поотделно, не можеше да има каквото и да било подобие.

В съзнанието му се загнезди натрапчивата идея: „Да не би Дилруба да има близначка?“ Но бързо се отърси от нея. „Ако беше така, щеше да отговори, че не тя, а близначката й е Дилруба“.

Известно време стоя с празен поглед. Синан знаеше, че от деня, който я видя под хилядолетното кубе на „Айя София“, е в пълна безизходица. Може би хиляди пъти сам се беше упреквал: „Засрами се, засрами се! Тя е връстница на дъщеря ти. Може да е и по-малка. Сигурно имат разлика от тридесет-тридесет и пет години!“

Умираше от ужас, да не би някой да разбере какво му се върти в главата, за какво му страда сърцето. Какво щеше да си каже всеки?

Винаги, щом се сетеше за това, лицето му пламваше в огън. В един момент здраво се притесни: „На майстора ще му излезе име на педофил!“ И ще вземат заслужено да го замерят с камъни. Същата нощ, когато се изтегна на кълчищената постеля в Казармата на еничарите, Синан си каза: „Да! Така стана по-добре!“ Сега вече в душата му щяха да пресъхнат поникналите семена на надеждата. „Кой знае, може би, може би?“ въпреки съзнанието колко е невъзможно, колко е немислимо, колко е греховно. А можеше чисто и просто в спомените на Дилруба да не е останала и следа за него.

„И защо да остане? – се питаше сам. – Кой знае какъв ли красавец носи в сърцето си. Някой млад мъж, лъв, тъкмо като за нея и на ръст, и по възраст. Юнак, дето камъка да стисне, вода ще пусне!“

„А ти? – обърна се в леглото надясно. Загледа се в пукнатини на изпокъртената, плесенясала от влагата тук-там стена. – Ти какво си? На какво разчиташ, за да заслужиш любовта на Дилруба?“

Продължи да се занимава с пукнатината. Мислено събори цялата стена. На мястото й издигна нова. Отдръпна се навътре и този път се обърна наляво. Заоглежда помещението, в което нямаше нищо друго освен една маса със счупен крак и един полуразглобен стол. Някаква черна буболечка пропълзя навътре през пролуката под вратата. Поспря се да поогледа дали отнякъде не дебне опасност. После се разшава и тръгна към известна само на нея цел. Той обаче така и не й обърна внимание. Изобщо не я забелязваше.

„Защо ти трябваше да крещиш „Дилруба, Дилруба!“ и да я гониш като някое момче с едва наболи мустачки? – назидаваше се сам. Хайде, не ти ли беше достатъчно, че на пазара се унижаваше, че стана за смях да питаш и разпитваш за нея. Защо ти трябваше да падаш толкова низко пред момичето, да се поставяш в положението на панаирджийски палячо?“

В ушите му звънна смехът й, когато той я преследваше. „Ще ми се присмива, разбира се! – измърмори. – Как няма да ми се присмива. Щом мъж с прошарена брада, разтреперан от любов е хукнал подир едно четиринадесет-петнадесетгодишно цвете.

Може би когато се е отдалечавала на бегом от изградената за нея чешма, е шепнела на другото момиче: „Тоя луд ли е?“ Бузите на Синан отново пламнаха като жар.

Не знаеше как щеше да го направи, но реши да я забрави. Трябваше да се отърси от този позор спрямо едно момиченце, по-малко от него поне с тридесет години, за което, останал насаме със съвестта си, казваше: „Тя е още дете, дете е“.

Но дори самата идея да я забрави го хвърляше в отчаяние. „Не се самозалъгвай, Аърнаслъ! – си казваше. – Не можеш да я забравиш! Как ще заличиш от съзнанието си някого, който не престава да бъде твой блян? Как ще забравиш гласа й? Хайде, да речем, направиш всичко това, какво ще стане с обещанието, което си й дал? Нали щеше да окачваш кубета по небето?“

Премяташе и преценяваше наум всичко, каквото можеше и трябваше да се направи. Този път реши, че няма да забравя Дилруба, че не трябва да я забравя, че трябва да я скъта някъде дълбоко в сърцето си. Но дотам. Като един красив сън. Дилруба трябваше да си остане като блян, като нежен пролетен повей, понасящ душата му в полет, като огън, от който застиващата му вече кръв кипваше отново. Трябваше да се отдаде изцяло на работата си. „Ще дойде ден и ти ще окачиш кубе на небето. Може би тогава красивата Дилруба ще си спомни за теб!“

Изглежда, мисълта да се отдаде на работа облекчи донякъде болката, която му тровеше душата. Тъкмо беше настъпило най-подходящото време за това. Еничарският оркестър отдавна свиреше маршовете за бой.

Армията под командването на великия везир Ибрахим паша беше предприела похода срещу Ирак преди три месеца. Нейното място сега заемаше като резерв Еюбският еничарски корпус. Никой не се притесняваше от това. Защото след Ибрахим паша имперската армия начело със султан Сюлейман щеше да поеме към Багдад и едва ли имаше човек, който да не го е чул. Еюбският полк от месеци беше на бойна нога. Мисълта за военния поход го оживи. Хвана се за надеждата, че може би щеше да забрави не толкова Дилруба, колкото мъката, срама и играта, която му поднесе сляпата съдба.

На следващата сутрин Синан се хвана за теслата, за да се откъсне от налегналите го мисли, когато един от еничарите се затича към него така, че платът от задната страна на високия му плъстен калпак се развяваше като от вятър.

Синан не чу, че войникът го вика по име, не забеляза, че тича към него. Спря да дялка гредата едва когато извитите носове на червените еничарски ботуши се спряха в другия й край и той ги видя.

– Синан ли се казваш? – попита го запъхтян войникът.

Потвърди само с глава.

– Щом е така – сопна му се войникът, – защо не се обаждаш? Викам „Синан ага“ още от портала чак дотук.

Аърнаслъ се изправи бавно. Гласът и приказката на войника бяха заядливи, но имаше симпатична физиономия.

– Увлякъл съм се – промърмори Синан. – Не се сърди, юначе!

Трогателното извинение на по-възрастния поне с двадесет и пет години майстор потуши и отнесе яда на еничарина.

– Няма нищо! – отговори той. – Казах го не защото не изпитвам уважение към теб, а защото се тревожа да не забавя съобщението, което трябва да ти предам. Извинявай!

– Съобщение ли? Откъде?

Еничаринът извади от колана си писмо, целуна го, допря го до главата си и го подаде на Синан.

– От Новия дворец. Донесе го един огромен като великан черен човек.

Войникът мислеше, че като каже „от двореца“, Синан ще се учуди и развълнува, но не стана така. Като чу за съобщението, Синан реши, че го призовава господарят. По време на атаката срещу Мохач армията остана блокирана от придошлите реки, всички се отчаяха. Падишахът провеждаше в шатрата си заседание след заседание с паши и везири. Наложително беше да се вземат спешни мерки за преминаването на реките, но всеки се тюхкаше и вайкаше как ще се построи мост над реките за толкова кратко време. Тогава Синан се изправи пред султан Сюлейман:

– Ще се построи!

– Ти пък кой си?

– Синанедин ме наричат, султане мой! Аърнаслъ Синанедин Юсуф Твоите войници ме наричат Синан.

– Какво работиш?

Теслата в ръцете му го издаваше достатъчно красноречиво, но все пак Синан отговори:

– Строител съм! Градя мостове.

– Ами като ги градиш, Аърнаслъ, имаш ли си понятие от дълбочина на реката, от скорост на течението? Лесно ли е да положиш такива устои, че да издържат всичко, което ще се прехвърля през бурни води – тежките топове, хилядите животни, цялата армия.

– В Ако господарят ми разреши, ще ги изградя.

– Бързо ли?

– Падишах, няма да оставим великия султан Сюлейман безпомощен пред една река! Как няма да построи моста твоят роб Синан, щом си му заповядал ти, който с една-единствена дума разтърсваш целия свят!

– Гради го тогава, Синан ага! – разсмя се падишахът. – Ако не стане бързо, ти знаеш какво ще се случи с главата ти, нали?

И Синан направи невъзможното възможно.

Изчисли сметките, начерта плановете, организира работници, войници, строители, щурмоваци, построи едновременно седем моста над реките, за които говореха, че са непроходими.

И когато имперската армия тръгна да се прехвърля с цялата си тежест по тези мостове към долината пред Мохач, султан Сюлейман го целуна по челото.

Заради това сега като чу, че има вест от двореца, изобщо не трепна. Сигурно султанът щеше да му поръча да построи мостове по пътищата на военното им нашествие.

Взе завързаното с лилава панделка руло, целуна го, както му беше редът, допря си го и до главата.

Разчупи червения печат и разгъна пергамента на две страни. Тогава вече се развълнува. Войникът още стоеше изправен до главата му и понеже много му се искаше да разбере какво пише вътре, надзърташе крадешком към изписаните черни знаци. Беше неграмотен и не разбираше нищо. Забеляза обаче, че най-сетне Майстор Синан е развълнуван и притеснен.

– Какво пише, майсторе?

– В петък ме викат в двореца.

– Кой! Нашият господар падишахът ли?

Синан не вдигна очи от написаното, само люшна глава:

– Не! Съпругата му. Хюрем хасеки!

***

Когато излезе в Розовата градина, Михримах видя майка си да стои на терасата под златното кубе. Говореше с някакъв мъж с голям бял калпак. Не видя кой е, понеже стоеше с гръб към нея. Дръпна Есма за ръката, искаше неусетно да се измъкнат оттам, но така и не успя.

– Михримах! – извика я Хюрем. – Тъкмо изпратихме Мерзука до вас, да ви вземе и да ви доведе. Искам, дъще, да ви запозная с един много важен човек!

Вече нямаше как да избяга! Тръгна с нежелание към терасата. Човекът с голямата шапка не помръдваше. Стърчеше като паметник.

– Позна ли кой е? – попита гувернантката си, без да спира.

– Не го видях, принцесо!

– Как да го видиш! Нашата валиде изсипа толкова приказки, а тоя с шапката не се обърна да погледне нито веднъж.