Колата препускаше все по-надалече, а Исмаил крачеше към морето. Изведнъж краката му се разтрепериха. Усети отровата да се разлива бързо вече по цялото тяло. Пристъпи още няколко пъти. Болка стегна гърдите му, свлече се на колене. Сякаш желязно менгеме притисна сърцето му Едва си пое дъх, изправи се. Залитна още няколко крачки, после се спря, погледът му започна да се замрежва. Вместо да се приближава, морето с всяка негова стъпка се отдалечаваше, сякаш бягаше от него. Изпусна кървавия сърп. Вдигна глава към звездите и промълви:

– Аллах! Моля те, не вземай душата на своя роб, преди да прегърни морето!

И стана нещо невероятно. По всичките му жили се разля огнена вълна. Исмаил от Алаийе се изправи в цял ръст. Усети прилив на страхотна енергия. От устата му излетя още един страшен вик:

– Михримаааах!

Затича се в луд бяг към ромолящото пред него море. На всяка крачка от устните му се откъсваше все същият вик:

– Михримах! Михримааах! Михримааааах...

Най-сетне навлезе във водата. Не усети колко е студена. Светлинките по хълма отсреща, далече, все по-надалече от него, все повече и повече изчезваха от очите му.

Водата стигна до кръста му. Макар и трудно, Исмаил продължи още и още навътре.

– Върви в ада, Алехандро! – процеди през зъби, когато водата стигна до раменете му. Една палава вълна го перна през устните. Усети соления вкус на морето. Опита се да погали водата.

– Сатана! – промълви. – Излизай от мен! Остави ме поне да умра чист!

Извади ръцете си от водата и ги вдигна високо към звездите.

– Мамо! – изстена. – Мила майчице! Татко Мурад! Вземете ме при вас!

И пристъпи още веднъж. Бяха изчезнали вече всякакви картини и звуци.

– Михримах! – промълви за последен път. – Не ме забравяй! Не.. ме... заб...

Не помръдна повече. Игривите вълни веднага повдигнаха лекичко безжизненото му тяло. Исмаил от Алаийе остана да лежи по очи върху водата още известно време, сякаш се прегръщаше с морето. После морето го погълна в мрачната си бездна.

ВТОРА ЧАСТ

НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ХАРЕМЪТ

Последното желание на Исмаил от Алаийе не се сбъдна. Михримах го забрави. Поне на Есма така й се стори.

Михримах сякаш беше откъснала и захвърлила тази страница от живота си. Все едно не беше изживявала нищо подобно. Не беше го срещала върху кораба на Хайредин паша. Не се беше влюбвала. Не беше тичала презглава към него да му каже: „Отвлечи ме оттук! Не им позволявай да ме омъжат за Рюстем!“, пренебрегвайки всякакъв срам и всякакво унижение. Все едно нищо от това не се беше случвало.

Въпреки огромната радост, непостоянството на господарката й изуми Есма. „Падишахска дъщеря! Ето на, съвсем го забрави. Литна като пеперуда. Кацна на едно цвете. А после отлетя!“

Щеше да допълни: „Сега ще кацне на друго цвете“, но езикът й не се преобърна. „Рюстем не е цвете за кацане, какъв да е, какъв да е, става само за магарешки бодил“.

Въпреки това все пак се радваше, че Михримах толкова лесно прескочи това свое разтърсване. Помежду им повече не се произнесе думата Алаийе, нито пък името Исмаил.

Изхвърлиха Исмаил от Алаийе от живота си, все едно никога не беше съществувал.

Единствена Есма не издържа и веднъж попита Али Ипекчи:

– Виждал ли си го?

Не беше нужно да му споменава името. Али разбра за кого става дума. Едва забележимо поклати глава, при което тя не можа да разбере, какво иска да й каже – видял ли го е или не. Той дълго задържа погледа върху своята любима: „Тя ли пита? .

Този път Есма пък разбра кого има предвид Али и съвсем рязко отрече:

– Не! Аз се интересувам. Тя го забрави. Или прави номера. Така ми се струва.

– Добре. Така е по-добре!

– Еее?

– Какво означава това „Еее?“, моя Есма?

– Попитах те дали си го виждал оттогава. Ти обаче нищо не ми каза

Ипекчи си замълча. Дълго мисли и премисля. Накрая промълви:

– Така е по-добре! Нямам нищо за казване!

***

Султан Сюлейман изчака Хайредин паша да му прочете писмо докрай, без да го прекъсва.

– Ето това е, султане мой! – почтително се поклони адмиралът. Толкова... Такова вероломство не би хрумнало дори и на Сатаната!

Смяташе, че падишахът ще се ядоса и ще избухне, Сюлейман обаче остана абсолютно спокоен. Дори напротив, по лицето му заигра странна усмивка.

– На ония им хрумва, паша! – тихо отбеляза той. – На ония, римските търговци на религия, и на бесния глупак Карл Пети им хрумна!

Хайредин паша кимна с глава, за да потвърди думите на падишаха, същото време падишахът пък му посочи с очи хартията и добави:

– Подай ми го това писмо! И ние да го прочетем още веднъж! Адмиралът веднага скочи. Вдигна с две ръце до главата си писмото, което Исмаил продиктува на Али Ипекчи, после с лек поклон го подаде на падишаха.

Султан Сюлейман промени обичайната си поза, в която постоянно седеше – с вдигнато до брадата коляно на единия крак, с другия – подгънат под него.

Чете го дълго време. По лицето му не трепна и мускулче. Не показа никаква реакция. Като приключи, върна писмото отново на Хайредин пиша.

– Без никаква милост!

Пашата в първия момент не можа да схване какво точно е безмилостното и си замълча.

– Много мъки е претърпял Исмаил, паша!

Пашата кимна.

– Личи си, много са го изтезавали този юнак.

– Така изглежда, господарю.

– Как е възможно да промият мозъка на човека дотам, че да го превърнат в някой друг!

– От неверниците може да се очаква какво ли не зло, султане мой!

Този път кимна Сюлейман:

– А той, вместо да посегне на Великата османска държава, не е намерил друг начин да изкара на бял свят цялото престъпление, освен като предаде самия себе си.

– Воинът на Тургут Реис е направил най-доброто! Така мисля, султане мой!

– Има ли някаква вест за него?

– Вчера морето е изхвърлило един труп на брега, близо до Корпуса морските пехотинци. Момчетата на Идрис Реис разпознали Исмаил Алаийе. „От морето дойдох, в морето отивам!“ – е рекъл, изглежда, и посегнал на себе си. Плюс това...

– Какво плюс това, паша?

Хайредин паша за пръв път долови в гласа на падишаха нотки на раздразнение.

– На брега край Балат е намерен труп на неверник с прерязано гърло. Встрани от него имало и един окървавен сърп.

– Еее?

– Вашият роб не се сеща за никой друг, освен за човека на предишния папа Климент, който е въвлякъл Исмаил в тази работа. Сетих се, докато четях писмото, от описанията в него.

Падишахът мълчеше.

– Първо взел душа, после дал душа.

– Явно, господарю! – наведе глава пашата.

– Адмирале, при това положение според теб какво подобава да се направи?

– Трябва да се отдаде заслуженото на заслужилия!

– Как?

– Ако господарят ми разреши, най-напред на тези, които са организирали това и са заложили капана, ще им дам да разберат как се организира такова нещо и как се залага капан. Сетне, когато флотилията на империята бъде в пълна готовност, ще направим удар в Бяло море и няма да оставим камък върху камък и трон върху трон. Ще проведем такъв военен поход, че да замлъкне камбанният звън и на папата, и на Карл Пети, и на Венеция. Така че никога повече да не посмеят даже с лодка да газят водите на нашия повелител.

– След колко време флотилията ще има пълна готовност?

Хайредин паша гордо вдигна глава.

– Твоите подчинени моряци винаги са готови за поход. Обаче..

– Какво обаче?

Адмиралът не успя да прикрие плъзналата по лицето му усмивка.

– Обаче по шестдесетте галери, на които принцеса Михримах така държи и които по заповед на нашия повелител са поставени на доковете, не остана нищо за довършване. Ако решите за уместно, нека галерите на принцеса Михримах вече да вдигнат платна в морето. Нека благословената ръка на нашата принцеса да ги поведе към победата. Светкавиците да стоварят блясъка на Михримах султан върху врага. След тях ще дойде ред галерите на принцеса Михримах да преминат Гибралтар и да вдигнат платна през океаните към новите светове. Нека нашият падишах да се радва на крепко здраве и добро разположение на духа, нека крепне славата и мощта на нашата империя.

Султан Сюлейман се разсмя.

– Добре си го намислил, паша! И без това имаме фронт и в Ирак. След като превземем Багдад, ще обърнем лице към Сафеви шах. В това време ти дръж здраво нашите корабостроителници. Хубаво довърши галерите, които нашата дъщеря ни наби в мозъка. Приключи ни работа по тях. Ако трябва да се пуснат в морето, докато ние воюваме, накарай Михримах да го направи.

Хайредин паша се поклони учтиво:

– На вашите заповеди, султане мой! Нека по милостта на нашия Пророк и с молитвите на цялата ни държава да се увенчаете със слава и победа! Нека нашият височайши господар се завърне като победител, а ние вече да викнем: „За вечни времена, с името на Аллах!“.

– Нека още отсега бъде благословена и твоята свещена война, паша! -развълнува се падишахът. – Да видим как ще разгроми врага флотилията на нашата принцеса.

Султан Сюлейман стана от дивана. Известно време крачи назад-напред. Свали саръка от главата си. „Дано победата ни и по суша, и по море бъде бърза и лесна за Османската империя, а победата на нашата дъщеря ще отпразнуваме със сватба!“

КАЗАРМАТА НА ЕНИЧАРИТЕ

От деня, когато след цели две години отново срещна Михримах и все още я смяташе за Дилруба, Майстор Синан изпадаше в най-противоречиви чувства.

Беше наранен. Беше обиден. Знаеше, че няма право, но от престореното държане на Дилруба, че не са се срещали, че даже не го познава, усети дълбока болка.

Донякъде се радваше, че Дилруба го отрича. Непрестанно си повтаряше: „Тя казваше, че не ме помни. Припознали сте се, казваше. Аз не съм Дилруба!“ Но Синан беше сигурен. Как би могъл да оприличи с друга жена красотата, която с месеци не избледняваше пред очите му нито денем, нито нощем – златисторусите коси, морскосините очи, гласа, ромолящ като водата на чешмата, в която той вложи цялото си вдъхновено от нея изкуство.