Задавяше се от вълнение. Повелята, която Светият отец завеща на нашия Свети отец, сигурно беше изпълнена. Това беше невероятна голяма победа! Толкова голяма, че едва ли можеше да се извоюва дори по бойните полета. Новият папа Павел Трети обезателно щеше да провъзгласи за празник на християнския свят убийството на принцеса Михримах.

Ето, какво нещо е съдбата. Грандиозният план и още по-грандиозната победа бяха дело на папа Климент от рода на Медичите. Беше роден в неговата глава, от неговия лукав мозък, но сега славата щеше да увенчае седналият на същия трон римлянин Павел. Този Павел, който не си беше помръднал и пръста, щеше да устрои тържествени богослужения, щеше да вдигне на крак всички църкви, за да припише победата на себе си, но всяка вероятност без дори да спомене името на Медичите. Историята щеше да отбележи за него: „Папа Павел стовари съкрушителния удар върху султан Сюлейман“. А роднината му Климент щеше да очаква не знам кой си век, да съхне и гние, увит като пашкул в насмолените платнища, там, в гробницата под земята, в криптата на Римската църква.

„Еее! – измърмори Медичи. – Толкова огромни армии се оказаха не достатъчни да ликвидират Сюлейман, а един низвергнат роб видя сметката на дъщеря му, за която казваха, че му е по-скъпа и от живота. Легендата за недосегаемия Сюлейман, за всесилния падишах приключи! Щом ръката на Рим се промъкна чак в харема му, ще стигне и до самия Сюлейман. Него щеше да го клъвне някоя друга змия...“

Ами ако не е така? Съмнението засенчи еуфорията. Страх притисна гърдите му. Чичо му умря, отиде си. На него щяха да припишат вината за провала. В това нямаше ни най-малко съмнение. „Проклетник! – мърмореше си в колата Медичи. – След смъртта на Климент той се посвети изцяло да сведе до нула могъществото на Медичите в Рим. Провалът на Кобрата щеше да го зарадва двойно повече!“

Щом получеше новината за този провал, той щеше да нададе радостен вик. Прехапа устни, като си представи проблясващите в очи на папа Павел искри. Онзи нямаше да пропусне удобния повод да се разправи с Джулиано Отавиано де Медичи – „Свещеният меч на християнството“, както го наричаше Климент.

Потънал в мрачните си мисли, продължаваше да се друса в колата. В един момент се опита да разпръсне страховете: „Недей, драги! Сигурно го е направил. От жажда за наградата!“ Очите на Медичи пробляснаха. На лицето му се появи странна усмивка.

Час по-скоро трябваше да се види с Кобрата, за да разбере истината. „Защо тези проклети коне не препускат още по-бързо!“ – измърмори. Удари три пъти с ножницата на кинжала си по тавана и се развика.

– Шибай с камшика тези проклети животни! По-бързо, по-бързо!"

Кочияшът изруга наум и размаха камшика. Дългият кожен ремък изсвистя във въздуха и изплющя по гърба на двете потънали в пот от препускането животни. Конете дръпнаха напред с все сила. Колата подскочи над някакъв голям камък. В последния миг Медичи едва успя да се вкопчи в закачалката до вратата, за да не изхвърчи навън. Тропота няколко галопиращи копита – и уморените животни отново започнем да намаляват темпото.

Вдигна кожената завеса на прозореца, подаде леко глава и погледна напред. Сред мрака, който мъждукащата светлина на развяващите се тук-там улични фенери така и не успяваше да разсее, той се опита да различи посоченото от Кобрата място за среща. Внезапно викна към кочияша:

– Спри! Спри при онова дърво там!

Конете спряха и той зачака. Минутите минаваха, нямаха край. Никой не се задаваше – нито отсам, нито оттам. Подаде глава и се заслуша навън. Не чу нищо друго, освен запъхтяното дишане на конете и думкането на сърцето си.

Почака още малко. „Къде се губи този проклетник!“ – измърмори наум.

А трябваше онзи да дойде преди него и той да го чака.

Нетърпението му взе да прераства в тревога. „Да не би да са го хванали? Тогава аз не бива да се мотая тук. Ако е в ръцете им, ще го притиснат и...“ Връхлетя го внезапна паника. Дали не беше капан, щом Кобрата го извика така неочаквано? Може да са го хванали, преди да си е свършил работата, и да е пропял като славейче пред палачите на Сюлейман. И да са замислили този план, за да хванат и Медичи.

„Като нищо може да е така!“ Мъчеше се да отхвърли тази мисъл от ума си, но с всяка изминала секунда усещаше как страхът му нараства, вътрешният му глас неистово крещеше: „Бягай! Какво чакаш, бягай!“

Тъкмо щеше да заповяда на кочияша „Карай!“ когато му се стори, че чу някакъв звук иззад дървото на четири-пет крачки пред него. Някакъв шепот, нещо като: „Ела, чакам те, тук съм!“

Косата му се изправи. Кобрата ли беше? Ако беше убил момичето, сигурно се опасяваше да не го следят. Подаде глава и погледна към дървото така втренчено, сякаш искаше да прониже мрака. Нищо не видя, но пак му се счу оня глас. Зад дървото имаше някой. Медичи беше убеден в това. Зовеше го шепот, чезнещ в шума на морето. Чуха го дори и двата коня. Наостриха уши.

Отвори вратата и бавно се изниза долу.

– Почакай! – подхвърли към човека в мрака. Стисна още по-здраво скрития под пелерината кинжал и тръгна бавно-бавно към дървото.

– Алехандро? – пошепна. – Ти ли си?

Никой не му отговори. Но със сигурност чу дишане. Дали пък не чу собственото си, все по-учестено дишане? Пристъпи още две-три крачки. Обърна се да прецени на какво разстояние е от вече останалата по назад кола. Не му се искаше да се отдалечава от нея толкова, че в момент на опасност да не може да я стигне. Спря се и пак попита:

– Ти ли си, Алехандро?

– Ела!

Медичи се мяташе между радостта и страха.

– Проклетник такъв! – тихо подхвърли. – Още малко и щях да си тръгна. Що за глупост е да се криеш там?

– Ела!

Джулиано Отавиано де Медичи пристъпи. Заобиколи дебелия ствол на дървото и се натъкна на горящите му като жар очи.

– Направи ли го? – просъска веднага.

– Направих го.

– Изпълни ли повелята на Светия отец?

– Ъхъ! – изсумтя другият, без да сваля очи от него.

– Отмъсти ли? Отмъсти ли за Белград, за Родос, за Буда?

Медичи без малко да припадне от радост. И за да се увери напълно пак попита:

– Принцеса Михримах мъртва ли е?

Кобрата потвърди само с глава.

Медичи се опита да улови макар и тънка нишка от лъжа в очите на другия.

– Убих я! – просъска Кобрата направо в лицето му.

Макар че шептеше, гласът му звучеше убедително.

– Повелята на Светия отец беше изпълнена. Отмъщението бе извършено.

– Велики Исусе! Благодаря ти!

– Удържа ли си на думата?

Този път искрите проблеснаха в очите на Медичи.

– Отварата ли искаш?

Преди да отговори, тръсна глава:

– Аз си удържах на моята!

Опиянението от победата озари лицето на Медичи.

– И аз ще я удържа – продума тихо. – Винаги съм я удържал!

С лявата ръка – с дясната все още стискаше здраво кинжала – бръкна в колана. В пръстите му проблесна малко шишенце.

– Ето ти наградата – вдигна го той зарадван пред лицето на Кобрата. – Вече ще се отървеш.

– Знам!

Грабна крадешком шишенцето.

– Веднага го изпий, Алехандро. Да спре да те боли. Не се плаши, че ще свърши. В колата те очакват още цял куп шишенца.

Исмаил бавно се показа иззад дървото и огледа пътя. Черната кола, двата яки черни като нощта коня и загърнатият в пелерината си кочияш му изглеждаха като непрогледна, мрачна планина. Прошепна:

– Първо да изпратя теб!

– За къде?

Исмаил светкавично се завъртя. Ръката му се стрелна напред. Държеше сърп – и с един замах го заби в гърлото на Медичи. Когато усети, че заседна в костта, изръмжа:

– Заради любовта ми към принцеса Михримах!

Дръпна рязко сърпа. Дочу как заедно с бликналата като фонтан от гърлото на Медичи кръв се разнесе и някакъв странен звук. С отвратителен хрип току-що отделената от раменете глава се килна назад. Отначало Медичи се свлече на колене, сетне се изтъркули в цял ръст на една страна. Последният жизнен звук, който чу, бе свистенето на сетния си дъх, примесено с бълбукането на кръвта. Изгладнялата пресъхнала земя започна бързо-бързо да я засмуква.

Исмаил вдигна шишенцето пред очите си. Сякаш отново чу думите на Медичи отпреди малко: „Изпий го веднага, Алехандро! Да ти минат болките!“ По лицето му заигра непонятна усмивка. Знаеше какво има в шишенцето. Как щяха да оставят жив човека, който беше убил дъщерята на султан Сюлейман! И си каза: „Да, ще ми минат болките! Не се бой, завинаги ще ми минат!“

Не си представяше подобен край. Друго си беше намислил, но реши: „Какво пък не! Нищо, че ще си замина така!“

Отвори капака на шишенцето. На един дъх изпи цялата течност в него. Учуди се. Изобщо не нагарчаше. Дори можеше да се каже, че е сладникава. Усмихна се: „Значи приказката горчиво като отрова не важи. Хайде сега да опитаме пък сладката смърт! Започвай да действаш!"

И излезе иззад дървото. Отправи се към колата. Не след дълго кочияшът видя изплувалият от мрака мъж със сърп в ръка. Изправи се ужасен. Не му трябваше много време да забележи, че от сърпа още капеше кръв. „Сатаната!“ – изкрещя без глас. Панически взе да се кръсти. Изплющя с камшика по гърба на конете.

– Дий, дий! Проклети коне, хайде, дий! Махнете ме оттук!

Исмаил дори не се опита да догони колата. Само вдигна ръце във въздуха и викна:

– Хей! Отивай при Светия си отец в Рим да му занесеш новината! Кажи му: „Исмаил от Алаийе се върна. Върна се и преряза гърлото на вашия човек. Взе душата на оня, който искаше да посегне на принцеса Михримах. Михримах ще живее! Алехандро ще умре. Тя ще живее!“

Виковете му заглушиха чаткането на копитата и тупуркането на колелата, изпод които от камънаците хвърчаха стрели. Кочияшът ги чу и се обърна за миг да погледне назад. „Същински крясъци от ада!“ – си каза и отново се прекръсти със свободната ръка. Обърна се пак назад да погледне този, който беше изпратил Медичи на оня свят. Мрачната фигура стоеше, още със сърпа във вдигнатата си ръка, постепенно се стопяваше в мрака и по нищо не се различаваше от изскочилите от Преизподнята дяволи.