– Ами да!

– Пу-пу-пу! Пази боже! – плю Али на четири страни да изгони злото. – А кой е Алехандро?

– Дяволът вътре в мен!

– Изяде си главата, Исмаиле! Да те развържа ли вече?

Исмаил хвана ръката, с която Ипекчи посегна към каишите.

– Не още! Алехандро може да се върне всеки момент. Изчакай.

Видя, че Али го гледа озадачено, и прошепна:

– Ела насам! Чуй сега какво ще ти разкажа.

***

Али Ипекчи не знаеше нито как да постъпи, нито какво да му каже. Не можа да реши и дали трябваше да повярва, или да се надсмее над това, което чу. Успя само да изпъшка:

– Горкият! Какво ще правиш сега?

Последва дълбоко мълчание. Али Ипекчи забеляза как в един и същи миг едно след друго по лицето на Исмаил пробягват и изчезват на надежда, страх, разкаяние, мъка, омраза и най-различни други и изражения, напластени с кой знае какви още чувства. Най-накрая промълви.

– Ще приключа с всичко това! – Непреклонният му тон направо изплаши Али.

– Не можах да разбера – с какво ще приключиш?

Исмаил погледна открито младия мъж. Сега на лицето му беше изписана твърда решителност.

– Ще зачеркна Алехандро от списъка!

Как? Але... Алех... – не можеше да го произнесе Али. – Какъвто и да е – продължи чистосърдечно той, – ти казваше, че е вътре в теб, вътре в съзнанието ти. Как ще го направиш?

– Ти не мисли за това, юначаго! – прекъсна го той. – Морякът на Тургут Раис много добре знае как да се справя и вътре в себе си, и извън себе си!

Ипекчи разбра, че и да настоява, нямаше да изкопчи от устата му нито дума повече.

– Да ти развържа ли каишите? – попита отново.

Исмаил измери с поглед Али.

– Преди това ще поискам от теб да сториш още една добрина.

– Добрина ли?

– Не за мен! Добрина за Османската империя и на нашия господар!

– Виж! Достатъчно грижи ми натресе на главата. Все едно палачът да ми нахлузи примката на врата, а после да я разхлаби! Не ме вкарвай пак в неприятности с държавата!

Е Исмаил все още лежеше, засмя се с горчивина.

– Не! Няма да имаш неприятности. Напротив, дори медал ще ти окачат на гърдите!

– Какво искаш да направя?

Али зададе този въпрос доста угрижен, опита се по погледа на Исмаил да разбере за какво става дума.

– Не е кой знае какво! – дума по дума изрече Исмаил. – Не съм се учил на четмо и писмо. От размахване на меча не ми остана време да взема молива. Ще напишеш от мое име едно писмо и ще го отнесеш.

– Какво? Писмо ли?

– Да-

– До кого?

Изведнъж се сети какво ще да е най-вероятно това писмо и изпадна в ужас.

– Не, не! – изръмжа на висок глас. – До нея ли? Докато съм жив, няма да стане! Никога повече няма да се намесвам в тази работа! Миналия път допуснах голяма грешка заради Есма. Този път изобщо няма да го направя. Михримах...

– Не е до нея! – прекъсна го Исмаил. – Писмото не е до принцеса Михримах! – Лицето му доби плачевен израз. – Принцеса Михримах навлезе в горчивия мой живот като комета и отлетя. Макар и за кратко, тя озари мрака в мен. Облъхна душата ми като пролетен вятър. Само че моят мрак изяжда нейното сияние, Ипекчи. Мислиш, че се уплаших от това, че е дъщеря на падишаха ли? Нали не допускаш, че ако този Алехандро не беше в мен, аз щях да я изгоня? Която и да е! На когото и да е дъщеря. Щях ли да изкрещя „върви си“, ако сърцата ни не биеха едно за друго, ако и тя не ме обичаше? Докато дяволът живее в мен, Михримах е табу, Али. Камък ми легна на гърдите, сърцето ми е разбито!

Посегна да удари гърдите си с юмруци, но тъй като ръцете му бяха вързани, направи само някакво напразно усилие. С глава посочи сърцето си:

– Изтръгнах я оттам и затворих страницата на моята първа любов. А и за какво ли ми е притрябвала любов?

– Ами принцесата? Тя дали ще затвори своя дневник на любовта?

Пред очите на Исмаил изплува образът на Михримах. Али видя как лицето му просветна, сетне погледът му помрачня. В края на устните му се появи горчива усмивка.

– Ще го затвори бе, Ипекчи! Колко струва един босоног голтак? Три дни ще страда, на четвъртия ще разбере, че името ми е белязано от епилепсия, на петия ще ме забрави. Някакъв си там Исмаил просто ще ни гали сърцето й като повей и ще отлети.

Али се удиви колко поетично говори този груб човек. Почувства, че изпитва жал към него: „Що за горчива съдба!“ И за да не се поддаде в разнежването си, веднага попита:

– За кого е писмото?

– За адмирал Хайредин паша!

Али Ипекчи остана със зяпнала уста. Като се посъвзе, успя да подхвърли:

– Я си гледай работата! Както си тръгнал, още малко и ще напишеш писмо даже на султан Сюлейман!

Исмаил въобще не се подразни на присмеха му.

– Всъщност точно това трябва да се направи, но няма да те пуснат при него!

– Мен ли? – още се тресеше Али. – Аз ли ще отнеса твоето писмо на Хайредин паша? Ти наистина си полудял! Въобще няма да го направя. Най-много да ти напиша писмото – и дотам! От мен – толкова! Ще ти развържа ръцете и краката, а ти си върши каквито щеш глупости!

Исмаил си замълча. Али душа даваше да разбере какво ли му минава през главата на този човек, но започна вече да си мисли, че час по-скоро ще трябва да се отърве от него.

– Пиши тогава! – наруши тишината Исмаил. – Записвай дословно, каквото ти казвам. От първата до последната буква. Ясно? Останалото после ще си го коментираме.

Али остави моряка сам и излезе. Намери отнякъде пергамент. Купи мастилница и перо. Върна се в съборетината. Исмаил лежеше с приковани в тавана очи. „Кой ли е сега? Исмаил ли, Алехан ли... какъв беше?“ – запита се той.

Исмаил усети по стъпките му, че е дошъл, и обърна глава.

– Готов ли си, Али Ипекчи? Изложението ми е дълго, дано си осигурил достатъчно неща.

Али Ипекчи промърмори нещо, но Исмаил не му обърна внимание.

– Пиши, юнако! – рече и продължи: – „До адмирал Хайредин паша.

Синът на Мурад Реис, Исмаил от Алаийе, преди всичко друго най-почтително му целува ръка. След като бъде прочетено докрай това мое изложение, свързано с опазването на нашия господар и на държавата, ще помоля и капитана, наш баща, и Тургут Реис, а и всички близки приятели, да ми простят“.

***

Исмаил диктуваше, Али пишеше. В показанията си Исмаил от Алаийе разказа всичко най-откровено, все едно пред себе си, а не заради писмото. Назова всяко име. С едно изключение. Михримах! Нея изобщо не я спомена. Не събра сили да признае, че му е било поръчано да убие принцеса Михримах. Продиктува лъжата: „Мишената беше нашият падишах, Господарят!“

Али го погледна набързо с известен укор:

– Пиши, пиши, храбрецо Али! Светът няма да се срине от една малка лъжа. Плюс това не е и лъжа. Падишахът е истинската мишена на неверника. Когато Аллах изпречи пред Алехандро принцесата, ми казаха: *Щом е така, искаме да убиеш нея!“

Някъде към края вече, в един момент Али вдигна глава и погледна към Исмаил. Беше прощаване без думи. Вдигна рамене и продължи да пише. Нали все пак като завършеше писмото, този човек щеше да напусне живота му, а той самият щеше да се моли никога повече да не те вижда.

***

И всичко тръгна да се разнищва като разплетен чорап.

Ужасен от това, което Исмаил му продиктува да напише, Али Ипекчи се съгласи да занесе и предаде писмото в корабостроителницата, за да бъде предадено на адмирала.

Морякът целуна Ипекчи по челото.

– Братко Али, много те изтормозихме. Прощавай! Ако принцесата попита за мен, кажи й, че не знаеш нищо и не си ме виждал. Измъкни се с приказката: „Може ли да се разбере какво е направил един болен от епилепсия човек. Ако Иляз Реис попита защо Исмаил от Алаийе не дойде сам, ами изпраща писмо, ще му кажеш: „Няма очи да застане пред вас“. Дано и той да ми прости.

Али си захапа мустака. Явно ако продължаваха така, нямаше да се излезе на добър край.

– Прощавай и от мен! – изломоти така, като че ли дъвчеше нещо в устата си.

Като излезе от съборетината, Исмаил хвана пътя право към Генуезката кула. Изправи се на вратата на гостилницата под асмата. Старецът, с когото се видя още първия път и му съобщи за срещата, се разтревожи. Моментално го хвана за ръка и го издърпа навън.

– Ти какво търсиш тук?

– Намери ми го! – изръмжа Исмаил.

По погледа на моряка възрастният куриер веднага позна, че е много напрегнат.

– Невъзможно е!

– И защо?

– Защото аз не мога да го намирам. Само той ме търси.

Старецът така и не успя да продължи. Плесникът на Исмаил изплющя като светкавица върху бузата му.

– Няма да повтарям! Намери ми го!

От силния удар човекът залитна и с ужас вдигна ръка към пламтящата си буза.

– Да вървиш в ада дано!

– В ада, а? – Този път Исмаил се разсмя като луд. – Аз и без това съм в ада. Ако ти не ми осигуриш среща с него тази нощ, ще взема и теб себе си.

– Много е трудно! – проплака другият и продължи да си разтрива бузата. – Дори не знам дали още е тук! А и...

Сега вече Исмаил се приближи толкова, че носовете им почти се допряха. Старецът видя пламъците, които забълваха от очите насреща, и краката му се подкосиха.

– Кажи му: „Имаш много поздрави от Кобрата! Богоизбраният тази вечер ще те чака на брега край Балат. След вечерния езан“. Кажи му: „Новините били много важни!“. Не пропускай да настояваш за обещаната отвара, да не я забрави!

***

Тропотът на копита по пътя към Балат след вечерния езан отекваше в тихите води на Златния рог. Джулиано Отавиано де Медичи направо летеше към мястото на срещата в своята по-черна и от нощта кола, теглена от още по-черни коне. Имаше защо да се бърза. Ако се съдеше по това, че Кобрата не е дочакал да му определят ден за среща, а е отишъл при куриера, накарал го е да го извика и да му донесе отварата, трябва да си е изпълнил задачата. Пазеше се да не удари глава някъде в подскачащата по камънаците кола и в същото време си мислеше: „Вероятно е убил дъщерята на Сюлейман!“