Веднага след като Михримах си тръгна, Исмаил наистина се уплаши, кризата го връхлиташе на вълни, на вълни, подхвърляше го насам-натам по земята. Сети се да захапе юмрук, само и само да не се издаде с крясъци. Силната болка го бичуваше по цялото тяло, гърчеше се безпомощно по земята, хапеше непрекъснато ръката си. Блъскаше си главата в камъните. Дяволът, който властваше в мозъка на Алехандро и пришпорваше със заповеди: „Тичай след нея. Ще я догониш. Забий камата така, че да хлътне и в дробовете й, и в сърцето!“. А Исмаил, който се таеше в душата му, простенваше: „Михримах! Принцесо Михримах любима моя! Прости ми!“

Когато конвулсиите започнаха да стихват, извади от устата си разкървавения от захапванията юмрук. Остана да лежи известно време сред влагата и тъмнината, нямаше представа колко, не мислеше за каквото и да е. Внезапно видя съвсем близо до носа си жълтите очи на Сатаната. Обзе го ужас и понечи да стане. Котката измяучи и побягна. Умората, останала от мигновено разразилата се криза, притисна тялото му отново към земята. Котката избяга, но дяволът още се спотайваше някъде дълбоко в него. Знаеше си го.

За съвсем кратко време изпита странно чувство. Отначало не можа да разбере какво точно е това. Беше много уморен, но спокоен. Сякаш цяла планина бе паднала от гърба му. „Всъщност трябва да се пръсна от мъка!“ – с огромно учудване си даде сметка той. Беше станало нещо невероятно. Дъщерята на султан Сюлейман, най-красивата от всички красавици, Михримах, го беше призовала, но миг преди да се докоснат, когато бяха само на една ръка разстояние, той я отблъсна. Прекъсна такъв сън, какъвто никога повече нямаше да види. Тогава що за спокойствие беше това, каква бе причината? Що за удовлетворение можеше да изпитва на тоталното проваляне на всичко – най-вече на мига, когато щеше ди докосне мечтаната по цели нощи Михримах, любимото момиче, чието име зовеше с все глас, за да се понесе над моретата, над планините, над земята. Кой знае защо, мъглявата пелена над съзнанието му започна бавно и полека да се разсейва, усети го. И тогава предизвика мрака с шепота си: „Аз не съм Алехандро от Севиля. Аз съм синът на Мурад Реис 0 Исмаил от Алаийе. Морякът на Тургут Реис“.

Убеден беше вече в това. Ето я причината за удовлетворението, което засенчи дори и болката от раздялата. Той беше открил себе си! Беше се върнал към своята истинска същност!

Момчето от неговите сънища, което непрекъснато тичаше, беше самият той.

Зелените хълмове край морето, измазаните с вар и синка бели и синкави къщи бяха неговото село.

Нещото, което донесоха и оставиха на пристана, беше трупът на неговия баща.

А жената с бялата кърпа на главата, която всяка нощ протягаше към него ръце, беше родната му майка.

– Мамо! – изстена той. – Мамо Айше! Моята майка, жената на героя!

Усети в ноздрите си уханието на истинската си майка. Очите му заплуваха в сълзи.

– Мамо, аз съм Исмаил! – тихо промълви. – Твоят син. Исмаил от Алаийе. Синът на Мурад, Исмаил. Исмаил, на когото му отнеха нежната ти обич!

Алехандро! Кой беше Богоизбраният човек, човекът, който виждаше как Исус носи кръста си по пътя към своята смърт?

Присви очи от омраза.

Вече знаеше. Бяха го измамили. Бяха го омагьосвали с отварата, която му даваха да пие, за да го дарява уж с живот. Алехандро беше врагът, вселен вътре в мозъка му. Той беше убиецът, който използваше тялото му и го подтикваше да извърши най-големия грях.

Ако не беше задържал моментално ръката си, ако беше послушал не зова на сърцето, а напиращата от мозъка му заповед, още тук, на това място, той щеше да погуби единствената Михримах.

После окървавената му кама можеше да посегне на друго скъпо същество.

Алехандро щеше да издава заповедите, Исмаил щеше да ги изпълнява.

Спомни си колко хитро се хилеше дебелият свещеник в тъмницата Възкликна: „Какъв коварен план!“. „Пий, Алехандро! – му подаваше отварата онзи. – Пий, синко! Питието на Бога ще ти даде сили!“

Сега разбираше, че онова нещо, което пиеше, не беше „питието на Бога“. Иначе защо липсата на това питие, „отварата“, както го наричаха, щеше да го изтезава чрез такива страдания? Насила са го карали да пие от отрова, за да убият духа на Исмаил и да сътворят болната престъпна душа на Алехандро.

В съзнанието му изплува образът на онзи човек с престъпната физиономия и брадичката. Непрекъснато го наричаше „Кобра“. „Върви, пий си отровата. Бъди мечът на разплатата за целия християнски народ! Издигни се до висотите на светец! Камбаните ще бият за теб! Върви Алехандро! Извърши свещения си дълг! Хайде, Кобра!“

„Свещеният дълг!“ Това било значи – да взема онази прекрасна душа, да убия единственото на този свят момиче, което обикнах и мога да имам? Да съм подпалел дома на султан Сюлейман хан, а?“

В този миг Исмаил разбра.

Нямаше да се отърве изведнъж от Алехандро, почувства го. Това го потресе. Усещането му за вътрешно облекчение се разпръсна, то просто изчезна. Когато почувстваше глад за отварата, моментално щеше да се подчинят на заповедите от Алехандро и разсъдъкът му, и тялото н душата. Мъглявата пелена пред очите му изненадващо се вдигна. Сега можеше да вижда всичко много по-ясно. И миналото, и бъдещето. Миналото беше изживяно, то беше приключило. Бъдещето, ако останеше жив, щеше да бъде белязано с вероломство и кръв.

– Ставай тогава, Исмаил! – извика на глас.

Размърдването му стресна котката, която преди малко го наблюдаваше със сатанинските си очи. Тя се обърна сред разровения куп боклуци и го изгледа. Исмаил видя да просветват сред мрака проклетите жълти светлинки. Животинчето разбра, че не го грози никаква опасност, облиза се и се върна към работата си.

Исмаил се надигна и със залитане излезе иззад шадравана. По „Шадраван Чъкмаз“ пак сновеше гъмжило от жени. Струпваха се пред всеки дюкян. Пристъпваше от крак на крак, за да види Али през навалицата, през неговия тезгях. Не мина много време и те кръстосаха погледи.

Али разбута жените, излезе на съседната улица и го пресрещна,

– Проклет нещастник! Какво търсиш още тук?

Изведнъж видя, че лицето на Исмаил и очите му бяха в кръв. Целият беше раздърпан и овъргалян в мръсотия. От единия му юмрук още капеше кръв.

– Защо си в такъв вид? Откъде изскочи пак пред очите ми?

Исмаил нищо не каза, само посочи с глава шадравана.

– Какво искаш да ми кажеш!? – наежи се Али. – Че от вчера, цял ден и цяла нощ, си се спотайвал там?

Значи е бил зад шадравана толкова дълго време? Настъпил ден, минала и нощта...

Как би могъл да го разбере в най-тъмния ъгъл на чаршията, където слънцето никога не е прониквало.

Наведе глава.

– Да не те е нападнал някой? – попита го Али, придърпвайки го на една стена.

– Не.

– Дано да намажеш въжето! Не ти ли стига, че ни навлече на главите такива проблеми? Че разпали сърцето на принцесата, че дотича през глава на поканата й, а сетне без срам и свян я изгони, че посрами моряшката чест. Тъкмо се зарадвахме, че сме се отървали от това зло, а той отново се появи. Какво искаш от мен бе, човек!?

– Скрий ме! – изсвистя като писък гласът на Исмаил.

– Какво каза? Какво каза?

– Скрий ме!

– Ти да не си полудял! Опасно е дори да приказвам с такъв злодей като теб, а ти...

– Скрий ме! – отново каза Исмаил.

Този път в гласа му прозвуча заплаха. От очите му сякаш изскочи 0гън. Али се смути.

– И защо да те крия? Да не съм луд!

– Не мога да се върна в корабостроителницата.

– Мен какво ме засяга?

Исмаил изведнъж се вкопчи в яката на ризата му. Притегли го към себе си.

– Скрий ме! И ме завържи здраво!

– Защо?

– Защото съм опасен! Ако обичаш Сюлейман хан, Михримах и себе си, направи каквото ти казвам! Скрий ме някъде и здраво ме завържи!

– Ти си полудял! – възрази му Али и изтръгна яката си от ръцете му.

Този път по лицето на Исмаил плъзна усмивка, която го смрази до мозъка на костите.

– Искам да ти обясня – промълви тихо. – Аз... аз не изгоних Михримах... Отказва ли се човек от душата си? А аз се отказах!... Спасих душата на моята принцеса, Али... В името на Великата Османска империя, завържи ме. Изслушай каквото ти наговоря. И недей ме развързва, докато не ти кажа. Само не ме развързвай!

***

В Али Ипекчи направи това, което му каза Исмаил. Заведе го в една изоставена стара полусрутена къща под стените на крепостта и го завърза яко с каиши. Когато кризата го връхлетя като Алехандро, а после се превърна в Исмаил, той разбра колко добре си е свършил работата.

Но все още смяташе, че морякът е болен от епилепсия, и затова си помисли: „Значи толкова страшна е тази болест! Прав бил, горкият! Знаел е проблема си и затова ме е накарал да го вържа!“

Със засилването на пристъпите той се досети, че това е нещо по различно от онази болест. Дори дебелите като човешка ръка каиши и въжета не можеха да удържат гърчовете на Исмаил. Както беше завързан, той току надигаше глава, блъскаше я в дъските, цялото му лице се обливаше в кръв. Тялото му сякаш се издигаше над нара, на който лежеше, изпъваше каишите и после пак падаше обратно.

Замята се като луд да се изтръгне от каишите, изхърхори право в лицето на Али: „Убих те!“. На Али дори този глас му се стори по друг. Струята, която излетя от гърлото, приличаше повече на животинско ръмжене, отколкото на човешки глас. „Това е времето на Алехандро изкрещя по-сетне той на Ипекчи. – Трепери, турчине! Отровата на Кобрата ще намери и теб! Ще се проснеш в ада сред ужасни мъки!“

Али гледаше като потресен тези гърчове. Когато крясъците, бълнуването и треперенето спряха, Исмаил започна да се оглежда кротко, мирно с лице, цялото обляно в кръв.

– Какво беше това? – попита го Али.

– Танцът на дявола! – усмихна му се Исмаил от мястото, където още лежеше.

– На дявола ли?