Известно време не мислеше за нищо. След което си каза: „Трябва някои да си плати за мъките, които преживявам! Приготви се да платиш цената на дълга си, Исмаил!“.

Отново й се причу онова негово стенание иззад шадравана: „Михримах!“. Какъв натежал от мъка беше този глас. „Не! Не идвай, принцесо моя!“ – така я беше помолил. А най-вече въобще не можеше да си обясни оня му вик: „Всеки момент Алехандро може да се всели в душата ми! Бягайте!“ От мястото на срещата, към което тя тичаше изпълнена с огромна надежда, в съзнанието й останаха само думите „Недей да идваш!“ и „Бягай!“.

Ето, беше толкова просто. Исмаил не я искаше. Беше се изплашил от нея. Да се любиш с дъщерята на падишаха не беше по силите на всекиго. Значи мъжествеността на Исмаил е била само привидна. Зад излъчването му на герой с огнестрелкащ поглед се е криело страхливо врабче, а не лъв.

Ходеше напред-назад ту гневно, ту отчаяно. Седна си на дивана, загледа се през решетката в притъмняващата вечер. Само че умът й не беше в това, което виждаше, а в болката, която все повече се наслагваше, набъбваше в съзнанието й. „Е, принцесо Михримах – зашепна си тя, - напразно си въобразяваше, че легендата за Исмаил и Михримах ще замести приказката за Ферхад и Ширин. Твоичкият няма да пробива планините, за да извоюва своята любима. Той се уплаши дори от сянката на Сюлеймановата дъщеря“.

Захвана се на светлината от кандилото да бродира, колкото да си отвлече мислите с нещо друго. Загледа се в игривия танц на свещите. Нищо обаче не успя да попречи на болката по някакъв необясним начин да измести гнева й. Първо си помисли дали не постъпва несправедливо. Обезателно беше така. Причу й се гласът на Есма: „Наричали го вече не Исмаил от Алаийе, а Исмаил Епилептика“.

А дали наистина беше така? Или нейната гувернантка я беше излъгала, за да я успокои?

Михримах не допускаше да е така. Есма знаеше, че една така лъжа рано или късно ще излезе наяве. „Да не е луда“ – си каза. Прикова гергефа и още известно време разсъждаваше върху това – дали е приятно или не. Дори не усети как иглата се забоде в пръста й. Едва когато видя, че появилата се върху опънатата коприна малка червена точица постепенно нараства, тя разбра, че няколко пъти е забивала иглата в пръста си. Изсмука събралата се на върха му кръв.

Сигурно имаше нещо друго. Нещо, което не можеше да се свърже с болестта на Исмаил. Морякът просто не я харесваше – явно това беше истинската причина! Хвърли гергефа и скочи. Върна се пак пред сребърното огледало. Под светлината на лампите, маслените светлини в свещите тя дълго, дълго се взира в зачервеното си лице. „Ето я отсреща истинската причина! – прошепна. – Не те харесва. Грозна си!“

Действително се виждаше като грозна. „Какво е това!? – с гневен жест задърпа косата си. – Дори не приличаш на тях! Нито косата е като тяхната, нито очите! Някаква коса – нито руса, нито червена. Сини, студени като лед очи. Голям нос, като татковия. Какво да и хареса твоят Исмаил?“

„Ами погледите на кораба?“ – обади се вътрешният й глас.

Явно тогава Исмаил ме е погледнал с изненада и съжаление. Абсолютно! Обезателно е било точно така. Изненадал се е от грозотата ми и ме е съжалил.

Сълзите избиха като порой в очите й. „И аз, глупачката, изтълкувах милозливите му погледи като зов за любов“.

Постоя, скована така, още малко. Различи образа си в огледалото, като през пелена от дъжд. Все едно гледаше през стъкло, по което се стичаше порой от вода. „Личи си колко си грозна и по мъжа, който ти избраха за съпруг! – изпъшка тя. – Заслужаваш единствено въшливия Рюстем. За какво си им притрябвала на младите, красивите аги, везири. Дори величието на султан Сюлейман не е достатъчно, за да прикрие твоята грозота! И майка ти – какво да прави, задължение и успя да ти хване за съпруг само този Въшльо. Не се ли виждаш на какво приличаш, ами си тръгнала и да се надуваш: не ща го Рюстем! Дори и Рюстем ти е много!“

Обърна гръб на огледалото. С опакото на дланта си изтри сълзите. Никога не бе и помисляла, че може да й се случи такова нещо. Не й беше минавало и през ум, че любовта може да я нарани толкова дълбоко. Значи това било любовната мъка! Но нейната мъка вече бе друга. Не беше справедлива към Исмаил. Душата й крещеше: „Истинският проблем не е безсърдечието на Исмаил, а моята грозота!“ Нов порой бликна от очите й. Като светкавица я проряза мисълта, която преди малко се загнезди в съзнанието й: „Някой трябва да заплати цената на тази болка! Какъв грях имаше Исмаил? Ако някой трябваше да плаща, това беше самата тя. Единствената дъщеря на султан Сюлейман, която той години наред залъгваше с думите „Красавица на красавиците!“, които увещаваше и убеждаваше в това дотам, че сама да повярва!

Сърцето й кървеше. Не издържаше повече да се гледа в огледалото. И без това сълзите й пречеха да се вижда.

Ти трябва да платиш цената, Михримах!

Цената, Михримах!

Ти трябва да платиш!

Михримах!

В главата й вече танцуваха вещици. Запуши си ушите, за да не ги чува. Напразно. Те се подиграваха с нея, надаваха грозни писъци и отвратителен кикот.

Ти толкова си грозна!

Сюлеймановата грозна дъщеря!

На Хюрем прекрасна – грозна Михримах!

И защо си му на Исмаил бе, грозотийо!

Заплати цената, Михримах!

Цената на дълга! Цената!

„Аллах! Какво ме сполетя!“ – размисли се тя, надигна си малко главата и прикова поглед в окачения на тавана полилей. Рукналият от очите порой секна така внезапно, както се и появи. „Ще си платя цената!“ - рече. Мигновено начертаният в главата й план се въплъти в обладалата мислите й представа. Видя едно стройно нежно тяло да се полюшва на здраво вързаното за полилея въже.

Сякаш някой я стисна за гърлото. Запуши уста с ръка, за да потисне риданията. Щеше да сложи край на тези страдания. Отиде в съседната спалня. Не й отне много време да намери в килера на Есма каквото търсеше. Проблемът в цялата работа беше да преметне края на копринения чаршаф през едното рамо на полилея и да го провеси от другата страна. Останалото беше лесно. Трябваше само да ритне стола под себе си, за да сложи край на всички страдания, за да стихне непоносимата й болка. Цялата страна щеше да лее сълзи за нея. Може би и Исмаил? Кой знае.

Доста се затрудни, докато дотътри тежкия стол точно под полилея. Качи се на него. След няколко безуспешни опита най-сетне прехвърли края на чаршафа отгоре. Бързаше, да не би Есма или някоя от прислужниците да влезе и да й обърка работата.

Учуди се, че не плаче. И при това, пред прага на смъртта! Михримах, която лееше сълзи, щом чуеше, че някое коте е умряло, не оплакваше собствената си смърт, към която бързаше запъхтяна.

Вече й оставаше да направи едно-единствено нещо. Да върже през гърлото си края на копринения чаршаф, провесен през месинговото рамо на полилея, и кротко да се остави в ръцете на смъртта!

Завъртя се много пъти покрай себе си, за да омотае чаршафа като дебело въже, нахлузи го на врата си... и...

***

Точно в този момент един от дворцовите имами започна да чете с немощен глас вечерния езан.

Михримах замръзна на място.

Стоеше още върху стола, когато езанът приключи, изправена, с изхлузена на врата си копринена примка, която трябваше да я отведе от този в другия свят.

Внезапно раздвижи ръце.

Измъкна примката от врата си.

Скочи от стола и коленичи на пода:

– Аллах! Благодаря ти, че ме спаси от страшния грях, който щях да извърша! Прости ми, че се разбунтувах! Ще изживея до последната секунда живота, който си ми дал, ще се подчиня и на съдбата, която си ми отредил!

Започнаха един след друг да долитат езаните и от джамиите и от стените на двореца. Божествените им звуци сякаш озаряваха теменужената пелена на нощта – така поне се струваше на Михримах. Стоя на колене, без да помръдне, минути наред. Чувстваше се като преродена. Опита се да прецени какво става с нея.

– Странно! – промълви. – Чувствам се като преродена.

Тя беше вече една съвсем нова Михримах. Знаеше си го. Чудото, което изживя върху стола, готова да прегърне смъртта, заличи цялото минало. Всичко беше променено. Животът се бе променил. Светът се беше променил. Багрите, звуците се бяха променили. Тя самата се беше променила. Беше станала вече абсолютно непознатата за всички Михримах.

Дълго разглежда в сребърното си огледало тази нова Михримах. Погледът й беше придобил острота, веждите й се бяха източили като стрели.

– Сега майка ми ще те заобича още повече! – заяви на образа в огледалото.

Щом това, което наричат любов, бе лъжа и страдание, щом като любовта й изтръгна и разби сърцето, тя щеше да поеме по очертания пред нея нов път!

Лъжата за Капалъ чаршъ, която подхвърли, за да успокои майка си и за да се отърве от въпросите й, сега вече можеше да се превърне в реалност.

– Да започне подготовката за сватбата! – заповяда тя на огледалото. - Принцеса Михримах ще се омъжи за въшливия Рюстем!

Решено бе! Тя щеше да прегърне с разперени ръце живота, който Аллах отново й подари, и то пред самия праг на смъртта, щеше да се нахвърли като разярена лъвица върху враговете, които я застрашаваха.

– Точно както казва майка ни! – тръгна с плавна походка към дивана – Вместо да умираме ние, да умрат те! Да се сковат ръцете, които посягат към трона и мощта ни! Да се изтъркулят главите, които замислят преврати! Да изсъхнат езиците, които бълват отрова!

КЪЩАТА ПОД КРЕПОСТНИТЕ СТЕНИ

Али Ипекчи смяташе, че кошмарът е свършил, и затова щом зад струпалите се пред тезгяха му в малкия дюкян жени, които оживено разговаряха и коментираха платовете, пред погледа му се мярна оня човек, изпадна в паника: „Епилептикът ли си, Исмаил от Алаийе ли си, който и да си, няма ли най-сетне да се отърва от теб?“