– Стори ми се, че още е рано, а нали вие си мислите да ме омъжите и та рекох на Есма: „Тръгвай, да вървим към Капалъ чаршъ!“.

Думите й обаче не предизвикаха очакваната реакция. Напротив Хюрем изпадна в ужас и подскочи:

– Какво казахте, дъще!? Към чаршията ли?

Михримах кимна като някое провинило се малко момиченце.

– Ти полудя ли? – избухна Хюрем. – Дъщерята на султан Сюлейман да отиде на чаршията само с една гувернантка? Навред кипи от враждебни шпиони, убийци, как можа да го направиш!? Искаш да ни хвърлиш в огъня ли?

Нацупи устни, запримига с очи да умилостиви майка си. И това не помогна.

– Не ми излизай с моите номера, дъще! – скастри я Хюрем и отново седна. – Това е непростима грешка. Ами ако ти се беше случило нещо! Просто не мога да повярвам! И онази Есма! Трябва жива да я одера. Главата й да отрежа!

– Есма няма никаква вина! – стресна се Михримах. – Щом дъщерята на султан Сюлейман й нарежда да тръгват, тя как ще посмее да противоречи! Ами ние? Казала била нашата дадъ „не може“, и ние ще вземем да я послушаме, така ли? Къде се е чуло и видяло принцеса да се съобразява с думата на гувернантката си? Не си вземайте грях на душата с това момиче!

Хюрем не я свърташе да седи на дивана. Пак стана. Направи една, две обиколки из стаята и се спря пред дъщеря си.

– И отидохте?

– Отидохме!

– Къде?

– При Ипекчилер.

Хюрем се наведе и я погледна право в очите.

– Трябваше да се видите ли с някого там?

Михримах тръсна глава, без да си отмести погледа:

– Неее...! С кого да се виждам!?

– Не знам! Ти ще ми кажеш!

– Какво ви прихваща? С никого не сме се виждали. По-точно, видяхме се с хиляди хора, естествено. Толкова оживе...

– Тогава е станало нещо!

Михримах полагаше неимоверни усилия да не издаде обхваналият я страх. Дали клюките за майка й не бяха истина! Магьосница ли бе или врачка? Откъде знаеше?

– Какво да е станало, мамо? Отидохме и ето на – върнахме се!

– Кажи ми истината! – промълви Хюрем, без да сваля очи от нея. – Станало е нещо, нали?

– Не е!

– Някой бандит ли ти направи нещо?

– Валиде!

– Я казвай, принцесо, защо тогава си толкова унила, бледа, отпаднали, като премазана?

Толкова ли си личеше, че е рухнала? Че вече – край на всички мечти!

– Не сме унили! – рече невъзмутимо.

Тя щеше да продължи ролята си на момиче, което се стяга за сватба.

– Но сте права! – измърмори. – Като премазани сме. Защото се изморих. Не съм свикнала да вървя толкова много, затова, краката ми искаха да разглеждаме коприни за сватбени тоалети.

– Сватба ли споменахте, дъще?

Майка й все още стоеше наведена на два ката срещу нея и търсеше да улови следи от лъжа.

– Да! – изчурулика Михримах и стана. – Да не би нашата майка да се е отказала от идеята да омъжва единствената си дъщеря за Рюстем ефенди?

Хюрем се залута между почудата и радостта. В един момент си помисли: „Умното ми момиче! Най-после го проумя! Най-после проумя, че за да живеем, сме осъдени да зависим от онзи, куция!“

Радостта й обаче веднага се помрачи:

– Сватба ли? – попита отново. – С Есма разглеждахте коприни като за сватба?

– Сгодените момичета не могат ли да разглеждат коприни, шалове, дамаски, кадифета, разноцветни шифони, панделки? – направи сконфузена физиономия Михримах. – И дъщеря ви постъпи точно по същия начин.

Хюрем най-сетне се изправи, изглеждаше радостна, направо щастлива.

– Платове да иска моята принцеса! Вашата валиде ще ви докара на крака всички търговци на платове от Персия, Йемен, Индия, Китай...

Дълбоко в душата й все още мъждукаше смътно подозрение, но най-сетне беше повярвала, че Михримах се е съгласила с тази женитба.

– Е, щом е така, да оставим дъщеря си на спокойствие, да си почине добре. Защото в предстоящите дни ще се изморява още повече.

– Валиде! – обади се Михримах, докато тя пристъпваше към вратата.

Направи й знак да дойде и да седне до нея.

– Имам да ви казвам нещо!

Затрептялата в душата на Хюрем радост изведнъж се превърна в страх. Разколебана отиде и седна до Михримах.

– Какво? Нещо лошо ли е? Недей след такава радост...

– Не... – промълви Михримах. – Не е лошо...

Замисли се, тъй като и когато викна подире й „Валиде!“, още не си беше наумила за какво да я върне. Още не й беше хрумнало какво да й каже сега.

Погледна я в разтревожените очи и произнесе:

– Поне веднъж идете да видите и вие тази Чешма на Дилруба!

„Ооох! Слава богу!“ – отдъхна си с облекчение Хюрем.

– Толкова е красива, така ли? Толкова, че трябва и ние да я видим.

– И още как! Може ли камъкът да оживява, да говори? Ето на, оживял е!

– Кой я е изградил?

Без малко да се изпусне: Човекът, който окачва кубета по небето, но в последния момент се сдържа.

– Говори се, че е Майстор Синан! – съобщи го съвсем равнодушно. – Искам да кажа, нали вие развивате благотворителност за изграждане на най-различни неща. Дойде ми наум, че ако видите и харесате Чешмата на Дилруба, може да извикате Майстор Синан и да му възложите някаква поръчка. Може би някоя чешма, някакъв шадраван...

Подозрителните очи на Хюрем отново се приковаха в дъщеря й, замисли се.

– Майстор Синан, а? – изсумтя под нос. – На колко години бил нашия майстор?

Михримах учудено скочи:

– Откъде да знаем, валиде! Името му научихме, защото го е издълбал на камъка. Име на майстор, за когото всички не спират да говорят.

Хюрем отново потърси в очите й някакъв повод. Явно не го видя, душата й пак запърха от радост.

– Ех, стига да ни се удаде случай, ще отидем да я видим. Може майстора да поканим, да се запознаем. Да научим кой е, що е? Какъв е? Да го попитаме и да разберем има ли възможност да изпълни това, което ще му поръчаме.

***

Вече в покоите си, Хюрем подложи на разпит главния евнух Джафер. Но така и не повярва на нито една негова дума. Не можеше да се отърси от подозренията си. Все се питаше: „Дали наистина това момиче отиде в чаршията заради сватбените приготовления, или е преследвало друга цел?“

Погледна настойчиво право в още по-черните от черната му като въглен кожа очи:

– Сигурен ли си, Джафер?

– Сигурен съм.

Той сведе поглед надолу.

– Дъщеря ни с никого ли не се видя?

– Не, господарке! – отговори Джафер, без да вдига глава.

– Искаме да ми отговориш, ага, като ме гледаш право в очите!

Изчака главният евнух да си вдигне главата.

– Нашата дъщеря не си ли поговори с някого? Спогледа ли се с някого, макар и за секунда? Взе ли и даде ли на някого нещо? Искаме да знаем всичко! Помисли си добре. Повтори ми отначало всичко, без да пропускаш и най-малката подробност!

Известно време след като майка й си излезе, Михримах не помръдна. Сетне бавно се излегна на дивана. Искаше й се да поплаче за погубената си любов. Не можа.

Някой открехна вратата. Надзърна Есма.

– Красива моя принцесо?

– Есма...

Гувернантката влезе и затвори вратата след себе си. Бавно запристъпва към господарката.

– Дадъ, не ме оставяй сама!

Момичето я покри с ленената египетска завивка, която държеше и откликна:

– Как бих оставила моята господарка!

– Прости ли ми?

– Какво говорите, принцесо! – нежно постави пръст върху устните на господарката си. – С какво право, каква прошка?

– Че подложих теб и Али на такъв риск!

Настъпи мълчание.

– Всички бяхме подложени на риск! – отвърна Есма. – Всъщност, простете на Есма! Че си затворих очите, когато вие поехте към смъртта.

Не си казаха нищо повече.

Какво още биха могли?

И бездруго облаците в очите и на двете говореха повече от хиляди думи. Есма полегна на пода до дивана, където беше принцесата. Не след дълго в съня си видя Али. Хванати за ръце, те тичаха из зелените ливади.

Сънят на Михримах пък я изправи пред едно огромно празно пространство. В него присъстваше единствено някакъв глас. Михримах непрестанно се опитваше да го чуе.

Най-накрая успя.

„Дал съм дума, Дилруба! Някой ден ще окача кубе на небето. Да видиш! За теб ще е!“

Позна го – беше гласът на Синан.

***

На Михримах не й трябваше много време, за да разбере каква огромна заблуда е била надеждата, че ще се отърси лесно от този лик. Радостта й отлетя. Вече си мислеше колко прави са били хората, като са казали, че рана от ятаган се затваря, но рана в сърцето – не! Гледаше се в инкрустираното с рубини сребърно огледало в златна рамка и казваше: „Раната в сърцето била по-жестока и от ятагана“. Това усещане я връхлетя за пръв път, като зърна в огледалото тъжното си отражение. „Аз ли съм това?“ – с изненада се загледа в бледото измъчено лице. Очите й, същинско обляно в игриви слънчеви отблясъци море, бяха изгубили своя блясък. Момичето от огледалото въобще нямаше детинско излъчване. Това бе лице не на момиче, а на отчаяна жена, премазана от удар, който изобщо не е подозирала. Колкото повече мислеше, толкова повече затъваше в позора, че е отблъсната. Престана да се успокоява с мъдростта: „Да са от една черга“.

С огромна надежда очакваше бушуващите в душата й бури, разразили се от увлечението й по Исмаил от Алаийе, да се уталожат, но напротив – усещаше, че се надигат нови вихри, възприемаше се като жертва на изневяра.

„Ти си малоумната дъщеря на султан Сюлейман! – загледа се тя с гняв в огледалото. – Значи си била толкова загубена, че да си въобразиш как в мига, когато се хвърлиш в обятията му и му кажеш спаси ме от въшливия Рюстем, отвлечи ме оттук, той веднага ще те качи на лодката с белите като криле платна и ще те отведе надалече“.

Щом пред очите й се появи образът на Исмаил – този загорял, смугъл снажен мъж, – тя процеди през зъби в самотната си стая: „Свиня! Като не ме искаш и ме пъдиш, защо ме окуражи, защо ме гледаше така? Защо, нарани Михримах право в сърцето!?“.