От страх господарката й да не се препъне в камънаците и да падне, Есма я държеше здраво под ръка. Такова нещо изобщо не се допускаше в дворцовите порядки, но нали тук не бяха в харема! А и самата Михримах с нищо не показа, че е недоволна от това докосване.

– Есма! – замислено промълви тя. – Тогава, дали не... – Така и не довърши. – Аз... като отидох до шадравана... Дали онова... нещо...?

Есма я разбра, кимна с глава.

– Може би... – тихо продължи тя мисълта на Михримах: – Може би епилепсията го е хванала, горкия...

Съжали, че каза „горкия“ за човека, в когото принцесата беше влюбена, но нямаше връщане назад. Вече се беше изпуснала. Михримах обаче все едно не го чу. Тя преживяваше отново и отново онзи миг, до последната секунда. В мозъка й се стрелкаше и нещо съвсем по-друго...

– Имаш право... Положително, така е... Той не е искал да го видя в това състояние... Уплашил се е да не ме нарани... Да. Без съмнение,

Това е било!

Вървяха известно време потънали в мълчание. За пръв път Михримах вдигна глава и погледна ширналото се пред тях море. Пурпурните слънчеви лъчи разпалваха същински пожар сред морската вода. Вечерта разстилаше своя теменужен здрач даже и по скалистия бряг отсреща. Вече наближаваха тайния проход. Есма се огледа наоколо. Никой не трябваше да види, че се шмугват сред храстите. Обърна се назад. Така и не забеляза тъмния силует, който бързо залепи гръб до зида.

В този момент Михримах откри какво е онова непрекъснато стряскащо мозъка й усещане. Беше една-единствена думичка, произнесена от устата на Есма. „Моят Али“! Така каза тя в един момент, когато говореше за своя любим. „Моят Али“!

Обзе я трепет. Колко топлота, каква сърдечност и съкровеност. А аз какво мога да кажа? – проряза мислите й този въпрос. – Да беше Исмаил, щях да го назова „Моят Исмаил“. А аз трябва да го изтръгна от сърцето си. Какво ще казвам за другия? Моят Рюстем ли? Боже господи, без капчица чувство!“

За нея нямаше да има повече мъж, за когото щеше да казва „моят“!

Завидя на Есма.

„Я се виж – аз, дъщерята на султан Сюлейман! – изпъшка тя. Дори душата ми е по-бедна от тази на гувернантката. Тя си има своя Али, аз...“

– Оттук! – мушна се в храсталака Есма. – Внимавайте да не си издирете лицето, очите, пази я Аллах!

Тя разтвори храстите, Михримах се наведе да мине през тях и да се промъкне през отвора на стената, но изведнъж я осени някаква мисъл тя пак се изправи.

– Есма!

Момичето се огледа с тревога наоколо – не трябваше да се бавят, всеки момент можеше да ги види някой, но все пак откликна:

– Заповядайте, красива моя принцесо!

– Искаш ли да ти върна свободата?

Настъпи потресаващо мълчание.

Есма погледна слисано господарката си. Да я освободи? От робството? Кой не би го желал? Това значеше спасение! Нещо като да се родиш за втори път. „Не! – издигна глас в душата си. – Нещо като да отидеш в рая! Да свалиш рая на земята! Да се събереш с любими. Да се смееш, когато поискаш, да плачеш, когато поискаш, да говориш колкото си поискаш, когато си поискаш. Може би да гладуваш, но си щастлив... Кой не би го поискал?“ В момента не можа да откъсне очи от погледа на Михримах. Искаше да разбере какво се крие в този въпрос. Явно не го беше направила, за да я накара да се хвърли в краката й и да отговори: „Искам! Разбира се, че искам!“. Дали заради днешните събития принцесата вече я беше отписала? Щеше да я махне от главата си, защото е знаела, че любимият й е болен от епилепсия, а на всичкото отгоре не й го е казала? Наказание ли беше това? Зачеркваше с един замах някого, който седемнадесет години й е служил предано и на когото разправяше, че е най-съкровената й приятелка, че е нейната посестрима в сълзите?

Михримах видя как Есма ококори докрай очи, как се опита да задържи напиращия плач.

– Омръзна ли й на красивата моя принцеса да се занимава със своята Есма? – промълви гувернантката.

Михримах обърна глава на другата страна, за да не види сълзите й, за да не прочете в очите й какво си мисли. Есма разтвори храсталаците и помогна на господарката си да се провре през дупката и да стъпи в градината на двореца.

Облякоха донесените от Хюсрев кафтани и вече без притеснение пристъпваха така, все едно се връщаха от разходка в парка.

В този миг Михримах проумя, че въобще не можеше да си представи живота без Есма. Сигурно и Есма не беше допускала, че може да живее без нея, дори и след като сърцето й беше пламнало по Али. Кой не би дал да бъде гувернантка на принцесата. Щедростта на господарката й, на майка й нямаше граници. Облечеше ли веднъж някоя дреха, втори път не посягаше към нея. Но когато се намеси и любовта... Докато не й върнеха свободата, тя не можеше да се събере със своя любим Али.

„Сложна работа! – мина й през ума. – Аз не мога без Есма. Тя пък не може – без Али“.

Когато стигнаха до Розовата градина, внезапно реши: „Трябва да намеря някакъв начин. Непременно трябва да намеря!“.

Малко преди Михримах и гувернантката й да стигнат дотук, през дупката, откъдето те се провряха преди малко, се провря още някой. Голямата черна сянка едва успя да припълзи в градината.

***

Този ден поднесе на Михримах поредния сюрприз в момента, когато отвори вратата на стаята си и се озова срещу Хюрем.

– Валиде?

Майка й не можа да се стърпи и след втория езан развя припряно полите си към покоите на принцесата. Нахълта в стаята й и разпъди прислугата:

– Хайде, свободни сте! Кой каквато работа има, да си я върши. Ние искаме да останем малко насаме.

Изрече го така, все едно с думичката „ние“ искаше да подчертае, че иска да бъде насаме с дъщеря си. Прислугата мислеше, че принцесата не е напускала стаята от сутринта. Кой знае защо и Есма не се мяркаше наоколо. А пък Кара Хюсрев все още не беше разрешил на момичетата да припарват до вратата на принцеса Михримах.

– Ех! – шушукаха и се подсмихваха помежду си те.

– Защо ли красивата ни принцеса не се появява?

– Ама и ти! Защо ще е, а? Мечтае си за Въшльото, сърце не й дава да напуска леглото!

Откакто всички се бяха оттеглили, Хюрем седеше на дивана до прозореца на дъщеря си с изглед към Розовата градина и зад нея - морето. Който я видеше, щеше да си помисли, че красивата съпруга на султан Сюлейман просто си седи и през решетката се любува на морето. Но черните облаци в главата на Хюрем се сгъстяваха все повече и повече.

От една страна, си мислеше: „Какво ли цели това момиче! Била е на Чешмата на Дилруба! Откъде й хрумна ей така, както си седи, да отиде тайно чак дотам? Дали е само заради едно парче мрамор?“

Убедена бе, че не е това.

Откакто се заговори за Рюстем, Михримах излезе от релси. Въобще не искаше да възприеме колко е важна тази женитба. Дори за да се отърве, беше пуснала клюката, че е прокажен! Кой знае сега какво ще е подхванала. Тя също беше чула, че жените се стичат през глава при Чешмата на Дилруба обет да дадат, желанията си да измолят. Даже беше попитала главния мюфтия Зембилли Али ефенди: „Учителю, светица ли е онази жена, Дилруба?“

Михримах обезателно беше отишла там, за да даде обет. Да си измисли желание, парцалче да си върже. Колкото повече го мислеше, все повече се убеждаваше, че не греши. Но дали щеше да се моли само за Рюстем да изчезне от нейната съдба?

Ами ако имаше някой друг?

И ако връзваше парцалче съдбата да я събере не с Рюстем, ами с другия? Ако се срещаше тайно с него?

Не можеше да допусне такова нещо да се случи, не можеше да остане само наблюдател на всичко това!

Откакто й разреши: „Върви тогава!“, и се сети, че има вероятност да съществува и друг, нямаше миг покой. Добре че изпрати главния евнух Джафер ага тайно да я проследи. Ако имаше някой, Джафер щеше да види и да тръгне по дирите му. Щеше да измисли и някакъв изход пред случая.

Не можеше да допусне нещо да попречи на Михримах да се омъжи за Рюстем. Витаеше все още в сферата на новите си интриги, когато дъщеря й се прибра и като я видя, възкликна:

– Валиде? '

– Я виж! – обади се с леден глас, все едно нищо не се е случило. – Нашата дъщеря се върнала от връзването на парцалчета.

Михримах не реагира на тези й намеци.

– Колко неща имахте за измолване, дъще, колко парцалчета вързахте?

– Нито едно, мамо!

– Така ли? Излязохте сутринта, а вече наближава вечерният езан. През всичкото това време просто си седяхте ей така да гледате един мрамор?

Колко побледняла и изтощена изглеждаше дъщеря й в сумрака на нощта. Беше израз на нещо повече от изтощение. На пълен срив! Очите на Михримах бяха така безжизнени, както нейните собствени по онова време, когато в голямата обща стая на наложниците, напълно отчаяна, чакаше да бъде забелязана от султан Сюлейман. „Случило се е нещо! – обади се вътрешният й глас. – Абсолютно сигурно! Днес се е случило нещо!“

– Не седяхме все при Дилруба – продума Михримах. – И да ви кажа валиде, вие също непременно трябва да отидете и да я видите. Тази чешма е нещо повече от мрамор. Нейният създател й е вдъхнал живот, да говори. Водата, която тече от чучура, сякаш пее песни.

Хюрем обаче не чу нищо от това. Изведнъж кипна:

– Да върви по дяволите тази Чешма на Дилруба! Какво значи: „Не бяхме все там“? Аз, дъще, ви разреших да отидете само дотам!

– Знам! – помъчи се да пусне закачлива усмивка Михримах.

На майка й обаче този опит не послужи за нищо друго, освен да си даде сметка: „Тя е толкова нещастна, че дори не може да се усмихне като хората!“.

Михримах разбра, че няма да се отърве така лесно от разпита. Трябваше да направи нещо, с което да разсее нейните подозрения, да й отклони вниманието.

При Чешмата на Дилруба беше същинско стълпотворение! Заради струпванията трудно можеше да се види!

Говореше й тези неща, а наум търсеше начин как да се измъкне от разпита. Изведнъж се сети: