– Боже господи!

Докато изправяше Михримах, тя също чу молбите, които идваха зад шадравана.

– Моля ви, принцесо! Махнете се оттук! Веднага! Алехандро може да ме обладае всеки момент! Бягайте! Бягайте от мен!

Есма я задърпа настрани от това място, в същото време притича и Али. Жените пред дюкяна му също разбраха, че при шадравана става нещо.

– Изведнъж й прилоша! – обясни им Есма.

Престори се, че пръска челото на Михримах с вода от чучура. После й каза:

– Ела! Да се махаме!

Михримах тръгна, стиснала ръката на гувернантката си, а в това време любопитните моментално се разпръснаха пак по щандовете за платове. Всички се върнаха към своите занимания. Една възрастна жена отговори на онези, които подпитваха какво се е случило:

– Бременна била. Припаднала горкичката! Що ще на чаршията бременна жена? Ето я днешната младеж! Разбира ли от дума?

Али Ипекчи не загуби и минута време. Бързо си влезе в дюкяна. Не искаше дори да погледне как ще се изниже оня човек. Само си повтаряше: „Отървахме се! Отървахме се! Ангелът на смъртта прелетя покрай нас и отлетя!“.

Когато стигнаха до ъгъла на „Шадраван Чъкмаз“, Михримах за секунда погледна към гувернантката си.

– Той дори не ме чу, Есма! – отрони тежка въздишка тя. – Не ме чу.

– Ами като не те е чул, нека да не е, принцесо! И какво щяхте да правите в оная тъмница. Пази боже!

Завиха зад ъгъла и бързо закрачиха в потока от жени. Точно тогава тя видя човекът, който тичаше сред движещите се в отсрещната редица мъже. Обърна се към един от дюкяните – да не го забележат. Фенерите осветиха лицето на главния евнух Джафер. „Слава на Аллах! – си рече той – Изгубих ги от поглед само заради караницата между двамата хамали. Сигурно не е било за повече от минута. Че какво ли пък може да се случи за една минута? Не си заслужава Хюрем ханъм да се страхува толкова много!“ Известно време наблюдаваше дали някой не следи момичетата. Такъв не се виждаше никъде наоколо. Най-вероятно на принцесата й се е приискало, щом имаше разрешение от нашата валиде, да се отбие в чаршията и да си купи някои неща. Естествено, гувернантката й също не е имала нещо против.

Джафер се върна назад, откъдето беше дотичал. Започна да следи момичетата с повишено внимание, за да не ги изпусне пак от поглед.

Михримах и Есма вървяха известно време в пълно мълчание. Михримах се изненада, че въобще не изпита разочарование, задето не можа да види с моряка на своите мечти и не можа да му каже каквото си беше намислила. Усещаше някаква лекота, някакъв покой. Не й беше мъчно, напротив, радваше се, че се отърва не толкова от позора си, колкото от опита да навлече на Есма и Али Ипекчи непоправимо зло.

Есма си мислеше: „Слава тебе, Аллах! Преродих се!“ Но умираше от любопитство да разбере какво се е случило. Най-накрая не се сдържа:

– Имам ли право да попитам какво стана?

Михримах и без това душа даваше да й разкаже. Щеше да се пръсне, ако не го споделеше. Какво наистина се бе случило?

– Дори не можах да му кажа каквото исках, Есма! Изгони ме!

– За какъв се има този голтак, че да гони моята господарка, принцесата!

– Но е така! Изгони ме, ето на! Така и не успях да му кажа каквото исках.

– И какво щяхте да му кажете?

Михримах за миг се отнесе.

– Отвлечи ме, отведи ме оттук! – това щях да му кажа, Есма. Качи ме на някоя платноходка, открадни ме! Не искам нито богатства, нито дворци!

Сети се, че когато отиваха към шадравана, нейната дадъ подвикна подире й: „Недей да искаш от него това, което си намислила!“.

– Ти знаеше ли какво щях да му кажа?

Есма поклати глава и каза само:

– Страхувах се.

– Знаеш ли, Есма, той беше направо полудял! – отрони Михримах. Първо ми каза: „Ела! Още една крачка. Още една крачка“. Но не беше неговият глас. Въобще не ми прозвуча като гласа на Исмаил от оня ден, когато се качвахме на лодката. Тогава гласът му беше мек, гальовен. Но одеве, одеве... – Замълча, не можа да произнесе думата. – Като че ли съскаше.

Гувернантката й настръхна.

– Да не ти идва на главата такова нещо! Като змия ли?

– Затова се стъписах. Изплаших се, да не би зад шадравана да се е притаил някой друг. Непрекъснато настояваше да отида. Но изневиделица извика: „Спри!“ Това беше съвършено друг глас. Все едно съскащия си е отишъл, а е дошъл Исмаил. „Спри!“, повтаряше непрекъснато той. „Недей, Михримах, недей да идваш насам!“

– Господи! Каква е тази работа?

– Не знам! Нищо не разбрах! „Умолявам те, принцесо моя! Духът на Алехандро ще ме обладае всеки миг! Бягайте!“ За бога, ако това не са някакви налудничави безсмислици, какво друго ще да са, би ли ми казала!

Момичето за миг се разсея, тръсна глава и отвърна:

– Той и без това... – Усети се и тутакси млъкна. Но още докато сама се ругаеше: „Да си беше стискала езика зад зъбите!“, господарката й я дръпна за ръката.

– Защо млъкна? Какво щеше да кажеш?

– А, нищо! Защо да съм млъкнала. Така си е думата.

– Какво означаваше въпросното „той и без това“? Нямаше отърване. Мина й през ума: „Може би така ще е по-добре!“. Михримах трябваше да узнае истината. Особено след удара, който й бе поднесен днес. След като беше изгонена от човека, когото щеше да моли да я отвлича! Сгреши, че не я предупреди още в началото.

– Такова... – измънка с унил глас. – И без това той...

– Еее?

– И без това той имал една болест! – изстреля го на един дъх и със стиснати очи. Приготви се за свършека на света.

– Какво?

Не отговори.

– Болест ли? Това пък какво е? Каква болест?

– Не знам. Болен бил. От епилепсия.

НОВИЯТ ДВОРЕЦ – ИСТОРИЯТА ПРОДЪЛЖАВА

Михримах се прибра в двореца, без да проговори. В ума й пулсираха изречените от Есма думи: „епилептик“, „болен“.

Даваше си сметка колко дълбоко е потресена, но в същото време все повече нарастваше и радостта й, че се спаси от позор и че отърва без последствия Есма и Али от ужасното зло, към което ги тласкаше.

Наистина, ако беше минала от другата страна на шадравана, по нищо нямаше да се отличава от Фирдевс. Слугинята й се беше срещнала тайно със своя любовник съвсем близо до банята. И тя щеше да се срещне с Исмаил съвсем близо до шадравана. Можеше да не й се случи онова нещо. А можеше той да й се нахвърли! Как да познае какво щеше да му хрумне на един прекарал живота си сред моретата и по затворите мъж, щом види някое хубаво момиче? Още повече, ако това момиче по собствена воля е дотичало презглава при него. Ако го е помолило: „Отведи ме оттук, Исмаил!“ Без съмнение той щеше да го направи – ако не там, то на някое друго място.

Преструваше се, че е сърдита на седналата отсреща й в застрашително подскачащата кола Есма, задето е скрила болестта на Исмаил. И без това тя не смееше да я погледне в очите. Така или иначе, и в стойката й, и в държането й личеше, че в душата й се е възцарил покой. Откакто излязоха от двореца, Есма не се свърташе на едно място, непрекъснато говореше, питаше, все се обръщаше да погледне зад гърба си, но сега не беше същата, сега насреща й седеше кротката примерна гувернантка.

Изсмя се на внезапно хрумналата й мисъл. Скри лице в длани, не искаше да я види усмихната. „Каква съдба! По едно и също време в живота ми се появиха двама мъже. Единият ще стане мой съпруг, другият никога няма да напусне моите сънища и блянове. Единият е куц и въшлив, другият – епилептик!“ И реши, че за нея няма шанс в любовта

Колата спря на Хиподрума. Есма изскочи и посегна да помогне на господарката си да прекрачи навън. Михримах се намръщи, не пое подадената ръка. Слезе си сама. Есма забеляза, че фустата й се закачи на стъпалото, веднага се наведе да я оправи. Когато се изправи, Михримах видя забуленото от черен облак лице на своята дадъ: „Сякаш не й стигат страховете, които й навлякох, та сега измислих и тази сръдня! – укори се сама. – Аз съм лоша! Неудачница! Безсърдечна!“

Точно там беше дворецът на великия везир Ибрахим паша. Дойде й наум, че наоколо гъмжи от негови служители, чираци, слуги. Всеки момент някой от харема можеше да я зърне и разпознае, че и да изскочи пред нея. Слънцето започваше полека-лека да залязва и щеше де абсолютно неуместно да разперва чадър. Старателно си покри главата с фереджето. Поеха с бързи крачки все по-надалече и надалече от двореца на Ибрахим паша.

– Има предостатъчно време, докато се приберем – прошепна тя на гувернантката си. – Разкажи ми хубавичко, до най-малката подробност, какво беше това! Ако премълчиш или запазиш в тайна нещо, ще те накажа.

Есма пристъпи крачка напред, за да се приближи до господарката си, и вдигна очи към нея. Михримах видя как мрачното й лице се проясни. В очите й заискри радост. Сръднята беше приключила.

– Както заповядате! – с леко притеснение отвърна Есма. – Али попитал в корабостроителницата за Исмаил, а лодкарят му отговорил „Исмаил Епилептика ли?“ „Не! – възразил Али. И настоял: – Аз търся Исмаил от Алаийе!“

Исмаил Епилептика! Само при споменаването на тази дума Михримах отново усети болка, отново сърцето й прокърви.

– Човекът, с когото говорил Али, му казал: „Той е, същият!“ – продължи гувернантката. – „Неверникът подложил Исмаил на такива изтезания, че докарал на якия като планина герой епилепсията“. Ето така отвърнал човекът.

Есма погледна крадешком към Михримах да разбере как й въздейства. Обаче видя една абсолютно безизразна физиономия.

– Като изпаднел в криза, започвал да се мята по земята насам-натам. Нахвърлял се на всекиго.

Започнаха да се спускат по ръбестите камъни на стръмната пътеки покрай крепостната стена между двореца и морето. Слънцето вече обагряше в пурпурно рехавите като фин тюл бели облаци. Предстоеше им още доста път. Като слезеха на равното, щяха да се промъкнат в градината на двореца през скритата от прорасналите до кръста храсталаци дупка в основите на зида. Там щеше да ги чака Кара Хюсрев. Щяха да се преоблекат в донесените от него дворцови кафтани, после им оставаше само да се приберат в харема.