Настръхна от ужас. Тя щеше да бъде осъдена на брак с Рюстем. Но тези двама влюбени? Въобще нямаше да ги попитат: „Защо го направихте? Как го направихте?“ Ако тя се примолеше горещо, може би щеше да спаси живота на Есма, обаче главата на този красавец щеше да се раздели с тялото си, защото бе помогнал на падишахската дъщери да се срещне тайно със своя любим и да скрои плана си за бягство с него.

„Погледни ги! – си каза. – С каква любов се гледат един друг в очите. И аз тази любов...“

Пресегна се и хвана Есма за ръката. Искаше да й каже: „Ела, да се махнем веднага оттук!“ Момичето възприе това като знак: „Хайде, де питай го!“

– Дойде ли?

Али Ипекчи потвърди с глава.

Дошъл беше! Исмаил беше тук. Значи любовта й не беше несподелена. Значи още имаше надежда. Значи беше твърде късно да се разкайва и си тръгне оттук. Съдбата беше пришпорила конете си. Или щеше да се метне на райските коне и в пълен галоп да препусне към своето щастие или щеше да си тръгне поругана. Не можеше повече да чака.

– В дюкяна ли е? – тихо промълви.

Али непрекъснато хапеше устните си, едва сега се обърна към Михримах.

– Вижте! – обади се той с подчертано рязък тон. Държеше се така, все едно не го засягаше, че пред него стои дъщерята на падишаха. – Трябва да знаете, че не го правя, защото е заповядала дъщерята на султан Сюлейман. Върша това не защото го искате вие, а защото го пожела Есма.

Тонът му жегна Михримах. Тя поклати глава:

– Аз... само... – Замълча. Нямаше смисъл да казва каквото и да е.

– Ще ви кажа само толкова – продължи Али със същия остър и сърдит тон. – Имате на разположение една минута. Каквото ще правите трябва да стане в рамките на тази една минута.

Михримах пак кимна с глава.

– Къде е?

Той не направи никакъв знак, никакъв жест, само прошепна:

– Там! Отзад.

Михримах моментално се огледа наоколо. Жените влизаха и излизаха на талази в дюкяните за платове. На никого по „Шадраван Чъкмаз“ не му беше притрябвало да гледа какво правят другите.

– Благодаря ти, Али, забрави за сторената добрина!...

– Според мен вие трябва да забравите – прекъсна я той. – Забравете, че сте ме видели, забравете тази задънена улица, този дюкян, забравете всичко!

Михримах отново наведе глава.

– Хайде! – изпъшка той. – Както сме щръкнали тук, привличаме вниманието на всички.

Тя се обърна бавно към шадравана. Зад него беше пълен мрак. Настръхна. Спомни си как си въобразяваше, че като се срещнат с Исмаил от Алаийе, ще се възнесат в рая, а зад този шадраван беше много по-тъмно, отколкото седем пласта под земята. Стисна здраво ръката на гувернантката си и я задърпа натам. Ипекчи ги спря.

– Есма ще остане при мен.

– Не мога! – сряза го тя. – Не мога да оставя господарката си!

Михримах хвана едновременно и двете ръце на гувернантката си. Погледна я с обич:

– Остани! И ти има какво да си кажеш с Али. Всичко на всичко -една минута!

Есма неочаквано се наведе към ухото й и прошепна:

– Недей, хубавице моя, принцесо моя! Недей да искаш от него онова, което си намислила!

Михримах се стъписа. Значи това момиче я беше усетило. Усетило я беше, че се озоваха тук, защото си беше наумила да избяга с Исмаил, да помоли на колене да я отвлече. Дали и други го бяха разбрали?

Само й се усмихна. Обърна се и закрачи бързо към своята съдба.

***

Долавяше суматохата от другата страна, но не разбираше нищо. Чуваше единствено страхотно бучене. В пролуката между шадравана и отсрещната сграда се процеждаше тънък сноп светлина. И едва на крачка встрани изчезваше. Облегнал гръб на плесенясалия мръсен зид, той се стопяваше невидим в мрака. Даже и да минеше някой от тази страна на шадравана, нямаше начин да го види. Най-много щеше да си помисли, че блещукат две жарчета. И това бяха очите му. За да ги скрие, трябваше да ги затвори. Но не искаше да го прави. Целият беше обсебен от Алехандро. Нащрек трябваше да бъдат всичките му сетива. Той беше сянката на Бога. И ръката на Бога трябваше да се стовари, без да трепне, без да се спре.

Всъщност той виждаше всичко и със затворени очи. А каквото не виждаше, го чуваше. Беше обучен по времето на затвора си в крепостта. Ето например ей там отпред имаше мишка. „Ако се съди по звука на провлачената по земята опашка и по трополенето от стъпките на мекичките крачета, трябва да е колкото котка“ – предположи той. Близо сигурно имаше купчина хартии. Сред парчетата пълзеше хлебарка.

Допря ухо до стената. Чу зад камъните двама мъже. Единият беше по възрастен от другия. Разбра го по мрънкането му. Имаше едва доловимо стържене. И някакво търкаляне. Търкаляне на нещо нанякъде. По лицето му плъзна усмивка. Единият въртеше колело с педал, точеше на шмиргел нож. Или може би нещо друго. Обаче беше абсолютно сигурен, както в името си, че това колело върти камъка, на който се точат остриетата.

От неподвижното седене там, където се беше свил, по тялото му започна да се разлива сънлива отпуснатост. Вслуша се в себе си. Симптомите на кризата бяха изчезнали. Но той знаеше, че се спотаяват някъде в него. Отправи молитви да не запламтят огньовете в мозъка му и конвулсиите да не го съборят и затъркалят по земята тъкмо когато трябваше да нанесе удара с камата.

Внезапно дочу от другата страна на шадравана някакви по-различни от предишните гласове. Наостри уши. Сигурно бяха трима. Две жени и един мъж. Спотаен говор, три напрегнати шепота.

Някой се приближаваше. По камъните прошумоля плат.

„Идва!“

Възгласът прозвуча в главата му като неистов вик, но от устните му не се отрони и звук. Нещо проблесна в мрака. Беше мигновеният отблясък на извадената от колана му кама.

„Тук съм! – повика я негласно. – Хайде, принцесо, идвай! Ангелът на смъртта те очаква!“

Усети, че го достраша да я назове по име. Изуми се. Защо наистина не можа да каже: „Хайде, Михримах, идвай!“ Уплаши се, да не би чувствата да заглушат стръвта му за отмъщение, да не би да изтрият от паметта му неговия свещен дълг. „Я не говори врели-некипели! – ядоса се на себе си той. – Ти, Алехандро, си голям глупак! Нали Господ ти я доведе! Това е истинско чудо! Тя е жертвеният агнец! Жертва, принесена на Господ Бог! Ръката ти ще се вдигне и ще се спусне! Като светкавица в бурна нощ. Всичко ще започне и ще приключи в един миг!“

Върху снопа светлина, който се приплъзваше покрай шадравана се очерта силует, тъничък като клон от върба.

Дъхът му секна.

Пръстите му стискаха камата толкова силно, че в един момент усети острието на смъртоносното оръжие едва ли не като част от собственото си тяло. Избухна в безгласен луд смях: „Ами точно това съм! Извадена от ножницата кама!“.

Силуетът застана неподвижно в светлинния сноп.

„Какво става? Защо се спря?“

Разбра, че жертвата му е разколебана. Започна да го обзема паника. Дали това момиче не подозира нещо? Може да се е уплашила, като е видяла какъв мрак е зад шадравана. Ето че точно това въобще не го беше предвидил. Тъмнината щеше да покрие убийството като с покров, но несъмнено беше стреснала момичето.

Усети, че паниката му се засилва. „Дали ще мога да излетя от мястото си като стрела и да го свърша в пространството между шадравана и стената?“

„Ще можеш! – обади се вътрешният му глас. – Ще го направиш като по мед и масло!“

„Но тогава няма да мога да избягам! Ще ме хванат. Ще ме убият!“

„Добре, Алехандро! Камбаните във всички църкви ще зазвънят в твоя чест. Денят, в който ти ще поемеш пътя към Господ, ще се чества като Деня на свети Алехандро!“

Стана още едно чудо. Силуетът в светлинния сноп се размърда.

„Идва!“

– Там ли сте?

Трептящ, уплашен шепот. Не, като звънтящ екот от кладенец. Мелодии, изтъкана от най-трогателни напеви.

Изтръпна.

– Ела! – отговори съвсем накратко.

Тръпките започнаха да пълзят от върха на пръстите му по цялото тяло.

– Но там е много тъмно.

– Няма друг начин. Никой не трябва да ни види!

– Но аз дойдох тук, за да ви видя!

Алехандро усети как по лицето му плъзва пак онази дяволска усмивка. – Не е толкова тъмно! – прошепна. – Още една крачка. И ще видиш!

„Ще видиш последното нещо в живота си!“ – обади се вътрешният му глас.

Вдигна ръката с камата. Като змия приплъзна гръб по стената към задната страна на шадравана.

Светлинният сноп беше обхванал целия силует. Момичето явно беше стигнало до пролуката. Но отново се спря. Алехандро едва успяваше да сдържа надигащия се в него гняв. Ушите му запищяха. Лицето му пламна в огън.

„Още две крачки! – настървено изсумтя наум. – Само две крачки. Две най-обикновени крачки!“

Едва чуто, без да помръдне, Михримах изрече:

– Тогава нямах възможност да ви благодаря!

Алехандро усети как кръвта му кипна: „По дяволите! Стига си плямпала, ами направи още две крачки! Само две крачки!“

– Вие ме пазите, нали? Нищо не виждам пред себе си. Ако ви помоля, ще ми подадете ли ръка? Както тогава! Когато се хванах за ръката ви, аз се почувствах уверена!

Силуетът се раздвижи. Разбра, че тя си подава ръката. Идва, идва.

В този миг се случи нещо потресаващо.

– Спри! – викна той към силуета. – Недей! Не идвай насам!

В поставения от Алехандро смъртоносен капан сега стоеше Исмаил. Духът бе поел от ума контрола над плътта. Мозъкът му заповяда да замахне с тази кама и да пререже гърлото на врага, обаче ръката му увисна безсилна надолу и той не можа да я помръдне повече.

Задиша тежко. Изстена:

– Михримах! Недей, недей, недей да идваш, принцесо моя! Не знам дали ще успея да го спра! Недей, умолявам те!

Сърцето на Михримах се сви на топка, без малко щеше да изскочи - то и бездруго беше изтръпнало от разкаяние и страх. Силуета й замръзна на място. Свлече се върху последния откъм неговата страна каменен чучур. Есма я видя и се притече с вик: