Но не го направи, разбира се. Неусетно погледна към Есма. Лицето на нейната дадъ беше угрижено. „Права е! – помисли си тя. – Ако мама разбере за това, ще одере нейната кожа. Причиних на това момиче голямо зло. Може би проиграх и живота й. И само нейния ли? Хвърлих в огъня и любимия й човек!“

Още имаше време. Можеше да се върне оттук. Можеше да спаси себе си от позора, Есма – от мъченията, любимия й – от огъня.

„Ами ти, Михримах? Какво ще стане с теб? – проговори вътрешният й глас. – Попадаш вече в обятията на въшливия Рюстем!“

А това не беше ли по-лошо и от смъртта?

„Значи Провидението е написало по челата и на четирима ни това да се случи. Аз да изживея този позор. Есма и нейният Али, естествено и той.. Исмаил от Алаийе с огнения поглед, да намажат въжето заради мен“.

Опита да се забърза. „Но ти си толкова отчаяна, Михримах! – взе да се увещава сама. – Нима имаш друг изход? Постой, почакай. Не се знае какво ще стане. Баба ми нали все казваше: „Докато човек не се окаже натясно, Хъзър44 не му се притичвал на помощ“. Може пък този Исмаил от Алаийе да е моят Хъзър. Не ми трябват нито палати, нито разкош. Да ме грабне и да ме отведе. На върха на някоя планина, никой да не ме намери. Стига да се отърва от тези страхове, капани, интриги, предателства... и от Рюстем!“.

Реши се. И викна наум с все глас: „Ще го направя! Трябва да стане! Ще го видя! Ще го поискам от него! Ако трябва, ще падна на колене да го помоля!“

Закова се на място. Закова се и Есма. При това неочаквано рязко спиране жените, които вървяха зад тях, се наблъскаха верижно една в друга.

– Върви бе, жена! – викна една от тях.

– Вместо да приказваш, тръгвай да вървиш и ти! – скастри я друга.

Михримах хвана гувернантката си за ръка и я дръпна встрани, – Есма!

– Заповядай, принцесо! – прошепна й тя.

Гласът й звучеше с такава обида и немощ, че издаваше без остатък страха, разкаянието и отчаянието, които изживяваше.

Михримах я погледна право в очите и прошепна:

– Извини ме! Прости ми!

За миг Есма си помисли: „Сега му е времето. Хвани господарката за ръката! Издърпай я, извлечи я! Изкрещи й: „Какво правиш?'' Принцеса Михримах, дъщерята на султан Сюлейман и Хюрем хатун, красавицата на красавиците, не се ли срамува да тича като някоя уличница подир любовника си? Я тръгвай!“.

Само при мисълта за това Есма изпадна в ужас. Загледана в очите на господарката си, този път тя си помисли: „Колко нещастно момиче си ти, моя красива принцесо! Намериха ти за съпруг един въшльо, ти се влюби в един епилептик!“

„Поне това й кажи! – внушаваше си сама. – Добър, хубав, но този човек, към когото тичаш сега, си има болест. По-преди са го наричали Исмаил от Алаийе, сега му викат Епилептика Исмаил. Откажи се от тази любов. Не отивай. Пътят е наблизо, да се връщаме!“

Но тя знаеше, че ако й каже истината, ще убие всичко в нея – цялата онази слънчева жизнерадост, засияла в нейните и тъжни, и замечтани, и буреносни очи от деня, когато се качиха на кораба и се срещна с този моряк. Щеше да запази тайната докрай. В края на краищата това беше една невинна среща. Можеше да трае само минута, може би и две. Какво от това? А можеше и Исмаил да не е дошъл. Да се е изплашил. Можеше, като застане очи в очи с господарката й, той да разбере, че допуснал грешка, и да отхвърли тази любов.

– И ти ме извини, принцесо! – набързо й прошепна.

– Теб! За какво? Че какво си направила ти! Аз ви хвърлих в огъня.

Есма неволно поклати глава. А наум си добави: „И себе си!“

Михримах пак тръгна.

– Още много ли има до твоя любим?

– Ще повървим още малко.

Забързаха крачки.

Някъде дълбоко в съзнанието на Михримах се таеше странната среща в казармата. Мъжът, който окачваше кубета по небесата! Откакто се видяха в „Айя София“, я се беше сетила веднъж-дваж за него, я не. После съвсем го беше забравила. Само като чу за Чешмата на Дилруба, се запита: „Дали е същият?“ – и дотам. Днес обаче се увери в мига, когато при чешмата извика зад гърба й: „Дилруба!“

Боже господи, какво само й наприказва: „Търся ви цяла година! Защо криете, че сте Дилруба? Нима забравихте? А аз не забравих. Не само не забравих, ами ви изваях и от мрамор, Дилруба!“

Прехвърляше през ум всеки израз, чудеше се: „Що за приказки!“ А после сама се укоряваше: „И какви ще да са? Несъмнено любовни! Не го е срам? Не се ли срамува – възрастен мъж, а да говори такива неща на момиче, което може да му бъде дъщеря? Та защо съм криела, че съм Дилруба! Та бил ме изваял от мрамор! Та на сърцето не можело да му заповядва!“

Пред очите й се появи тъжният, одухотворен образ на Синан. Спомни си вдъхващия му спокойствие поглед. Дочу отново галещия душата плътен негов глас: „Дал съм дума, Дилруба! Някой ден ще окача едно кубе на небесата. Ще видиш! Заради теб!“

„Вярно, на колко ли години е Майстор Синан? – изведнъж се запита. Сигурно над четиридесетте. А може би и на петдесет. Откъдето и да го погледнеш, разликата между нас е поне тридесетина години!“ Неволно тръсна с яд глава. Дори брадата му беше започнала да посивява. „Що за сърце ще да има един четиридесет-петдесетгодишен мъж, че да не ни забрави? Що за надежди ще таи, че на сърцето си да не заповядва!“

Внезапно Михримах пак се закова на място. Отново отзад и отпред се разнесоха забележки. Тя обаче изобщо не им обърна внимание.

– Есма, според теб Въшльото на колко ли години е?

Момичето се зачуди как да й отговори. Заоглежда се стреснато дали някой не е чул тази дума: „Въшльото“. Нямаше човек в огромния Истанбул, който да не знаеше кой е този Въшльо.

– Ами не знам!

– Виж ти! Не знаела! Има ли нещо, което ти да не си видяла или чула, Есма, та да не знаеш и това?

Покрай тях минаваха хора, подблъскваха ги оттук-оттам, на принцесата обаче й беше все едно, чакаше си отговора:

– На тридесет и пет, така се говори.

– И аз чух същото.

Михримах се обърна и продължи да върви. „Тридесет и пет – повтаряше си наум. – Значи между мен и човека, на когото ще ме дадат, има двадесет години разлика“. Между него и Майстор Синан разликата е пет години.

В същото време друга мисъл, която й тежеше на сърцето, се загнезди в мозъка: „Щом някой по-възрастен с двадесет години се е увлякъл по мен, защо да не се увлече и друг, по-възрастен с двадесет и пет години?"

– Пристигнахме – обади се Есма с отпаднал глас. – Дюкянът на Али е при онзи шадраван.

И двете се спряха на място. И двете си дадоха сметка, че това е последната им възможност да се откажат. Сърцето на Михримах заби силно, но тя установи, че причината е не толкова срещата с любимия, колкото срамът, тревогата и притеснението. Но стрелата вече беше излетяла от лъка. А излетялата от лъка стрела вече не можеше да бъде спряна. Незабележимо си пое дълбоко дъх и тихо продума:

– Да вървим тогава. Да видим дали е дошъл.

Есма безмълвно се замоли: „Дано да не е дошъл!“

И Михримах се помоли за същото, макар че не се осмели да го и изрече: „Дано да не е дошъл!“.

Защо сега беше толкова безпомощна и не можеше да си обясни защо така внезапно изпадна в паника, след като дни наред беше копняла да се срещне с него, беше кроила какви ли не планове.

„Нали аз го извиках, а сега искам да побягна! Защо?“ – питаше се сама.

Въпросите, които дни наред й човъркаха мозъка, сега нахлуха в главата й с нова сила:

„Ами ако той не ме обича?“

„Ами ако се разсмее, като му кажа „Отвлечи ме!“, и си тръгне?"

Ами ако се нахвърли отгоре й като освирепял от глад вълк?

Ето че този въпрос се очертаваше като най-важния от всички останали.

„Да речем, съгласи се да ме отвлече. Побягваме, скриваме се някъде. После какво? Ако каже: „Идвай сега в обятията ми!“, какво ще правиш?

Потрепери от страх. Да е влюбена, влюбена беше. Михримах обичаше да си мисли за него, да си мечтае. Искаше да бъде с него. Да го гледа, да се опиянява от очите му. Това й стигаше. Трябваше ли да прави онова нещо?

Краката й трепереха, опита се да го прикрие и тръгна подир гувернантката си. Отново й мина мисълта да се обърнат назад и да си тръгнат.

Есма изрече нещо, съвсем откъснато от страховете и мислите й:

– Той е безумно влюбен във вас.

– Кой?

– Той. Който е изградил Чешмата на Дилруба.

Та Михримах се боеше тъкмо от това.

– Върви, хайде върви! – скара се тя на Есма. – Откъде ги измисляш тези приказки? Човекът е на годините на баща ми. Боже, боже... Да вървим при твоя Али, да видим. Каквото ще става, да става! Или спасение, или смърт!

– Пепел ви на езика! – реагира Есма.

Но и двете прекрасно знаеха, че всяка крачка ги отвежда или към спасението, или към смъртта.

***

Али Ипекчи ги зърна още щом се появиха пред дюкяна му. Държеше топ плат, но го остави пред клиентката си. Каза нещо на колегата си малко по-навътре. После разбута с усилие струпалите се жени и излезе навън.

– Добре дошли! – обърна се към Есма.

– Добре заварил!

Гласът й беше толкова отпаднал, че издаваше всичките й преживявания. Какво ли нямаше в този глас: щастие, че вижда пред себе си любимия мъж; дълбокото разкаяние, че са отишли там; молитви за това, че го е подложила и него, и тях двете на такива опасности. Али се правеше на невъзмутим, но по всичко личеше, че и той е разтревожен. Дори не поздрави Михримах. Опитваше се обаче крадешком да види под фереджето дъщерята на падишаха, която ги въвлече в това зло.

Михримах също го измерваше незабелязано от глава до пети. „Да ми прости Аллах! – си каза наум. – Този Али Ипекчи бил голям красавец! Дано Аллах ги дари с щастие и двамата!“ На момента се усети колко глупаво беше пожеланието й. Сама се скастри: „Какво ти щастие! Заради моята себичност подложих на такъв голям риск двама млади и изпълнени с живот хора. Може заради мен и да умрат. Аз съм причината!“.