Знаеше, че няма отговор на тези въпроси. Или че никога не можеше да намери верния отговор. В него се вихреха страшни подозрения. И усещаше, че тези подозрения гризат като кръвожадни зверове и сърцето му, и мозъка.

Убиеше ли Михримах, щеше да избави плътта си от мъките. Душата му обаче щеше да умре. Изведнъж почувства как по лицето му плъзва отвратителна усмивка. Беше се зарадвал на хрумналата му идея. Може би нямаше защо да му мисли и премисля чак толкова много. Та как щяха да пуснат дъщерята на могъщия султан Сюлейман да се мотае сама из тази навалица! Кой знае колко охранители щеше да има подире й. Ако Михримах действително дойдеше и се срещнеха още преди той да извади камата, в гърдите му щяха да се забият цял куп стрели. А можеше и един куршум в главата да свърши цялата работа. Можеше и един турски ятаган да му вземе душата. Или да го отпишат от тефтерите на ъгъла в някоя тясна уличка с едно метнато на врата му мазно въже.

Очите му блеснаха. Не чу дори упрека на един минаващ покрай него човек, който го тупна по рамото:

– Върви бе, човече! Да не мислиш, че тук е ливада?

„Това е реалният изход – замисли се той. – Ще бъдат спасени и Алехандро и Михримах. Страданията ми ще спрат. Михримах ще остане жива. Ще разпуска златистите си коси върху гърдите на друг любим мъж. Ще гледа с морскосините си очи съпруга, на когото ще я дадат. И ще се сети някой ден как се е влюбила в един босоног моряк, когото е зърнала някога на един кораб, ще се засмее и ще си каже: „Детинска му работа!“

Улови се, че се оглежда наоколо за стражите на султана. А и ръката му беше в колана. Това бе Алехандро. Исмаил от Алаийе беше изчезнал. Алехандро от Севиля беше превзел и душата му, и мозъка му. Чувстваше, че дори очите му гледат със злост. Готов беше при най-малкия насочен към него жест да изхвърчи като стрела. „Ако са тук – обади се вътрешният му глас, – няма да си дам душата, преди да взема друга. Мишената ми е на девет-десет крачки пред мен. Върви, Богоизбрани! Върви да изпълниш Божията повеля и да отървеш тялото си от мъките“.

„Ами ако умра? – възрази гласът отвътре. – Дори и да я убия, няма кой знае какви изгледи да избягам. Жив няма да ме оставят!“

„Тогава ще умреш като праведник. А името ти ще бъде записано при светците. Ще се палят свещи за душата на свети Алехандро. Творецът ще те прегърне в своите райски селения“.

Усети, че съвсем губи разум. Изтръпнаха му и мозъкът, и върхът на пръстите. „Лошо става!“ – измърмори си. Наближаваше криза.

– Къде е улицата „Шадраван Чъкмаз“?

Направи му впечатление, че хамалинът, когото попита, се стресна. Мина му през ум: „Сигурно е изпитал ужас от изражението на лицето ми!".

– Като минеш през още две улици, вдясно – отвърна му човекът и веднага се отдалечи.

Стигна до ъгъла и видя шадравана пред себе си. В дъното на улицата върху заоблен къс мрамор беше изработена фуния от вито желязо и водата течеше от четирите чучура, по един на всяка страна. Той влезе в първия дюкян.

– Търся Али Ипекчи, познавате ли го?

Един от продавачите го погледна слисано:

– Че кой не познава Али? Ще го намериш в дюкяна до шадраваните.

Постоя малко пред дюкяна да огледа навалицата по улицата. Беше тясна и тъмна. Имаше толкова светлина, колкото осигуряваха фенерите пред дюкяните. През отворените прозорци по кубетата над централната улица проникваше дневна светлина, но тя не бе стигала дотук вероятно откакто съществуваше чаршията.

„Трудно ще стане тази работа в такава задънена улица“ – замисли се той. Разполагаше само с един изход за бягство. Нямаше право на избор. Трябваше да се добере през тази навалица поне до главната улица още преди престъплението да бъде разкрито. По-нататък можеше да намери колкото щеш входове и изходи, където да се скрие. Ако маската му паднеше веднага, „Шадраван Чъкмаз“ беше мястото, където щеше да започне и да приключи всичко от начало до край.

„А може би напразно се тревожа“ – си помисли, като се огледа наоколо. Пред всеки дюкян и вътре в него гъмжеше от жени. Към подканващите подвиквания на продавачите на платове се наслагваше олелията от дечурлигата, които дърпаха майките си за полите. Жените непрекъснато искаха нещо, не им омръзваше да се пазарят. Не забеляза наоколо никакъв царедворец или войник. Освен продавачите от „Шадраван Чъкмаз“ други мъже нямаше.

С ужас забеляза, че се зарадва. Вече беше изцяло под контрола Алехандро. Очите му искряха, сърцето му заби по-силно.

„Отивай! – изкомандва го мозъкът. – Тръгвай, Богоизбрани! Да не ти трепва ръката. Забий камата. Избави си душата и плътта. Отмъсти за рода си, и за църквата!“

Реши, че трябва моментално да си начертае план в главата. Трябваше да държи под контрол мястото зад шадравана. Там беше и по-тъмно и по-далече от погледите на струпаните пред дюкяна жени. Кито че ли не го грозеше никаква опасност. Щеше да замахне с камата и толкова. Щом приключеше, лесно щеше да се измъкне.

„Дали толкова лесно?“ – дълбоко се усъмни.

„Да! – отвърна му друг вътрешен глас. – Толкова лесно! Господ ти е открил пътя. Остава ти едно-единствено нещо – да си намериш място, където да се скриеш, докато се срещнете с оня човек от колата. Нататък е лесно. Помисли си, Алехандро, помисли си за онази отвара, която ще го избави от мъките. Толкова малко ти остава да я постигнеш!“

„Имаш право! – измърмори към непрекъснато бродещия из мозъка му убиец. – Ролята на Исмаил от Алаийе след малко ще приключи. Исмаил ще изчезне. На сцената ще се появи човекът от Севиля!“

Щом откриеха трупа на момичето, разбира се, щяха да притиснат Али Ипекчи. И той в края на краищата щеше да обясни, че дъщерята на падишаха е извикала тук Исмаил от Алаийе. Него обаче никой нямаше да го намери. Щяха да го скрият, докато отмине опасността. Нямаше да има нужда да се плаши и от болките, защото щеше да притежава отварата. В сънищата си той щеше да броди из райските градини.

Пред дюкяна на Али Ипекчи беше още по-многолюдно. „Така е по-добре!“ – си каза. Застана неподвижно зад жените. Който го видеше, щеше да си помисли, че е нещастен младеж, дошъл да купи плат за любимата. Нещастен, защото да се появи сред толкова много жени и да чака кога ще дойде и неговият ред за всеки мъж си беше истинско бедствие.

От една страна, опитваше се през раменете на жените да види Али, друга – наблюдаваше шадравана отдясно. Три жени бяха седнали да си починат върху наредените пред чучурите камъни. Зад шадравана не се виждаше никой: там беше още по-тъмно. Ето на, това беше добре. Толкова тъмно и безлюдно, че да скрие смъртта от хорските очи и уши.

– Дюрие!

От дюкяна на Али излезе някаква жена и над главите и раменете на онези, които се наваляха да влязат вътре, викна още веднъж към шадравана:

– Дюрие! Ела, ела да видиш какво открих!

Едната от седналите пред шадравана жени й се обади и стана. Тръгна право към дюкяна. Разблъска навалицата отпред, за да се добере до вратата, надигна се гневна врява.

Точно в този момент се видяха с Али.

Беше съвсем кратко споглеждане. Съвсем ясно пролича, че човекът изобщо не е искал да настъпи точно този момент. „Еее! – изкиска се в себе си той. – Знае си, говедото, че е свършено с него. Сюлейман няма да прости на човека, който е уредил срещата на единствената му дъщеря с нейния палач!“

Али Ипекчи пребледня като платно, имаше чувството, че дъхът му спира. Ако дъщерята на падишаха наистина дойдеше, не му остава нищо друго, освен да грабне Есма и начаса да избягат оттук. Каквото ще да става, те и двамата трябваше да изчезнат от всички и всичко. Предчувстваше, че тази работа ще завърши зле. Султан Сюлейман щеше да реже парче по парче и от него, и от Есма, задето са срещнали тайно дъщеря му с този човек, друг начин нямаше. Изруга се с дълбоко съжаление: „Защо ли се съгласих с Есма?“.

Късно беше дори за съжаляване, много късно. За миг му мина мисълта да пресрещне Есма и господарката й в началото на улицата, да ги спре и да осуети тази среща. Ако Есма го послушаше, то дали Михримах щеше да се съгласи, след като беше облякла чужди дрехи и се беше измъкнала тайно от двореца, само и само да се срещне с този човек. Нямаше как да хване дъщерята на падишаха за ръката и да я измъкне оттук.

Отново почувства върху себе си питащите погледи на човека отвън.

Алехандро забеляза, че Али Ипекчи плъзна леко поглед настрани, едва забележимо му посочи шадравана и му направи знак: „Иди там!

„Чудесно! – си каза. – И без това аз също си го бях нарочил!“

Обърна се и тръгна към шадравана. Като видяха да се задава право към тях мъж с пронизващ поглед, двете жени веднага станаха от местата, където седяха. Докато се разминаваха, едната погледна крадешком към Алехандро, после пошепна в ухото на другата: „Брей, момиче, ами че той бил голям красавец!“. Засмяха се и се отдалечиха. Той се престори, че уж ще пие вода, седна на един камък гърбом към уличната врата. Отвори чучура, напълни си шепата и отпи една-две глътки. После си наплиска и лицето. Почувства, че отвътре му олеква. Незабелязано хвърли през рамо един поглед назад. Всеки се занимаваше със себе си. Светкавично се изправи и заобиколи шадравана откъм тъмната му страна. Никой не го видя. Освен Али Ипекчи.

Михримах слезе от колата малко преди Капалъ чаршъ, от вълнение направо се задушаваше. Тръгна забързано пред Есма. Гувернантката й едва успя да я настигне.

– Недейте да бързате толкова, принцесо! – прошепна й на ухо.

– Закъсняхме. Ами ако му е омръзнало да чака и си е тръгнал?

– Няма да си тръгне! – реши Есма да успокои господарката си. – Че на кой влюбен му омръзва?

Михримах трескаво нахълта в гъмжилото от жени.

– По какво си личи, че е влюбен? Може просто да си въобразяваме.

Гувернантката й избърбори нещо, но от шумотевицата в чаршията не я чу. А пък и умът й беше другаде. В съзнанието й изплува въпросът: Какво търся тук?“. Каза си: „Обърни се, Михримах, и си върви. Нима дъщерята на султан Сюлейман може да върши такива работи?“