Някои нощи откъм килията на Исмаил се разнасяха ужасни крясъци. Непрекъснато се редуваха ругатни и проклятия.

Една нощ дежурният дочу отвътре странни гласове. Исмаил като че ли си говореше с някого. Погледна през решетката на прозорчето. Сам беше. В леглото си. Само че си люшкаше главата на две страни и бълнуваше нещо. На сутринта изтича при сержанта и му докладва.

– Успя ли да чуеш какво говореше Исмаил?

– Чух го. Викаше „Върви по дяволите, Алехандро!“.

– Алехандро ли?

– Да, сержант. Сигурен съм, че го чух много добре. Веднъж изрече и това: „Остави ме на мира, Алехандро!“

***

– Имаш посетител при портала!

Изуми се. „Кой ли е? – запита се. – Да не би оня проклетник?“

Дали можеше да е той? Може би е дошъл, защото Исмаил си траеше. Да му потърси сметка. Да го пита защо не е изпълнил заповедта. Но до деня на срещата оставаше още време.

Тръгна към портала умислен: „Оня с гадната физиономия никога няма да предприеме такъв риск!“.

Като стигна до върбата, видя смугъл мъж.

– Ти ли си Исмаил от Алаийе? – попита го онзи шепнешком.

– Така ми казват.

– Така ли, иначе ли?... Нямам какво да говоря с такъв, дето се и изразява двусмислено.

Учуди се. Обезпокои го както пронизващият поглед на смуглия, така и острият му език. Замисли се: „Кой ли е този?“

– И да съм този, кой ме пита? И аз няма да отговарям на някого, който не се е представил.

– Мен ме наричат Али. Али Ипекчи.

Съвсем се обърка. Че каква работа можеше да има с него един търговец на коприна?

– И каква работа те доведе тук, Али Ипекчи? – ехидно му се усмихни Исмаил. – Да ме препашеш с копринен колан ли?

– Не знам дали ятаганът е по-остър от езика ти. Но това, което имам да ти казвам, е по-остро и от ятаган. Ако нямах задачата да ти предам едно съобщение, щях да те докопам за дългия език и да ти го изтръгна до корен. Да се благодариш на този, който ме изпрати при теб.

Кръстосаха погледи.

– Ти също, Ипекчи, като си обереш крушите оттук, моли се да останеш цял и невредим. Казвай каквото имаш да казваш и се махай oт главата ми. Кой те изпраща?

Али го погледна отгоре, обърна му гръб. Пристъпи към портала. Пак се обърна и прошепна:

– Михримах!

Без малко сърцето му щеше да изхвръкне. Какво беше това? Капан ли? Парола ли? Що за проклетия? Моментално се приближи до Али.

– Добре ли чух какво каза, господине?

Али сграбчи вдигната да го хване за яката ръка.

– По-полека, смелчаго! Излишните вълнения са вредни за здравето.

– Каква ти е новината?

– Ако искаш да видиш кой ме изпраща, идущия четвъртък следобед ела в Капалъ чаршъ. Попитай за Али Ипекчи. Ще ти покажат моя дюкян в уличката Ипекчи Чъкмаз.

Разумът му непрестанно сигнализираше: „Добре ли чух, Михримах ли каза? Михримах ме вика? Нима е възможно?“ Не знаеше какво да мисли, какво да говори. Постоя така със слисан поглед.

– Че какво ще правя в твоя дюкян? – сети се най-накрая да попита.

Али се засмя.

– Това беше съобщението. По-нататък – не знам. – Обърна се. И както се отдалечаваше, подхвърли: – Да не кажеш, че не съм ти предал. Не ме питай каква сметка имам от това. Цялата тази работа ще завърши със смърт.

Али разбута увисналите над главата му върбови клони и си тръгна.

Алехандро остана да стърчи там още известно време.

Това трябва да беше някакво чудо. Може би стотици пъти негласно беше надавал зов: Михримах! Михримах! Михримах! Възможно ли беше? Дъщерята на най-големия му враг щяла да го очаква в проходите на пазара, на някаква тясна уличка.

Каквото и да е, беше знак от Бога.

Ето че го предупреждаваше. Припомняше му неговия свещен дълг. Жертвата му идваше на крака, за да изпълни проклетата заповед.

Михримах! Жертвата!

Сети се за съня. Отново видя как замахва светкавично с кама в ръката, как върху шията на Михримах се появява червена резка, как девойката притиска гърлото си с ръка, за да спре бликащия оттам фонтан от кръв. Отново чу гласа на онази жена: „Исмаил, сине! Какво направи?“.

Всяко нещо, всичко, което изживяваше, беше знак от висшата сила. На път към двора на казармата по лицето му играеше усмивка, която би накарала всеки срещнат да настръхне. Сети се за последните думи на Али Ипекчи: „Цялата тази работа ще завърши със смърт“.

– Божествен Ипекчи – призова го той наум. – За каква смърт ми говориш? Смъртта – това съм аз!

НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ХАРЕМЪТ

– Не може! – рече и отсече Хюрем. – Къде се е чуло и видяло такова нещо!

Михримах й се усмихна подкупващо:

– Досега и ние знаехме, че нашата валиде прави все невиждани и нечувани неща. Значи сме се лъгали?

– Има възможни и невъзможни неща, дъще. Шпионите на Гюлбахар са на всяка крачка. Аллах да ни пази...

– Никой няма да узнае, мамо! Ще изляза предрешена. Кой ще види, че и да ме познае?

Хюрем се огледа тревожно наоколо.

– Подслушват ни даже и в този момент!

Присъщите за майка нотки в гласа й се стопиха и тя отново мри»

ледения си дворцов тон.

– Избийте си го от главата! Не можем да пускаме дъщеря си сред гъмжилото по пазара и във войнишките казарми.

– Нашият баща ни пусна и във войнишката казарма, разреши ми да се качим и на бойните галери, забравихте ли го, валиде?

– Тогава не беше толкова опасно! Плюс това ти беше още дете. Сега си девойка, която се подготвя за сватба.

– Точно така! – усмихна се пленително Михримах. – Ето на, нали и ние искаме да отидем точно заради сватбените приготовления, да поразгледаме платовете.

– Аз ще ти докарам тук, на крака, целия пазар. Колкото търговци има по трите континента, всички до един ще донесат най-рядко срещаните коприни, кадифета, ефирни тъкани... Да си избереш каквото поискаш!

– Но валиде!

– Стига толкова! Казахме вече: не може! А откъде, за бога, ти хрумна и тази Чешма на Дилруба!? Единствената принцеса на падишаха ще тръгне да връзва парцалчета като хубавиците от крайните квартали ли? За такова нещо никога няма да получиш разрешение. Точка по въпроса! Край, приключихме с тази тема.

Изкуствената усмивка, залепена върху лицето на Михримах, изчезна за миг.

– И за нас приключи! – тросна се тя.

Веднага стана и тръгна към вратата.

– Накъде така, дъще?

– Отиваме при татко, валиде! Имаме какво да кажем на Сюлейман хан!

– На ваше място, дъще, не бих го направила. И Негово Величество моят султан няма да разреши дъщеря му да се мотае по пазарите...

– Валиде, не това е въпросът, по който ще си говорим с нашия баща. Както казахте, с тази тема вече приключихме.

Внезапно безпокойство обхвана Хюрем – заради поведението на дъщеря й, заради тона и погледите й. Замисли се: „Какво ли иска да направи това момиче?“

– А какъв е? Ако не ви притеснявам, мога ли да узная по каква тема ще говорите с баща си?

– Разбира се! – отговори Михримах с готовност.

Е, наистина, Хюрем не очакваше такава реакция. Постара се да прикрие изненадата.

– От толкова дни си го мисля! – продължи Михримах. – Казват, че скоро щяло да има военен поход. Нашият баща, а след него и Ибрахим паша, щял да стигне чак до Багдад. Как мислите, на кого ли ще повери трона си през това време?

Хюрем моментално изтръпна от ужас. Не посмя да попита какво ли си е намислила дъщеря й.

– Великият везир – на поход. Нашият бъдещ съпруг, въшливият везир паша, ще върви неотлъчно с баща ни до Багдад, ясно е като бял ден. Еее? Кой ще остане в тила? Нашият баща ще повери Великата Османска империя на някой глупав везир ли? Според мен най-уместно е... – Преди да довърши, тя погледна майка си право в очите. Със злорадство се полюбува на паниката в тези женски очи. – ...да остави в столицата като свой представител някой от принцовете. Ще го попитам дали смята, преди да тръгне на поход, да извика престолонаследника принц Мустафа. Ако ме попита: „Ти какво мислиш?“, ще му отговоря: „Според мен е уместно“.

Веднага си обърна гърба и тръгна към вратата.

– В никакъв случай! – викна подире й Хюрем. – В никакъв случай, ти казвам! Не го прави!

– Какво казахте, валиде?

Хюрем изгледа дъщеря си настървено.

– Изпрати ми Есма! – изпъшка тя. – Искам да си поговоря с нея по въпроса за пазара и чешмата. Да обсъдим какви мерки да вземем, за да изведем дъщеря си тайно от двореца.

От страх, да не би майка й да се откаже, Михримах направо изхвърча от радост.

Хюрем дълго време гледа с безизразен поглед към затворената вече врата, през която излезе дъщеря й.

Защо Михримах постъпваше така? Въобще не й повярва, че тя ще отиде при баща си и ще му каже: „Остави Мустафа като твой упълномощен представител“. За миг дори! Знаеше, че това е детинска закана. Умът й беше в причината, която принуди дъщеря й да захване тази игра. Защо например искаше да отиде при Чешмата на Дилруба? Какво се криеше зад желанието й да посети пазара и да разгледа копринените платове. Проблемът беше: защо?

„Ех, умнице моя! – възкликна наум. – Нещо те мъчи, а? Нещо, което те е отчаяло толкова много, че да стигнеш до заплахи към майки си. Добре де, каква е тази девическа мъка? Рюстем ли? Още ли не си разбрала, хубавице моя, че за да оцелеем, имаме огромна нужда от мръсната душа на Рюстем, от нечистата му съвест, от отровния му език. По-добре да я нямахме, моя Михримах, само че какво да се прави, ето че имаме нужда“.

На вратата се почука, но Хюрем не се обади. Сети се, че може да е дошла гувернантката на Михримах. Без ответ отвътре вратата бавно се отвори и се подаде само една глава.

– Помислих си, че ще имаш нужда от мен.

Беше Мерзука.

– Ела, Мерзука! Добре си помислила. Пламнала ми е главата!

Татарката моментално се приближи.

– Аллах да ни пази! Какво ти е подпалило главата, Алексан... Уф, такова! Хюрем исках да кажа.