Боже мили! Как би могла!?

Ще вкара в харема този, босоногия ли?

– Но... – проплака Есма. – Това е невъзможно! Сигурно...

– Престани да се вайкаш! Намери ми Исмаил! Обясни му къде е дюкянът на твоя Али в Капалъ чаршъ. Денят преди петък, следобед, да бъде в дюкяна на Али.

В главата на Есма всичко се обърка.

– Че какво ще прави в дюкяна на Али?

– Ще чака мен, Есма! А може и ние да го чакаме.

„Олеле! – затюхка се мислено Есма. – Това момиче е полудяло. Любовта му е взело ума! Ще убият и мен, и Али, и оня нещастник, Исмаил Епилептика“.

– Не може да излизате от двореца – опита се да я отрезви.

– Веднъж вече излизах. Пак ще избягам.

Есма реши, че сега вече трябва да й каже истината

– Ах, моя хубава принцесо! – промърмори. – Ами че вие не бяхте избягала в „Аия София .

– Какво? Как? Никой не ме усети. Пак ще го направя. Ако ми помогнеш, пак ще избягам!

– Майка ви знаеше! – на един дъх изрече гувернантката. – Беше осведомена. Тя разреши да отидете. Джафер непрекъснато беше по петите ни. Искаше да си мислите, че сте излезли от двореца, без да ви види никой. Но тя знаеше.

– Ти си й казала! – кипна начаса Михримах. – Ти си ме предала. Шпионирала си ме! Ти ме продаде!

Спря да налага своята дадъ с юмруци. Спомни си колко горда беше със себе си, че поне веднъж в живота е извършила нещо тайно от майка си, Значи беше измамена.

Есма се беше захлупила на колене, плачеше и нареждаше:

– Беше много опасно! Ужасно се изплаших да не ви се случи нещо. Ако искате душата ми, ето на, вземете я. Свалете си от косата шнолата от слонова кост, забийте я в сърцето ми, накажете тази душа!

Михримах не знаеше какво да каже, какво да направи. Срина се. Пречупи се. Чувстваше се измамена. Но сега ли беше моментът да се рови в миналото?

„Бъди разумна! – си каза. – Имаш нужда от Есма! За да се измъкнеш от този капан, Есма ти е крайно необходима!“

– Е – Този въпрос после ще го разнищим! – заяви с вдигната глава. – Ако твоят живот и животът на Али струват поне пет пари, ще направиш това, което ти казах.

– Имайте милост към Али! Пожалете Али! – вкопчи се в ръцете й Есма. – Той няма никаква вина!

Издърпа ръцете си с гняв.

– Плюс това няма да има нужда да доносничиш на мама какво съм умислила. Ще поискаме разрешение от нея в деня преди петъка да посетим Чешмата на Дилруба на майстор Синан. Ти ще осигуриш Исмаил да дойде в дюкяна на Али. Ние имаме да си кажем с Исмаил само две приказки. Първо ще отидем до Чешмата на Дилруба, оттам ще стигнем и до пазара, за да си накупим платове.

КОРПУСЪТ НА МОРСКИТЕ ПЕХОТИНЦИ

Всичко стана не така лесно, както го каза Михримах. Първо трябваше да се убеди Ипекчи Али. На Есма това й изглеждаше най-лесната част от цялата работа, но каквото очакваше, не се получи.

– Накрая ще има въже, моя Есма! – заяви той с мрачно лице.

– Знам.

– Ами като знаеш, защо си се хванала? Достатъчно е да стигне до ушите на майка й.

– Не мога да й го причиня. Ще я видиш, толкова е безпомощна!

Али се засмя под мустак:

– Тя е дъщерята на Сюлейман, Есма! На този свят има само една жена, по-силна от нея, и тя е майка й!

– В момента не е така. Силната съм аз, Али. Тя уж ти заповядва, пък в гласа й прозвучава такава молба, че направо да ти скъса сърцето.

– Това ли е всичко?

– Чувствам се задължена към нея.

Този път Али избухна в смях.

– Задължена ли? Какви ги говориш, Есма! От бебе я дундуркаш. Лишиха те от възможността да изживееш собственото си детство. Кой на кого е задължен?

Есма усети, че ако продължават така, спорът им ще продължи до безкрайност. А не разполагаха с никакво време. Нито господарката и, нито пък тя. И набързо отсече:

– Това трябва да стане, Али! Ако не го направиш ти, ще потърся друг начин. Ще отида в Корпуса на морските пехотинци и ще помоля първия срещнат моряк да доведе при мен Исмаил.

Момичето начаса съжали, че го каза. Прониза я ледена тръпка. Този спор можеше да отблъсне Али от нея. Кой знае сега колко се е ядосал. Никак не беше добре да му казва, че ще го поиска от друг човек. Не се осмели да погледне любимия си в очите.

– Първият срещнат моряк, така ли?

Гласът на Али беше приглушен, но сред този тесен дюкян, където си шушукаха, изплющя като камшик.

– Да! – измънка отчаяно Есма. – Това трябва да стане на всяка цена. Иначе...

– Иначе... – прошепна той. – Погледни ме в очите, Есма. Иначе какво?

Тя вдигна глава. Хвърли към черните очи на Али бегъл унесен поглед и прошепна отново с наведена глава:

– Иначе ще дадат моята красива принцеса на един куц, въшлив старец.

Али помърмори още малко.

– Какво? – изсмя се той. – Ако намерим Исмаил и уредим да си поприказват с принцесата зад оня използван за клозет шадраван, султан Сюлейман и Хюрем султан ще се откажат да дадат дъщеря си на въшливия паша, така ли?

– Не знам! – понечи да си тръгне Есма.

Всъщност знаеше. Глупаво беше дори да си въобрази, че може да има такава вероятност. Отчаяна и безпомощна беше до степен на оглупяване и самата Михримах.

– Тръгвам си! – пристъпи Есма. – Тя каза „Али“ и ето ме, дойдох. Сигурни бяхме, че щом сме казали нещо, думата ни надве няма да сцепиш, а какво да се прави, излъгали сме се.

Всичко свърши. Никога повече нямаше да види този здравеняк с извити вежди и черни като въглен очи. Обърна се да го погледне за последен път с насълзени очи. Може би Али щеше да я напусне дори и в сънищата, в мечтите й.

– Почакай, Есма!

Обърна се с надежда.

– Щом си дошла при мен, защото съм Али, защо ме подозираш, че ще сцепя думата ви на две? Страх ме е за теб, Есма – много повече, отколкото за мен. Тази работа няма да остане тайна и потайна. Навсякъде гъмжи от шпионите на двореца. Със сигурност ще излезе наяве. Хайде, нека моят врат да намаже въжето вместо теб. Но теб също няма да те оставят жива. Не го ли разбираш?

– Разбирам го, Али.

– Ще те убият.

– Знам.

Али се доближи до нея. Хвана я за раменете и я погледна в очите. Изтри с пръст сълзите, които се стичаха по бузите й.

– Хайде да тръгваме! – промълви.

Есма погледна любимия с признателност. Възнагради го с най-очарователната си усмивка.

– Нека да видим! – продължи Али. – Що за човек е този Исмаил от Алаийе, в когото до полуда се е влюбила едничката дъщеря на могъщия султан Сюлейман и заради когото моето сърце е готово да приеме смъртта, само и само те двамата да се срещнат. Добър ли е или лош?

Замълча.

– А и да видим дали ще приеме.

– Какво?

– Да дойде тук. Да се срещне с Михримах.

– Защо да не приеме?

– Хубавице моя, Есма, хайде, ние приехме да умрем в името на това дело. Този, босоногият, няма ли да се пресети, че в края на краищата цялата работа ще приключи с палач?

Когато Есма излезе от дюкяна на Ипекчи и се озова на тясната уличка, за да се увери, че е спечелил сърцето й, Али я подпита:

– Как се чувстваш сега?

Есма му отговори с лека, закачлива и изпълнена с благодарност усмивка. Не й се обърна езикът да каже какво чувства. Страхуваше се да го признае дори пред себе си.

Вътрешният й глас предупреждаваше: „Ще се случат много лоши неща, Есма. Много лоши. Ужасни неща!“.

***

След последната криза го извадиха от спалното помещение.

– Виж, Исмаил – каза му сержантът. – Не се сърди, не се цупи! Болен си. Хване ли те епилепсията, няма начин да те удържаме. Толкова силен юнак си, много мъки си изтърпял. Няма изтезание, на което да не си би и подлаган в ръцете на гяурите, но така повече не може да продължава. Миналата нощ непрекъснато крещеше: „Няма да умра, без да прережа нечие гърло!“ Едва успяха да изтръгнат камата от ръцете ти. Шестима от моряците ми са целите в рани. Нито ръце им остави, нито глави.

Имаше право човекът. Той беше смъртна заплаха. Ходеща смърт, Самият Азраил, ангелът на смъртта.

В спалното помещение тези, които бяха най-близо до него, се разбягаха. Никой не искаше да лежи наблизо. Нощем при най-малкия шум всички моряци скачаха от леглата си с мисълта, че Исмаил пак е изпаднал в криза.

– Е, щом е така – измрънка той пред сержанта, – не мога сам да свърша със себе си. Грехота е. Издай заповед един от моряците някоя нощ да ми види на бърза ръка сметката. На, заклевам се тук. И на този, и на онзи свят няма да съжалявам. Ако в смъртния час ангелът съдник застане пред нас и каже: „Този ще ти вземе душата!“ аз ще се съглася.

– Де гиди луд човек! – засмя се накриво сержантът. – Ти нас за какво ни имаш? За банда убийци, които ще размахат ятаганите си да убиват своя си другар затова, че им нарушил спокойствието и покоя? Не те ли е срам да говориш такива неща!

– И какво може да се направи? Какъв е изходът?

– Ето какъв е изходът, Исмаил – каза сержантът с вид, който не търпеше възражение. – През нощта ти повече няма да спиш в общото помещение. Зад кухнята има една малка стая. Там ще ти подредят легло. Има и дежурни по кухня. Изпаднеш ли в криза, луднеш ли отново, ще пуснат резето на стаята. Ето това ни дойде наум.

Така и постъпиха. Взеха му ножа, камата.

След вечерния намаз Исмаил влизаше в своята малка килийка с миниатюрно прозорче и железни решетки. Още първата вечер подхвърли на дежурния, който затвори вратата зад гърба му:

– Виж, момче, ти си пускай предварително резето на тая врата!

Видя, че е разколебан, и затова настоя:

– Пускай го, пускай го! Бях прославеният Исмаил от Алаийе, сега станах епилептик. Нямаме кама и нож, но си имаме зъби и нокти. Хванат ли ме конвулсиите, като вампир ще връхлетя в спалнята на моряците. Зъбите и ноктите ми стигат, за да почна наред да убивам. Пускай резето!

Отключваха го по време на сутрешния езан.