– Еее, дъще, и там ли са го разглеждали бъдещия ти съпруг! – прихна от смях Хюрем.

Михримах я изгледа възмутено и продължи да чете:

– „...общо три въшки“.

Млъкна от погнуса. Въшки! Така ли са го скалъпили. Възмути се.

– Хайде да ни е честито! Нашият зет е въшлив! Казват, че въшките отивали при парите, дали е вярно, дъще? Чети, чети! Какво още казва главният лекар?

– „Този паразит е умен – продължи да чете Михримах. – Никога не се прилепва към прокажен. Въшката не се развъжда по заразени с проказа места. В бельото, дрехите, прането, леглото, слугите и прислужничките на въпросната личност не бяха открити въшки или следи от тях. Обаче в една от жените, с които спи, се появиха два паразита. Само че за съжаление не можа да се установи дали въшките са преминали от въпросната личност в жената или от жената – в него“.

Жена, с която спи ли? Михримах се изчерви до корена на косите „Виж го ти Куция Рюстем! – възропта на себе си тя. – Жена, с която спи, а? Без да гледа с въшки или не, харем си спретнал, та и наложници да си има!“

Хюрем усети за какво си мисли Михримах и веднага се намеси:

– И какво по-нататък?

– „С известно колебание дали да го кажа... – продължаваше по нататък докладът на главния лекар. Михримах четеше вече всяка дума натъртено. – ...че се взе решение да се направи прочистване на косата на въпросната личност...“ – В паузата добави от себе си: – Ооо, отвратително! „...Да се прегледа косъм по косъм цялото тяло, където може да се е загнездил и да живее този паразит, да се обработят корените на косата с гореща вода и да се разреше старателно с кехлибарен гребен. И още: там, където по кожата на главата има кървави точки, да се издълбаят и гнездата на лошия паразит“.

„Виж ти!“ – представи си цялата тази сцена Михримах. Седнал Рюстем, разсъблякъл се пред изпратените от баща й мъже, позволил им да го оглеждат отсам-оттам, и като открили и му показали въшките, взел, че се зарадвал: „Видяхте ли, имам въшки. Всичко това е клевета. Ето го доказателството!“ Добре де, и какво? Защо един мъж би се съгласил на подобно унижение? За да се ожени за нея ли? Беше абсолютно сигурна че не е това. Човекът си имаше две причини да понесе този позор. Първата – знаеше, че ако не позволи да му се направи преглед за въшките, щеше да му хвръкне главата. И втората – искаше да вземе дъщерята на султан Сюлейман, доказвайки, че е въшлив, и така да си отвори широки вратите към славата.

– Михримах, давай нататък, дъще! Изглежда, стигнахме до най-важното място.

Тя погледна сърдито към майка си и продължи да чете:

– „Във връзка с това, аз и петимата лекари сме щастливи да съобщим, че човекът не страда от онази безпощадна болест, с която е наклеветен, и няма никакви пречки да сключи брак“.

„Неизбежно е!“ – помисли си Михримах.

Нямаше вече никакъв смисъл да продължава с тази клевета. И да упорстваше, никой нямаше да й повярва. Рюстем имаше само въшки, само толкова!

Обърна се и тръгна към вратата. Вече излизаше, когато майка й вик на отзад:

– Михримах!

Обърна се и простреля засмяното лице на майка си с оловен поглед.

– Знам колко се радваш, че твоят бъдещ съпруг се оказа въшлив. Виж капризите на съдбата! Кой би предположил, че една-две въшки ще изкопаят гробовете за сина на Гюлбахар и за Ибрахим?

– И моят! – изрече на един дъх, докато отваряше вратата. – Да видим колко ще е хубаво да се живее в гроба, където ще заровим враговете си.

– Не те разбрах, дъще.

– Искам да кажа, че техният гроб ще бъде в земята, а моят – в леглото, където ще бъда напъхана насила. Те ще бъдат обвити в мъртвешки савани, а Михримах – в коприни. Това е единствената разлика.

Изправи рамене, вдигна глава и излезе, без да затвори вратата.

Имаше още един коз. Михримах щеше да пусне в ход и него.

***

Понесе се друга клюка: „Господарят щял да направи въшливия Рюстем везир!“.

„Мама и минута не стои със скръстени ръце!“ – заключи Михримах.

А нейните дни се изнизваха безцелно. Че щеше да си изиграе коза, щеше, но това беше една ялова надежда.

Нима можеше султан Сюлейман да даде дъщеря си на друг, след като вече си е казал думата? И то на един голтак? На един босоног моряк?

Нощем, когато останеше насаме, тя си мислеше: „Разбира се, медальонът има две страни. Той дали ще те поиска? Ами ако каже, че двамата не сме хора от една черга, какво ще стане? Краят на цялата тази работа ще е една отсечена глава. Баща й нямаше да остане само с отказа си, като нищо щеше да откъсне красивата глава на Исмаил. Съвсем ясно съзнаваше, че нямаше и как да очаква този човек да заяви: „Искам да се оженя за принцесата. По волята на Аллах и по съвета на Пророка, дай ми ръката на дъщеря си, падишах!“

Пак не се беше наспала добре. Тежките мисли я връхлетяха още от събуждането. Потънала в тях, тя дори не чу припряните разговори отвън. Вратата се отвори. Михримах се озова пред майка си.

– Валиде!

– Невесто! – нарече я Хюрем. Гласът й прозвуча не като покана, а направо като заповед.

Беше безкрайно убедена, че Михримах ще я последва, обърна гръб и излезе.

Двете, майка и дъщеря, вървяха по дългите, преплетени, тъмни коридори. Следваха ги още трима: Мерзука, главният евнух Джафер и Есма. Михримах едва успяваше да догонва майка си. Толкова бързо вървеше Хюрем.

– Къде отиваме, мамо?

– Има нещо, което искаме да ви покажем, дъще.

– Няма ли да се откажете от това протоколно общуване, мамо, та ни сме си само двете.

Хюрем се засмя, като чу, че дъщеря й неволно заговори по дворцовия маниер.

– А вие, дъще, няма ли да се откажете?

– Поне се опитвам!

– Как искате да ви говоря, дъще?

– Ами например „искам да ти покажа нещо“. Майките така приказват с дъщерите си.

– Но ние не сме само майка и дъщеря, Михримах! Аз съм законната съпруга на султан Сюлейман хан, а вие – неговата дъщеря!

– Мамо, какво ще ми показваш? Все още не разбирам.

Джафер ага тръгна сега пред тях. Мълчешком Хюрем взе да се изкачва по изпречилото се отпред тясно стълбище. Хлътна в отворената от Джафер врата.

– Ела! – тихо подвикна към Михримах.

Мерзука и Есма се спряха отвън. Джафер ги остави в тъмния коридор и си тръгна. „Сега ще скръсти ръце пред гърди и ще стои да бди!" помисли си Михримах.

Майка й допря пръсти до устата, направи й знак да мълчи и пристъпи с няколко крачки. Хвана Михримах за ръката и я дръпна подире си.

Михримах внезапно разбра къде се намират. Баща й я беше довел по друг път и затова не го позна веднага. Бяха зад кабината с решетка, откъдето султан Сюлейман наблюдаваше и слушаше заседанията на Дивана. Само че тук беше забранено да влиза друг, освен падишаха. Как ставаше така?

– Мамо, каква работа имаме тук? В тази кабина само татко...

– Тук, дъще, сме с разрешението на Негово Величество моят султан - прекъсна я майка й.

После дръпна плътната завеса и влезе вътре. Там долу мъжете се оплакваха един на друг. Един от тях обясняваше, че работите в Багдад отиват на зле.

– Сядай, дъще! – прошепна Хюрем.

И без това там не можеше да се стои на крака.

Настаниха се на двата срещуположни миндера.

На Михримах изведнъж й стана много мъчно. Не искаше да стои там и не знаеше как да се отърси от тази непонятна тегота.

Майка й се загледа в нея. Сетне с върха на пръстите си хвана ръба на завесата зад решетката и лекичко я повдигна. Зарадва се на това, което видя.

– Дъще, вие също трябва да погледнете!

Очите на майка й светеха като на палаво дете.

– Защо?

– Тук сме, за да погледате и вие!

Михримах открехна леко завесата откъм своя край и надзърна. Долу беше добре познатата картина.

Редица мъже с грамадни високи шапки на сведените към дясното рамо глави. Единият от тях беше великият везир Ибрахим паша. По-насам видя едрия адмирал с червената брада Хайредин паша. Само неговата глава не беше наведена като на другите. И вместо онези странни калпаци, той носеше бял сарък с навит около него плат, обшит по краищата със сърма и пуснат да виси на тила му като опашка.

Обърна очи към майка си, без да пуска завесата.

– Погледнах, и какво?

– Хубаво гледайте, дъще!

Михримах отново обърна глава към решетката.

– Видя ли мъжа вдясно зад гърба на онази хърватска свиня великия везир? С черната козя брадичка?

Човекът си имаше съвсем черна брада. Доколкото можеше да види от мястото си, брадата покриваше почти половината му лице. Забеляза и черните му очи. Бяха черни като ерзурумски камък.

– Видяхте ли го? – пошушна отново майка й.

– Видях го. Кой е?

– Вашият съпруг, дъще! Бъдещият ви съпруг!

Михримах пусна завесата като попарена и извърна глава. ,,Гадост – изригна вътрешно. – Гадост!“

Пред очите й се появи образът на Исмаил от Алаийе. Неволно сравни пращящия от здраве снажен красив младеж с превития на две гърбав мъж там долу и косата й настръхна.

Отдолу долетяха примесени един в друг доста гласове. Тя, без да се усети, открехна пак завесата и със свито сърце и болка в душата се загледа в куцукането на своя бъдещ съпруг.

– Това значи?... – промълви. – Това е животът, който смятате, че заслужава вашата принцеса?

– Да, дъще! – не се обиди от заяждането й Хюрем. – Това е той, твоят съпруг – палачът на нашите врагове, гаранцията за нашия живот и мощ!

***

Есма трепереше от страх. Непрекъснато си повтаряше: „Тази работа ще завърши със смърт. Няма друг начин. Непременно ще ме убият. Ще ме режат парче по парче. Ще посипят в раните ми сол!“.

Михримах направо полудя. Още щом се раздели с майка си, я извика

– Есма! Ела бързо!

И без това беше на крачка зад нея.

Едва влезли в стаята – и Михримах изплака:

– Спаси ме! Каквото щеш прави, но ме спаси! Иди в корабостроителницата! Намери Исмаил и ми го доведи тук!