„Исмаил! – свлече се на колене тя. – Защо? Защо го направи?“

После Михримах рухна на земята. В ръката му още стоеше кървавата кама. Гледаше ужасен безжизненото тяло на земята. Повелителката на сърцето му, тази, която му взе ума, сега лежеше в краката му, обляна в собствената си кръв.

Дочуха се стъпки откъм дървения пристан.

„Исмаил, скъпи ми синко! Какво направи?“

„Мама е! – си каза той. – Мама Айше! Вдовицата на Мурад Реис. Красивата ми майка, родила трима синове!“

Отвори очи.

Най-напред видя чепа върху дъската на горното легло. Сетне чу някой да казва:

– Слава богу! Дойде на себе си!

Изчака малко, за да си овладее дишането. Забеляза, че ръцете и краката му са здраво вързани за четирите греди, които поддържаха горния нар. Не помръдна. Размисли се за разпнатия Христос. „Разпънали са ме и мен на леглото“ – си каза наум.

Отново затвори очи.

„Добре дошъл, Исмаил ага!“

И реши.

Имаше едно-единствено нещо, което трябваше да направи. Да чака часа на разплатата.

И той щеше да го дочака.

НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ХАРЕМЪТ

Радостта на Михримах не трая дълго. Новината пристигна в двореца по-бързо, отколкото се надяваше главният лекар.

Беше доста възрастен и затова изпрати преди себе си куриер за Истанбул с резултата от прегледа и изследванията, които Хюрем очакваше с огромно нетърпение. Не забрави да го предупреди, че не трябва да слиза от гърба на коня нито денем, нито нощем, макар че пътят не можеше да се измине без прекъсване за отдих. „Нонстоп! Ще сменяш коня на всяка станция! Това известие се очаква от господаря!“ И човекът си свърши работата. Направи каквото му беше казано. Спа върху гърба на коня, яде и пи върху гърба на коня. Нонстоп! И на четиринадесетия ден следобед от брега на Юскюдар зърна най-сетне двореца на султан Сюлейман. Премина на другия бряг със сал.

Още щом й съобщиха новината, че е пристигнал на кон пратеник от Диарбекир, Хюрем се разпореди:

– Донесете ми я! Веднага!

От нетърпение и вълнение гласът й пресекна.

– Дай боже да е добра вест! – промърмори Мерзука.

Михримах от дни не й говореше, само и само да не я чуе как казва това.

Хюрем прие куриера зад решетката на паравана, видя го, че едва се държи на крака и че всеки миг можеше да падне от преумора и безсъние. Ако го засипеше с обичайните поздрави, нямаше съмнение, че той щеше да се търкулне на пода и да потъне в дълбок сън.

– Дайте на агата нещо да седне! – заповяда тя.

Чернокожият слуга изпълни заповедта й. Сядайки, куриерът му прошепна нещо.

– Желае ли нещо господинът? – попита Хюрем.

От едва сдържаното нетърпение гласът й прозвуча така пискливи, като че ли някой я стискаше за гърлото.

– Глътка вода... – промълви човекът. – Простете, моля... Устата ми, езикът ми пресъхнаха. Четиринадесет денонощия пъту...

Не довърши. Грабна чашата, която му поднесе слугата, и започна да пие така настървено, че водата изскачаше и от двете страни на устат му и се стичаше върху гърдите. Хюрем и Мерзука се спогледаха.

Най-сетне човекът от конната поща пресуши чашата до дъно и обърса уста с опакото на ръката си:

-Аллах да пази за нас моя повелител! И държавата, и народа, и принцовете му...

„Леле! – мислено възкликна Хюрем. – Както започна с тази молитви, кой знае колко ли време щеше да продължи“. Зависеше си от човека и от способностите му да се подмазва. Тя обаче не можеше да търпи дори секунда повече.

– Ага! – обади се тя иззад паравана.

Гласът й изсвистя като камшик. Куриерът млъкна като заклан с нож. „Олеле! – помисли си. – Точно както се носи мълвата, че московската наложница пришпорвала хората даже и с гласа си!“

През отворите на решетката той се опита да види лицето на жената зад нея. Очертаха се два силуета – единият, обгърнат целия в бяло, другият – в зелено. „Коя ли е Хюрем? В бялото или в зеленото?“ Умът му продиктува: в зеленото. Само че проговори жената в бяло:

– Кажете каква вест ни изпраща главният лекар. След това идете да си починете.

– Ами... – обърна се към нея куриерът. – Негово превъзходителство главният лекар с нетърпение изразява дълбокото си уважение към Негово Величество нашия повелител падишаха, обаче предвид важността на известието...

– Ага!!

Куриерът застина.

– Остави тези приказки! Какво пожела главният лекар да ни кажеш?

– Че... чес... – заекна той, обзет от паника.

Хюрем не можеше вече да стои на място от напрежение.

– Иде ми да отида зад този параван и да го стисна за гърлото! – промърмори тя на Мерзука.

Татарката се пресегна и хвана господарката си за ръката.

А ръката на Хюрем беше студена като лед. „Никак не й е лесно, разбира се!“ – си рече. Бъдещето й беше заложено в устата на този мъж с увисналите мустаци. „Зетят излезе болен от проказа. Свършено е с Хюрем“. Така ще си каже всеки. И отсега нататък отношенията между Султан Сюлейман и Хюрем никога повече нямаше да са както досега. В най-добрия случай щеше да я изпрати някъде на заточение заедно с принцовете, както Гюлбахар.

– Какво казваш, господине? – процеди през зъби Хюрем.

– Чес... чес... – преглътна куриерът. – Честито! Главният лекар заповяда да ви го предам точно така. „Да ни е честито!“

Хюрем се надигна от стола, на който седеше.

– Слава богу!

Мерзука усети как малката й длан, която още държеше в ръката си, започва да се затопля.

– Да ни е честито! – прошепна на Хюрем.

– Това ли е всичко?

Той си бръкна в пазвата.

– Даде ми и две писма. Едното е за вас. Другото – за сина на покойния Явуз Селим хан, владетеля на Анадола и Румелия, на Шам, Диар-бекир...

– Дайте ми ги и двете! – прекъсна излиянията му Хюрем. – Аз ще го дам на нашия господар!

Куриерът се поколеба за миг. Редно ли е писмо, изпратено до падишаха, да се оставя на жена му? Ами ако печатът се счупи, ами ако султан Сюлейман се разгневи и му отреже главата?

– Ага!

Куриерът се окопити на мига. И бездруго щом московската наложница отсечеше „Ага!“, на него му се сковаваха и ръцете, и краката. При това веднага стана ясно, че и да беше отказал, нямаше да има никаква полза.

– Джафер ага!

Главният евнух на харема се отзова на Хюрем и се наведе над куриера. Щом видя кървясалите очи и протегнатата към него огромна като лопата ръка на чернокожия гигант, този премазан от умора мъж разбра, че няма какво друго да направи, освен да остави и двете писма в неговата длан.

Така и постъпи.

– А сега иди да си починеш! – нареди Хюрем.

Последното нещо, което видя куриерът, бе раздвижването зад паравана. Силуетите в бяло и зелено станаха и си тръгнаха.

***

Михримах завари майка си да хвърчи от радост. Откакто плъзна слухът, че Рюстем е прокажен, тя не бе споменавала пред дъщеря си нищо по този въпрос. Нито веднъж не я попита: „Ти ли подхвърли тази клевета?“ Нямаше и да я пита. Все пак нали и двете си го знаеха!

– Ах, моята красива дъщеря! – възкликна, като видя Михримах да влиза в стаята й. – Добре че дойде! Тъкмо и аз се готвех да отида при теб.

– Виждам ви щастлива, валиде?

– Радвам се, естествено. Приготви се, ще се зарадваш и ти! Сигурно много си се напрегнала, откакто се пусна онази проклета клюка. Бъди сигурна, че и аз се измъчих. Призля ми, полудях. Все пак нали аз бях инициаторът на това добро дело. – Замълча за малко. – Но без съмнение, най-много от всички нас си се измъчила ти. Еее, не е лесно! Та кой няма да се притесни, ако навред се разнесе, че човекът, за когото ще се омъжваш, е болен от проказа?

Кръстосаха погледи. Гледаха се известно време, без да си продума! Едва сега Хюрем разбра, че дъщеря й вътрешно се е молила: „Аллах, дано този куц Рюстем да излезе прокажен!“

– Но вече край на мъките! – размаха тя пред Михримах писмото с печата. – И двете можем да се зарадваме.

Михримах се престори, че не я разбира.

– Какво е това?

„От шест месеца се спотайва! – промълви Михримах. – И какво?“

– Не знам, още не съм го отворила да го чета. Но главният лекар казал на куриера, който донесе писмата, „Честито!“. Значи новините са добри.

С нетърпение подаде на Михримах изпратеното до нея писмо.

– Отвори го, дъще, да разберем зет ни прокажен ли е или не. Дано не е пък крастав!

Михримах отправи към майка си леден поглед.

– А другият плик?

– А, този ли? Главният лекар го изпратил и до Негово Величество моя султан. Естествено, баща ви също е притеснен, и той иска час по-скоро да разбере дали мъжът, на когото благоволява да даде дъщеря си, наистина е болен от проказа или не.

– Валиде!

– Няма ли да прочетеш протокола, Михримах?

– Валиде! – Този път гласът й прозвуча малко по-силно.

– Ти си знаеш! – реагира Хюрем.

Разчупи печата върху плика. Бавно разтвори сгънатия на пластове лист.

– Ах, тази светлина! – измърмори. – Не мога да различа текста. Още не мога да свикна с тези надраскани криволичещи букви. Ако помоля теб, ще ми го прочетеш ли?

Михримах го издърпа и апатично зачете:

– „До Нейно Величество Хюрем хасеки!“...

– „Нейно Величество Хюрем хасеки!“ – повтори майка й, отправила унесен поглед някъде напред в далнините. После тихо добави: – Само да знаеш, момичето ми, какво съм пожертвала, за да се подредят тези четири думи една след друга! – После се съвзе. – Еее, я да видим какво казва главният лекар?

– „Предварително ви уведомявам, че съобщението, което ще ви предоставя, е потвърдено от мен и от придружаващите ме пет лекари. С най-голяма прецизност извършихме всички видове прегледи. Изследвахме въпросната личност от глава до пети. Не открихме дори най-малък симптом на ужасната болест. И най-важното – с огромно удовлетворение установихме в тази личност наличието на една в косата, една под лявата мишница и още една по срамните места“...