Есма се загледа отзад в крехкия като върбова клонка силует на своята господарка, вперила поглед навън от прозореца. „Това не ти е като в приказката на Шетарет калфа за Ферхад и Ширин – продължи размислите си тя. – Дъщерята на султана се влюбва в един беден момък и момъкът, за да заслужи своята любима, пробива планината. Ами Исмаил от Алаийе какво ще пробива?“

Онази думичка пак се завъртя в мислите на Есма. Моментално я отпъди. Стори й се, че дори само намекът за това ще причини на нейната господарка нелечима болка.

Така де, как би могла да й каже: „Откажи се, красива моя принцесо. Изтръгни от сърцето си тази любов и я захвърли. От епилептик не стана твой любим!“

***

Писъците и крясъците вдигнаха на крак целия Корпус. След първия смразяващ вик, раздрал нощта, някой обяви: „Исмаил от Алаийе полудя!“.

Друг заповяда: „Дръжте го здраво!“ Последваха един след друг крясъците на Алехандро, псувните, мърморенето, заповедите, сърцераздирателните писъци и заповедите на моряците.

– Само да не го изпуснете!

– Олеле, окото ми!

– Извийте му ръката на тоя!

– Леле, юнако, леле!

– Какво го жалиш тоя бе! Ако го оставим, твоят юнак ще ни затрий всичките до крак!

– Ей, дръжте го за краката!

– Личеше си, че ще стане така!

– Ама че говедо! Ох!

– Извий му ръката, извий я!

Алехандро разбираше всичко. Виждаше как мъжете се нахвърлят отгоре му като луди, как подскачат в пълна паника да се спасят от ритниците и юмруците, които им раздаваше. Чуваше крясъците ругатните им. Съзнаваше, че постъпва не така, както трябва, но не можеше да се спре.

– Пуснете ме! – крещеше безспир. – Глутница чакали! Пуснете ме!

Нямаше представа с колко мъже се беше хванал гърло за гърло. Може би само с един, или с пет, десет. Но имаше чувството, че е оплетен в пипалата на някакъв огромен октопод.

– Пуснете ме бе! Кучета с кучета! Пуснете ме! Ще ви откъсна ръцете и краката! Ще ви накълцам гърлата! Ще ви избода очите!

Сред охканията и вайканията се чуваха и безполезните увещания от онези, които го жалеха:

– Спри, юнако!... Стой мирно, лъве!... Чакай, смелчаго!

Алехандро чувстваше, че пипалата на октопода го стягат все повече и повече. Мяташе се неистово, искаше да се изтръгне. С последни сили извъртя един ритник, чу се сърцераздирателен вик:

– Ох, майчице!

Каквото и да правеше, не можеше да се освободи от пипалата на октопода.

– Съборете го на земята! – викна някой.

– Вържете го! – заповяда друг. – Вържете го здраво! Иначе тоя ще нарани и себе си!

Почувства, че губи сили. Омаляха му и ръцете, и краката. Само болката, онази ужасна болка, продължаваше да дълбае в мозъка му като червей.

– Пуснете ме! – изкрещя.

Но не си чу гласа. „Може само да съм помислил, че крещя“.

– Утихва!

– Не му вярвайте! Сигурно е номер!

– И номер да е, какво от това, сержант? Така го вързахме, че даже се чудя как ще го развържем!

Гласовете отслабваха и се отдалечаваха от Алехандро.

Внезапно над главата му висна сянката на някакъв човек – така поне му се стори. Лицето му сякаш беше забулено от облаци. Чу нечий глас:

– Ех, юнако!

– Сержант, какво го жалиш тоя? Без малко да ни изтрепе всички, говедото му ниедно!

– Не говори така! – възпротиви се забуленият образ. – Грехота е! Епилептична криза е! Не е на себе си!

– Какво ме засяга! И без това неверникът не му е оставил разум. Не виждате ли как гледаше, като луд!

Алехандро усети, че всеки миг ще загуби съзнание. Знаеше вече какво следва. Мятанията свършваха, започваха кошмарите.

– Аги, колко пъти ви го казах! – обади се някой от по-задните мъже. -Махнете го тоя човек от нас. Някоя нощ ще ни пререже гърлата, до един! Изпадне ли в криза, притъмнява му пред очите! Ето на! Така беше и преди малко! Като извадена от ножницата си кама. Няма да миряса, докато не вземе душата на някого.

Като извадена от ножницата си кама!

На Алехандро това сравнение му хареса. То отекна в мозъка му хиляди, милиони пъти.

„Като извадена от ножницата си кама! Като извадена от ножни... Пази се от камата...“

„Такъв съм!“ – си каза Алехандро.

Дори и вътрешният му глас прозвуча като съскане на змия, забеляза го. „Аз съм камата на разплатата! Само че не е ясно кого ще убивам!...“ Загуби съзнание. Гласовете и шумотевицата изчезнаха.

***

Алехандро отново ги виждаше. Беше приковал поглед в пристана долу. Имаше ясното съзнание, че сънува. Случваше се почти всяка вечер и затова белосаните с вар къщи, тесните улици, зелените ливади по хълмовете, онова ухание – всичко му изглеждаше близко. Познаваше и уханието. Долавяше го във всеки свой сън, но въобще не можеше да си спомни как го наричаше. Ненадейно му просветна: „Мащерка“. Ами да, това беше мащерката!... Като дете се изкачваше по тези стръмни чукари да я бере от бодливите храсталаци, ръцете му миришеха и* тях. Допря длан до носа си, стори му се, че усеща мириса на прясно набрана мащерка. Пое дълбоко дъх. Нямаше да се пита повече къде и кое е това място от съня му. Защото го познаваше. Там миришеше на мащерка и на море. Като в неговото село. И си каза: „Това е моето село!“

Седеше на една скала. Усещаше вятъра в косата си, но и косъм от главата му не помръдваше. „Нали е сън! – реши. – Куп глупости и небивалици“.

Взираше се в паянтовия дървен пристан между крайбрежните скали. Вълните се разбиваха по камъните, а после във вид на синкава пяна се нахвърляха върху дъските на пристана. Докъдето поглед стигаше, морето беше съвършено безлюдно. До хоризонта не се мяркаше дори едно платно.

Запита се: „Дали ще се появи жената, която все ме зове?“ Чакам я. Тя присъстваше във всеки негов сън. Не виждаше лицето й, но Алехандро знаеше, че я познава. Усещаше, че я познава вътре в себе си, в дъното на душата си.

Обърна се и погледна към нагиздените със зелени морави възвишения. Ето, това е целият ми свят. Зад билата зелените хълмове се сливаха с небосвода. А отпред, хей там, със същия този небосвод пък се сливаше морето... „Моят свят! – си каза той. – Притиснат между земята и небето, между небето и морето!“

Обърна се отново към пристана и се вкамени. Панически скочи на крака. Беше огромен галеон с издут като корем корпус. С вдигнати платна! Стъписа се. Толкова дълбоко ли беше морето при пристана? Само че пристанът беше изхвърлен върху скалите. Как ли беше акостирал на брега огромният галеон, без да пусне котва? Алехандро пак се присмя на себе си: „Ами нали е сън, сън! В сънищата всичко е възможно!“

За миг позна галерата. Флагманският кораб на Хъзър Реис! Галерата на прага!

Мушна ръка в колана си, но дъхът му секна. Някой стоеше изправен върху дъсчения пристан. „Жена! Ето я, дойде! Тя пак дойде!“ Явно беше слязла там от галерата. Стоеше гърбом и затова не можа да види лицето И каква изящна и стройна фигура! Подхванати от вятъра, краищата на аления й шал се размахваха като разперени криле.

Галерата уж се виждаше, а изведнъж изчезна. Жената, обърната с гръб към Алехандро, се взираше в морето. Дали не чакаше пак онази лодка с белите платна? Алехандро си даде сметка, че не иска да вижда отново онази лодка. Не искаше да вижда и онова нещо, което свалиха от нея. Знаеше, че няма да понесе повторно мъката, изписана върху безжизненото лице на мъжа с бялата брада.

Алехандро изведнъж изкрещя от ужас. Жената се беше обърнала към него и го гледаше. Вятърът беше грабнал от главата й аления шал и го носеше над морето. Русата й коса се развяваше. Сините й като морето очи се впиваха в него.

– Господи! – промълви Алехандро. – Това е тя! Михримах! Михримах!

Девойката сякаш чу изригналия от душата му вик, вдигна глава и го погледна. На лицето й грееше неописуема усмивка, тя тичаше към него с протегната напред ръце. Русата коса се вееше зад нея на вълни, на вълни. В сините й очи блестеше щастие.

Зад гърба на Алехандро се разнесе смразяващ смях. Обърна се и го видя. На крачка зад него стоеше мъж с прошарена брада. Беше вдигнал едната си ръка нагоре. В нея държеше огромно шише. „Най-напред душата на Михримах! – викна мъжът и избухна в смях. – Тя е твой враг. Убий я! И аз ще ти дам толкова много отвара, че да се къпеш в нея!“

Отварата! Магията на свободата!

Алехандро се обърна да погледне по надолнището на хълма. Момичето продължаваше да тича към него.

„Хайде! – обади се мъжът отзад. – Тъкмо навреме. Убий я, спаси себе си! Виж, отварата е в мен. Държа я!“

И Алехандро хукна презглава надолу по хълма. Беше луд бяг. Непрекъснато крещеше: „Михримах! Дъщерята на моя враг! Идвам да ти взема душата!“

Както тичаше, Алехандро забеляза, че едната му ръка е извита във въздуха като лък. В нея държеше кама.

Вече беше съвсем близо до нея. „Михримах!“ – прогърмя отново той.

„Исмаил!“ – отговори му дъщерята на врага.

„Че какво друго да каже! Глупачката не знае, че аз съм Алехандро Още не е разбрала, че съм нейният убиец!“

На лицето й пак грееше същата онази неизменна омайваща усмивка, която беше пред очите му непрекъснато от мига на първия им поглед, Гледаше към Алехандро така, както го погледна, когато слизаше от лодката.

„Хайде, не се мотай! – обади се в съзнанието му гласът на мъжа с козята брада. – Забий тази кама! Прережи й гърлото и си вземи наградата. Отварата те чака!“

Ръката, която държеше камата, светкавично замахна.

И се разнесе вик: „Исмаил, спри! Недей!“

Камата вече свистеше във въздуха, той погледна натам, откъдето долетя викът. Някой друг тичаше по хълма надолу и пищеше като луд. Жена! „Недей, синко! Спри! Недей, Исмаил!“

Беше жената от сънищата, която не му показваше лицето си. Този път го видя и я позна.

„Мамо!“

Обърна се заради ужасно клокочене и стенание.

„Михримах!“

Тя го гледаше с разширени от ужас очи. Същевременно се опитваше да спре с ръце бликащата от гърлото й кръв.