Хюрем пак кимна, този път в знак на съгласие. Не промени обаче умисленото си изражение, а след малко промълви, сякаш на себе си:

– Ами ако наистина Рюстем ага е жертва на клевета?

– Какво искате да кажете?

– Ако женихът не е прокажен, господарю мой?

– Какво да направим тогава, жено? Как да разберем? Да извикаме човека и да го попитаме „Ти, ефенди, прокажен ли си?“. Да вземем да надзъртаме под ризата му, в гащите му – това ли?

На Хюрем й направи впечатление, че за пръв път чуваше подобни думи от устата на падишаха. Значи той беше ужасно ядосан. Никой по-добре от нея не знаеше колко дълго стаяван можеше да бъде гневът на Сюлейман. Тя най-спокойно стана, остави метнатия на плещите й кафтан да се свлече бавно на пода. На себе си нямаше нищо друго, освен тънкото като паяжина бельо, което подчертаваше формите на тялото й направо подлудяващо. Знаеше, че щеше да му вземе ума и затова тръгна към него с плавно полюшване. С едната си ръка го прегърна през врата, с другата погали като с крило на гълъб гъстата му брада и въздъхна:

– Моят султан намира изход от всяка ситуация, колкото и трудна да е тя!

Сюлейман усети надигащата се в него страст, но си наложи да откъсне поглед от бялата шия на съпругата си, от която желанията му се разпалваха още повече, и да се овладее:

– Не! Единственият начин е да затворим страницата!

Тя обви врата на падишаха и с другата ръка. Притисна едрите си стегнати гърди в него.

– Отдавна сте го намерили! Не измъчвайте своята робиня! Какво си въобразява моят велик султан? Че Хюрем няма да разгадае какви мисли му се въртят из главата ли?

Сюлейман усети, че е готов да се поддаде на сладострастието, което направо поглъщаше гнева му.

– Хайде, казвайте! – изчурулика жена му отново. – Хрумна ви да изпратите главния лекар заедно с другите ваши лекари да прегледат хубавичко кандидата за нашата дъщеря Рюстем ага, нали?

„Не ми е хрумнало, естествено! – измърмори си Сюлейман. – Толкова много се ядосах, че въобще нищо не ми е хрумвало!“

– Аллах е свидетел, че дори сте ги изпратили отдавна.

Беше вече толкова близо до него, че още малко – и устните им щяха да се докоснат. Сюлейман започна да диша учестено, гърдите му се издуваха и спадаха като мех.

– Чудесно сте го измислили! – притисна се още повече под ръката на падишаха, с която той вече я обгръщаше през талията. – Да видим лекарите дали ще открият въшки по Рюстем!

– Въшки ли?

Вместо отговор, Хюрем прокара нежните си пръсти през брадата на своя съпруг. Леко насочи в ухото му горещото си като огън дихание, а езикът й близна меката част.

Падишахът внезапно се сети: „Ами да, въшките! Как така не ми беше дошло наум досега? Ако Рюстем има въшки, значи няма проказа. Дори и децата знаят, че въшките бягат от прокажените!“

Хюрем полека и бавно вдигаше коляно към слабините му и в същото време споделяше с него какво си мисли:

– Ако лекарите не открият тук-там по някоя въшка, значи Рюстем има онази проклетия. И ние ще забравим цялата тази работа. Но ако хванат по човека дори и една въшка, главният лекар ще обяви на всеослушание, че това е клевета!

Султан Сюлейман се разсмя.

– Тогава цял свят ще разбере, че Рюстем ага няма проказа, но че зетят на султан Сюлейман е въшльо!

Хюрем го погледна със забулени от страст очи.

– Ако се окаже, че Рюстем има проказа – продума Сюлейман със задавен от желание глас, – и ако се разбере, че знаейки това, е говорил с нашата жена и е поискал ръката на дъщеря ни, няма да има нужда повече от главата си. Обратно, ако хванат по него въшки и се изясни, че е бил мишена на клевета, твой дълг ще е, моя Хюрем, да откриеш кой е хвърлил тази кал по него и да го накажеш!

Тя се откопчи от ръцете на Сюлейман и легна върху копринения килим.

– Ще видите, бъдещият ни зет ще излезе съвършено здрав. И вашата робиня ще накаже онзи, който е пуснал клеветата, така ще го накаже, че да ме помни цял живот!

КОРПУСЪТ НА МОРСКИТЕ ПЕХОТИНЦИ

– Казва се Исмаил! – влетя Есма в стаята на Михримах.

Михримах се стъписа. Умът й беше зает с плана, който беше задействала срещу кроежите на майка й да я омъжи за Куция Рюстем. Ако успееше да ги срине, страницата „Рюстем“ щеше да бъде затворена веднъж завинаги. Разсеяно подхвърли:

– Какво? Какъв Исмаил?

Изненада се от зачервените бузи на гувернантката, от блесналите й очи и тогава разбра.

– Исмаил ли? – подскочи сърцето й.

Гувернантката с радост се приближи до широкия диван, на който седеше:

– Да, Исмаил! – подшушна й тихо. – Наричат го Исмаил от Алаийе.

От Алаийе? Къде беше това? Сети се – преди време татко й разказвал за похода си към остров Родос и тогава беше споменал за крепостта Алаийе. Като в истинска приказка тя слушаше султан Сюлейман как флотилията прекосила тайно Егейско море, после се притаила в залива при крепостта Алаийе, срещу остров Родос. И баща й се качил й галерата точно там, в Алаийе, за да оглави обсадата. Исмаил, значи, е оттам!

Грабна ръцете на Есма в дланите си и я погледна с очакване да разказва още и още.

– Някога бил един от моряците на Тургут Реис! – каза момичето и млъкна.

На Михримах й направи впечатление, че гувернантката избягва да я поглежда.

– Еее? После? Продължавай, Есма!

– На наш Кара Хюсрев му казали, че бил много смел герой.

– Кара Хюсрев ли? Ти с него ли слезе до корабостроителницата?

– Нали принцесата ми каза да взема с мен някой доверен човек. На Хюсрев му имам вяра.

Размисли се: „Значи още един човек е разбрал, че се интересувам от този моряк!“ По сбърченото й чело гувернантката усети, че се е разтревожила.

– Не! – припряно поде. – Казах му, че заради разпускането на харема едно от момичетата, което ще бъде освободено, се интересувало от Исмаил. Та ако има късмет, а и ако й дадат документи, ще извършим едно добро дело, истинско благодеяние. Хюсрев си умира за такива работи.

Михримах се успокои, плюс това за своя най-голяма изненада забеляза, че въобще не я е грижа дали някой още ще разбере или не. Като че ли й се искаше всеки да знае колко й е близък морякът с огнения поглед.

Изведнъж в съзнанието й изплуваха думите на Есма: „На наш Кара Хюсрев му казали, че бил много смел герой!“

„Бил герой“. Това пък какво означаваше? Защо говореха за Исмаил от Алаийе като за умрял? Или Исмаил вече не беше герой?“

Усети нежеланието на гувернантката да си дойдат на думата и подръпна ръцете й, които още лежаха в нейните длани.

– Продължавай, Есма! Искаш да се пръсна от любопитство ли? Защо са казали така: „Бил много смел герой!“?

Изрече го, подражавайки с известно преиграване и гласа и физиономията на Есма.

– Сега не е ли? Това ли искат да кажат?

– Неее! – веднага реагира гувернантката. – Не е така. Както казах Исмаил от Алаийе бил от екипажа на Тургут Реис. Участвал заедно с капитана си в много сражения. А бащата на Исмаил пък бил от хората на Мурад Реис. Неверниците една нощ нападнали галерата им. Наред с много моряци бил убит и Мурад Реис. По всичко личи, че Исмаил е наследил героизма от баща си... – Спря за миг да си поеме дъх. – Исмаил участвал в много от бойните походи на Тургут Реис. Показал големи геройства. Обаче... – Не можа да продължи. Но като видя стрелкащите погледи на Михримах, на бърза ръка изплю камъчето: – ...попаднал в плен при испанците.

– Плен ли? – попари я сякаш с вряла вода.

Есма потвърди с глава.

„Ела на себе си! – скара се на Михримах вътрешният й глас. – Сега е тук. Нали се е освободил. Какво искаш повече?“

– Четири години прекарал при неверниците. Затворили го в една крепост насред морето. Моряците, разказвали за него на Хюсрев, рекли: „Само да му видите тялото! Испанските неверници са го изтезавали безпощадно! Няма място без рана и белег!“ Хората с очите си видели белезите от мъченията.

Този път огънят, който пламна в сърцето на Михримах, беше много по-страшен от предишния, когато научи, че Исмаил бил попаднал в плен. Преплетоха се едно в друго усещанията за болка, мъка и състрадание. От дъното на душата й се надигна стон: „Ох, юнако мой! Кой знае какви теглила си преживял?“

– И сякаш не го бил изтезавал неверникът в продължение на цели четири години, та го оковал с вериги и го продал за гребец на един търговски кораб. Шест-седем месеца Исмаил опъвал веслата. Добре че нашите превзели оня кораб, та го освободили. Великият Аллах няма да държи роба си все на тясно, я!

И в същото време си помисли: „Ето че сега над главата му пък е надвиснал Божият дар! След толкова изтезания, след това робство Аллах му отвори пътя към щастието. Изпречи пред него дъщерята на могъщи и световен владетел. И само как! Принцесата се влюби от пръв поглед. Гори като факел по Исмаил“.

За да не долови господарката й за какво мисли, тя се наведе, все едно е видяла нещо на полата си.

– Ти – прошепна Михримах, – ти видя ли го – Исмаил от Алаийе?

Настъпи най-страшният момент. Едва забележимо отрече с глава и тихо промълви:

– Не, не го видях!

– А Хюсрев видял ли го е?

– И той не го е видял!

Трябваше да излъже нещо. Изведнъж се паникьоса.

– Не бил в корабостроителницата. Някой казал на Хюсрев, че може да са го изпратили на някоя от галерите.

Макар и за малко, с измислената лъжа тя все пак се поуспокои.

Михримах се умисли, стана и отиде при решетестия прозорец. „Дано с това тази работа да приключи! – каза си гувернантката. – Видя го, хареса го, влюби се. Е, сега му научи и името, и славата. Това е всичко. Какво друго? Какво може да се случи оттук нататък? Да не би единствената дъщеря на султан Сюлейман да...“

Веднага изхвърли от главата си първата хрумнала й дума, не трябваше дори да си я позволява! – да легне в брачното ложе с някакъв си босоног моряк? „Ех, ето на, моята принцеса, красавицата на красавиците, ще има да си мечтае. Ще ахка, ще въздиша, най-накрая ще забрави своя Исмаил веднъж завинаги“.