– От двореца ли е? – попита отново Михримах, като не получи отговор.

– Не, от пазара е!

– Какво?

– От пазара!

Михримах остана наистина много учудена.

– От пазара? Есма, не ти вярвам. Наистина ли?

Засрамено и смутено, момичето два пъти наведе напред глава. Вече нямаше смисъл да мълчи. Да става каквото ще! Кой ли е успял да скрие, че в сърцето му е пламнала любовта, та и тя да се спотайва? Отвътре й идеше да крещи пред всички неговото име. Така де, защо хората дълбаят по кората на дърветата имената на своите любими! Значи щом езикът се страхува, ръцете го изписват. И Есма реши: „Каквото ще да става!“

– Видях го, като ходих на пазара. Работи при Ипекчилер, в Капалъ чаршъ.

– А той видя ли те? – изправи се Михримах от възглавниците, на които се беше облегнала.

– Ъхъ!

– Говорихте ли си?

– Ъхъ!

– Не ти вярвам! Виж я ти! Какво хитро момче си хванала, Есма!

– Говорихме си такова... Ето това... Колко акчета е? А той каза „три акчета“.

– И само толкова ли?

Гувернантката кимна.

– Как се казва?

– Ами... Али!

– Ами ти, момиче, защо го попита за името?

– Ааа... – припряно избърза Есма. – В дюкяна има още двама продавачи. Те му викаха така.

„Моята дадъ поне знае името на човека, за когото й е пламнало сърцето – помисли си Михримах. – А аз дори и това не знам!“

– След това виждала ли си го пак? Ходи ли и друг път?

– Ъхъ!

– Какво си говорихте сега?

– Не си говорихме – измрънка Есма. – Нищо не ми идваше наум.

– Еее, и какво направихте?

– Нииищо! Гледахме се.

Михримах изведнъж се умълча. Ето че отговорът на въпроса, който очакваше, дойде от само себе си.

– Достатъчно ли ви беше да се гледате?

– Ъхъ!

– Наистина ли? Достатъчно ли ви беше само да се гледате?

Есма се загледа задълго в своята господарка. Едва се удържа да не скочи и да кресне: „Не, не ни беше достатъчно!“. Отново наведе глава.

– Отвътре не ти ли се прииска нещо друго, а, Есма? Кажи ми истината. Виж, ако те хвана в лъжа, не отговарям, ще се ядосам!

– Какво например, принцесо?

Този път беше ред на Михримах да си замълчи. Обади се след дълга пауза:

– Откъде да знам! Нещо такова... Такова... Нещо като онова, което направи Фирдевс онази нощ. Или Сатаната въвлича и теб в грехове посред нощ?

– Принцесо!...

Есма зарови лице в дланите си. Без малко да й изтърси: „Всяка нощ, всяка нощ!“. Изведнъж проумя, че Михримах потайно се пече на същия огън и че се опитва да го потуши. И без това забелязваше, че откакто видя онзи моряк, в живота на нейната господарка се отвори съвсем нова страница. Изплаши се – да не разкрие собствената си тайна, а и същото време да не разбере болката и на своята господарка, която самата тя не можеше да признае и пред себе си. Не издържаше повече. Целуна полите на господарката си и тичешком напусна стаята.

Михримах беше получила отговора. „Не стига, значи! – с яд заключи тя за себе си. – Онова нещо всякак го има. Влюбиш ли се, непременно трябва да се отдаваш. Само една сладка дума, само една усмивка, само един поглед, не стигат. Не ми трябва тогава. Не ми трябва“.

Отново прочете стиховете, които написа на свещ. Ако имаше огледало да се погледне, щеше да види по лицето си интересен израз, нещо смесено между смях и плач. Вдигна листчето над пламъка на свещта.

Гледаше го как гори, а някъде дълбоко в душата си чувстваше болка.

С горене и с приказки от рода на „не ми трябва“ чувствата й нямаше ди умрат, знаеше си го, но поне успя за няколко дни да изхвърли тази тема от съзнанието си. И тя, и Есма се държаха така, сякаш онази нощ не си бяха говорили за тези неща.

Но така и не можа да се противопостави на оня вътрешен глас, който все й натякваше: „Ако не друго, поне проучи кой е той!“.

Една сутрин рано-рано извика гувернантката. Правеше й впечатление, че от онази нощ това момиче непрекъснато отбягваше да идва при нея.

– Ако поискам от теб нещо, ще го направиш ли?

– Какво говорите, принцесо! До гроб ще ви следвам. Какво не е поискала моята принцеса, та Есма да не го е направила?

– Добре тогава, първо... – заговори Михримах тихо, но със строго изражение. – Погледни ме право в очите!

Гувернантката едва-едва вдигна глава. Срещнаха погледи. Принцесата й се усмихваше, олекна й на душата.

– Нищо не се е променило, Есма! – прошепна Михримах. – Нищо между нас не се е променило, бяхме приятелки по душа, станахме приятелки и в сълзите. Пак сме си така, ясно ли е?

Есма кимна с глава. А и Михримах долови грейналата в очите й радост.

– Чудесно! Тогава, второ, вземи със себе си някой, на когото имаш доверие. Най-напред ще отидеш в чаршията. При Ипекчилер. Сетне ще слезеш до Златния рог. Написахме писмо до Хайредин паша. Ако ти разрешат да стигнеш до него, целуни му ръка и му предай нашето писмо. Не, ако не те пуснат при него, строго ще ги предупредиш и ще настояваш да предадат писмото ни в неговите ръце! После ще се върнеш...

Поспря за миг да си поеме дъх. Тишината я подсети, че трябва да даде още малко разяснения:

– В корабостроителницата започна изграждането на галерите. Господарят приема, че ако нашият капитан паша разреши, ние ще искаме от време на време да се отбиваме там, за да видим как върви работата Няма човек, който да не знае, че тази работа ми е легнала на сърцето.

Без малко Есма щеше шеговито да й подметне: „Абе нали знаем какво ти е легнало на сърцето!“, но се въздържа. Присмехулните искри и очите на Михримах обаче показаха съвсем ясно, че тя се е досетила какво й се е стрелнало в съзнанието.

Взе подаденото писмо, целуна го, вдигна го върху главата си, сетне грижливо го прибра в колана и взе да отстъпва назад, назад. Тъкмо да излезе – и Михримах се обади:

– Я погледни дали има хубави копринени платове при Ипекчилер. Поприказвай си малко, питай, разпитвай. Не бързай веднага да се връщаш. После ще ми разкажеш. И недей да си мислиш, че съм забравила Чешмата на Дилруба. Ще ми разкажеш хубавичко и за нея.

Есма тръгна да излиза с конфузно щастлива усмивка на уста, но Михримах пак я заговори:

– Ха, без малко щях да забравя! Като слезеш в корабостроителницата, хубавичко се огледай. Виж дали морякът, който ни помогна, като слизахме от лодката с осемте чифта гребла, е някъде там. От напрежение и зашеметяване така и не му благодарихме. Даже не знаем как се казва.

Писмото до Хайредин паша беше просто повод. Ето това всъщност искаше от нея господарката Михримах. И за награда я изпрати и на чаршията.

„Ще отида! – си каза момичето. – И то на бегом, презглава“. Този път Есма целуна и допря до чело собствената си ръка. С това негласно заяви: „Твоята заповед е закон за мен! Ще намеря онзи юнак, ще ти донеса и име, и вест от него!“

Михримах си пожела същото.

След като гувернантката й излезе, тя стана. Отиде до прозореца и постоя така, загледана в двора. До дън душа се чувстваше самотна в този дворец, където сновяха стотици хора. В палатите на султан Сюлейман шестваха мощ, великолепие, чест, слава и много хора. Но във всяко негово кътче тегнеше небивала самота.

Обмисляше последните детайли на своя план. Хубаво го разнищи от край до край. Още веднъж прехвърли наум евентуалните резултати. Лицето й полека-лека се разведри. Вече имаше готовност да започне театъра.

Изгаряше от любопитство да види изражението на майка си в мига, когато го чуе.

– Е, какво да се прави, валиде! – промълви, без да сваля очи от празната решетеста кабинка. – Ти не остави на своята принцеса друг избор. Хайде сега да видим, не те ли надскочих, не излязох ли по-умна от теб?

Обърна се и тръгна към вратата. Плесна с ръце:

– Едната да стои тук!

А на притичалата отвън придворна заповяда:

– Извикайте ми Шетарет калфа!

Хюрем подскочи като бясна:

– Кой го разправя?

Мерзука отдавна беше свикнала с гневните изблици на своята приятелка и въобще не се стресна.

– Че кой не го разправя! Целият дворец говори за това. На всяко ъгълче се шушука, кикотят се.

– Падишахът знае ли?

Глупав въпрос, но така или иначе, вече го изпусна. Мерзука я погледна: „Нямам представа“.

– По-добре да беше попитала дали са казали на Михримах. Еее, дали го е чула? Сигурно страшно се е зарадвала!

– Не мисля, че вече го знае. Откакто се захвана с работата по галерите, не излиза от корабостроителницата. Ще речеш, че не Хайредин паша, а нашата принцеса строи флотилия. Обикаля по всички докове, пита и разпитва майсторите. Бива ли принцеса да прави такива работи? На кого се е метнало това момиче?

Мерзука веднага се усети, че и това беше толкова глупаво, колкото и въпроса на Хюрем. Човекът, на когото се беше метнала Михримах, стоеше пред нея. Нали крушата не пада по-далече от дървото?

– За бога, остави я да се занимава с тази работа. Да се молим да не го е чула. Поне докато се разбере истината. И без това не го вярвам!

Тя не спираше да мачка и усуква дрехата си, още не се беше съвзела от шока. Въобще не беше очаквала подобно нещо. Не само не беше очаквала, ами дори не й беше идвало и наум, нито си го беше представяла. Кой би помислил, кой би допуснал такова нещо! Ако беше истина, тя щеше да изпадне в ужасна ситуация. Първо – падишахът щеше да побеснее. Второ – тя трябваше отново да търси съпруг за Михримах.

Друг съпруг, в когото нямаше да се усъмнява и за миг, че ще изпълнява нейния план. Щеше да се наложи да се замисля отначало абсолютни всичко. А времето я притискаше, тя трябваше да задейства плана си час по-скоро. Това не беше работа ей така, за една нощ, за една седмици, за един месец. Трябваше добре да се опече, а не да се закърпва оттук оттам. Сновеше из стаята с хиляди мисли в главата. Мерзука я изчакваше, без да се обажда. Тя прекрасно знаеше какви опасности крие мълчанието на Хюрем.