– Ох, ох! – въздишаше друга. – И дъщеря на падишах да си, все тая! Ако си нямаш късмет, на лицето ти не грее усмивка. Защо са ми и дворецът, и богатствата, щом не пускат при мен любимия... Нали така се казва? Така де. Вижте я, кого да залюби тази красавица на красавиците?

Есма направо позеленяваше от страх, да не би господарката й да чуе тези шушукания.

В действителност онези, които държаха страната на майката, бяха повече от другите, които жалеха дъщерята. Противно на жените, които се притесняваха и си шушукаха зад вратите, че принцесата не иска да се омъжва за Рюстем, привърженичките на идеята, че тази женитба е подходяща, говореха на всеослушание навсякъде, с изпъчени гърди, даже така, че да стигне до ушите и на Хюрем хасеки:

– Че какво му има на човека? Да не е пропаднал светът, че единият му крак бил по-къс! Грехота е, грехота! И той е син на Аллах!

– Имаш право! Да не харесваш хората, да свиваш устни и да кривиш нос, не е по волята на всемогъщия Аллах.

– Пу-пу-пу! – люшкаше глава насам-натам една друга и плюеше на все страни, за да изгони духовете и вещиците. – Ами че човек наистина се сблъсква с тях, за бога! И в добър час да дойдат, аха – вземат, че му извият на човек я крака, я ръката!

Тя така и не обясни в какво състояние ще се окажат краката и ръцете, ако човек се натъкне на духовете.

– Млъкни, момиче, Аллах ще те накаже!

– А къде се е чуло и видяло да се опълчваш на майка си и баща си! Възрастните знаят кое е най-доброто!

Наложниците, които не се отказваха от надеждата, че веднага след като сключи брака си с Хюрем, султан Сюлейман ще ги грабне в своите обятия, също се подхилкваха по двора и под прозорците.

– Какво от това, че единият му крак е по-къс! Сладката пръчка да не му е по-къса, това трябва да се гледа!

След взрив от невъздържани смехове, някоя се провикваше:

– Видели са я бе, видели са я! Едно момче от охраната оня ден го разправяше. В банята ли, другаде ли, видял я. Ако аз ви кажа дръжка на брадва, вие кажете сап на мотика! Такова нещо било проклетото му нещо!

След нея се закикоти друго момиче, пред очите на което представата за онова проклето нещо оживяваше и гъделичкаше неизживяните й любовни копнежи за нощта на отдаването:

– Леле, сестрице, дано тоя да не я налегне отгоре. Направо ще я смачка, какво ще стане с горката принцеса? Жалко за нея!

Избухнеше ли взрив от нов смях, вече всеки знаеше, че се одумва избрания за Михримах зет.

Самата тя забелязваше всичко – клюките, шушуканията, спотайваните и прикрити подсмихвания, подигравателните погледи, сведените със съжаление очи. Но не се сърдеше. Много отдавна беше загърбила женитбата с Рюстем. Имаше си скроен план как да я направи абсолютно невъзможна. И като чуеше подобните приказки, тя вътрешно прихваше от смях и в същото време си казваше: „Само почакайте! Задействаме ли си плана, ще видите какво ще стане!“

В сърцето й кървеше рана, болеше я и тази болка й отнемаше и щастието, и радостта. След дълги безсънни нощи тя най-накрая призна пред себе си причината за тези бушуващи в душата й бури: „Сигурно съм влюбена!“

Това бе любов като любовта на Ширин и Ферхат, на Лейля и Меджнун.

Залюбих млад красавец, името дори не зная – написа на лист харти и под светлината на свещта. А после устните й започнаха да шептят:

С очи-жарава ли да кажа, или със стрели-ресници

стрела любовна ме прониза с първия му поглед.

Да знаех, че извадена кама са веждите извити,

живота си аз бих му дала, без да ме докосне!

Единственият свидетел на това среднощно признание беше Есма. Ти се беше завила в постелята си до вратата и се спотайваше сред мрака на стаята. Михримах дори не се сещаше, че гувернантката й е там. Мислено беше във флагманския кораб на капитана. Представяше си единствените сред толкова много моряци очи, които й завъртяха главата, отново изживяваше мига на избуялия в сърцето й плам. Отново усещаше дълбоко в него онова пърхане като крило на птица, същото като тогава, когато той се протегна и я хвана за ръката да прекрачи и лодката с осемте двойки гребци. Неговият образ въобще не беше избледнял в представите й. Сама се питаше как ли се казва. Откъде ли е? Има ли си някого тук? Дали щеше да е прилично да попита за него Хъзър Реис, когото още не беше свикнала да нарича Хайредин паша? Само при мисълта за това се изчерви до корените на косата си – усети го дори и в тъмното. Не можеше, разбира се! Ами тогава как щеше да намери отговор на въпросите, които й човъркаха мозъка?

В тези мигове, когато се задълбаваше в размисли, Михримах сама откриваше и изхода. Отронваше тежка въздишка, за да потисне болката в сърцето, а после му заповядваше: „Прояви разум! Нали няма да го видиш повече!“.

Очакваше раната й да се капсулира, за по ден-два изтриваше oт паметта си образа на своя безименен любим, но някой свиреп вятър, чуруликането на някоя птичка, някоя морска вълна или пък платната на някоя отплувала в далечината галера събуждаха всичко отново и отново.

Някои нощи Михримах сама се подлагаше на разпит:

– Любов ли е това, принцесо?

– Безнадеждна, немислима любов – й отвръщаше вътрешен глас.

– Ако имаше някаква надежда, какво щеше да стане? Щеше ли да отидеш при него?

Сърцето й започваше да пърха като пеперуда:

– Щях, щях да отида! Вместо при Рюстем, щях да отида при него!

К, добре, а как щеше да отиде?

– Ами любовната сцена, която видя онази нощ? Готова ли си да изживееш и нея? Ще се отдадеш ли на онези неща, в които те въвлича Сатаната насън?

Тогава и ръцете, и краката й се вледеняваха. Картината, която се разкри пред очите й онази нощ, обърка целия й живот. Сетеше ли се за нея, стискаше очи, обаче Сатаната показваше в представите й самата нея вместо онова момиче, заедно с моряка с огнените очи вместо оня слуга. Ръцете на мъжа обгръщаха тънката й талия като ласо. Усещаше гърдите си притиснати в косматата му плът. После една огромна ръка опипваше навсякъде голото й тяло и в нея се развихряха необуздани бури. Михримах направо се задушаваше.

И тази нощ отвори очи с тази сцена в главата си, опита да се върне в реалността. Не, не беше готова. Тя беше почитателка на сърцераздирателната болка от любов. На копнежа в душата, на трепета в чувствата.

Въздъхна дълбоко, дълбоко.

– Задължително ли е?

Михримах беше толкова затънала в своя въображаем свят, че дори не забеляза как мисълта й се излива гласно през устата.

Есма я чу да говори и се надигна от постелята.

– Моля, господарке?

Михримах възприе дори и гласа на гувернантката като реакция от собствените си мисли.

– Хубаво е да си влюбен. Но без нощите! – промълви принцесата.

Есма помисли, че пак на нея казва тези думи, затова стана, веднага отиде при дивана, на който се беше излегнала господарката й, и клекна до нея.

– Като си влюбен, задължително ли трябва да се оставяш в нечии обятия? – продължи Михримах. – Не са ли достатъчни една дума, една усмивка, един поглед?

Гувернантката не знаеше какво да й отговори. Помисли си за мъжа, с когото се бяха харесали и влюбили абсолютно тайно, и затова й се прииска да изкрещи: „Не, не са, не са достатъчни!“ Посегна и хвана господарката си за ръката.

Това докосване върна Михримах в стаята от света, в който беше потънала. Погледна гувернантката си с удивление.

– Есма! Ти какво търсиш тук?

– Седях си там в постелята, красива господарке, но като ви чух гласа.

Михримах усети, че бузите й се изчервиха. На глас ли беше изговорила онова, за което си мислеше?

– Ти чу ли ме какво си говорих, или...

Тази думичка „или“ се отрони от устата й по такъв начин, че ако й се отговореше с „да“, Михримах щеше да потъне вдън земя от срам. Есма го разбра и поклати глава: „Не, не съм го чула!“

– Не ми се сърдете, принцесо. Седях си там и сърцето ми напрано стана на топка.

„Не ме е чула!“ – успокои се Михримах. Онзи проклет въпрос обаче още й се въртеше из главата. „Задължително ли е да се хвърляш в нечии обятия, ако си влюбен? Не са ли достатъчни една сладка дума, една усмивка, един поглед?“

– Влюбена ли си в някого, дадъ?

Михримах сама не повярва как тези думи й се изплъзнаха от уста й, така неусетно, а Есма не повярва, че изобщо ги е чула. Сега дойде нейният ред да се сконфузи. Въпреки настъпилия в стаята здрач, Михримах забеляза как се изчервяват бузите на момичето.

– Казвай де! Имаш ли си някого?

– Принцесо! – измънка Есма.

Гласът й беше толкова спотаен, че ако го чуеше някой друг, щеше да го помисли за стон.

– Имаш си! – настоя Михримах.

Помълча за миг и я погледна.

– Виж я ти моята хубава дадъ! Значи, отиде при Чешмата на Дилруба на Синан ага да си го пожелаеш?

Момичето мълчеше.

– Завърза ли си парцалче с молба да те събере с любимия?

Есма само успя да въздъхне.

– Обичаш ли го?

Момичето продължаваше да се срамува, не можеше да погледне господарката си в очите.

– Любите ли се?

На Есма й прималя. Вдигна ужасените си очи към Михримах и откликна:

– Никога! Как може? Никога!

– Обичате се отдалече, така ли?

Зa да убеди господарката си, че трябва да й повярва, Есма ококори широко докрай очите си и кимна с глава.

– Той също ли те обича?

Вдигна рамене да покаже, че не знае.

– За бога, Есма, кажи ми! Той също ли те обича?

– Изглежда... – промълви гувернантката.

– Не сте ли си поговорили? Не ти ли е казал?

Този път кимването на Есма означаваше „не“.

– Обичаш го отдалече, така ли? Къде е този човек? Как се казва? В двореца ли е, войник ли е? В ендерунското училище ли е? Аз познавам ли го?

„Боже господи!“ – изпадна в паника Есма. Тя знаеше отговорите на всички тези въпроси. Но как би могла да й ги спомене? Кой знае дали дъщерята на султана нямаше да се вбеси и да накаже горкия Али, който си нямаше понятие нито от нея, нито от каквото и да е.