Едва тогава Михримах успя да надзърне в очите на свако си. В тези очи имаше нещо повече от завист. Злоба!

Изтръпна. В главата й запърха мисълта: „Дали мама е права и за свако?“. Но веднага отхвърли всякакво подозрение: „Не, драга, не може да бъде!“ Обаче й стана ясно, че си го каза чисто и просто защото не искаше в този момент да си разваля настроението.

Великият везир извади някъде от кафтана си фермана на падишаха. Хвана рулото в двата му края и го повдигна. Целуна го и го извиси над главата си. После го свали, издърпа единия му край надолу и започна да чете: „Аз, султан Сюлейман, син на Явуз султан Селим, син на Баязид хан, син на Завоевателя султан Мехмед хан...“

Ибрахим изреди едно по едно всички звания и места, където е бил владетел, най-накрая сложи точката.

След кратка пауза продължи да чете същия този ферман, в който я посвети баща й предната вечер:

– На достопочтения Хъзър Реис...

Из залата на Дивана отново се надигна брожение. Хъзър Реис стоеше с наведена глава, въобще не трепна. По лицата на шестнадесетте капитани обаче просветнаха гордост и щастие.

– По-нататък... – изрече Ибрахим паша и зачете фермана на султан Сюлейман: – Да носи името Хайредин40, за да се знае, че е най-добрият сред синовете на Аллах по всичките земи на Великата Османска империя! Заповядах!

Мърморенето този път секна. Неусетно за пред падишаха, шестнадесетте капитани погледнаха крадешком своя „бащица“. Очите на всички плуваха в сълзи. А по тялото и по лицето на Хъзър Реис, който със султански ферман ставаше адмирал на флота и получаваше името Хайредин, не трепваше и мускулче. Стоеше с наведена глава и слушаше.

За да надвика брожението, великият везир повиши още малко глас. Но в него липсваше каквото и да е вълнение, оживление, чувство. Дори гласът му издаваше, че Ибрахим паша прави всичко възможно да потиска чувствата си.

– Адмирал Хайредин паша незабавно да започне работа по изграждането на шестдесет броя тежкотонажни галери в подходящите за целта корабостроителници. Заповядах!

В този миг изправеният като паметник с наведена глава Хайредин паша сякаш оживя. Падна на колене пред подиума, където се извисяваше трона, и посегна към полите на падишахския кафтан. Султан Сюлейман веднага се изправи и не му позволи да го направи. Хвана го за раменете и му направи знак, че желае да застане на крака.

– Хайредин паша! – обърна се към него с прочувствен тон.

Вече всички глави бяха леко надигнати. До един искаха да не изпуснат от погледа си този миг, да зърнат, макар и за секунда, какво изживяват падишахът и новият му любимец, да чуят всичко.

– Да! – продължи султан Сюлейман. – Има едно нещо, което си заслужава да бъде целунато. Но това не са полите на моя кафтан, а челото на моя паша, героичния капитан, който е направил толкова много в името на Великата Османска империя, който е въртял меча на исляма над неверниците: глави да дава и глави да взема!

И този момент историята стана свидетел на още едно небивало досега събитие. Султан Сюлейман, от когото трепереше целият свят, изпревари всякаква възможност да му бъде попречено и целуна Хайредин паша по челото.

Михримах наблюдаваше всичко, което става долу, през току-що бликналите си сълзи. Забеляза, че когато Хайредин паша целуваше ръката на падишаха, баща й прошепна нещо в ухото на адмирала. Хайредин паша пък се усмихна към завесата, като се постара никой да не го види. Постави дясната си ръка на сърцето и леко се поклони. Михримах едва забележимо помръдна завесата. Мислено му каза: „Приемам поздрава ти, Хайредин паша! Нека океански ветрове да надуват твоите платна. Нека владенията ни да се разпрострат и над Новия свят. Нека и той да види полумесеца и звездата!“.

***

Веднага след тържеството Михримах изтича право в покоите на Хюрем. Втурна се в стаята й с вик:

– Получи се, получи се!

Изведнъж застина. Изобщо не допускаше, че майка й ще остане толкова безразлична към радостта й и ще продължи да пробожда иглата - веднъж отдолу, веднъж отгоре – през опънатия на гергефа копринен плат. От немай-къде малко по-късно обърна глава към Михримах. Леденото изражение на лицето й се стопи.

– Не е казано точно, дъще!

– Не е точно ли, валиде?

– Разбира се, че не е точно.

Хюрем сви устни, а лицето й придоби закачливо изражение.

– Трябва да се радваш не че се е получило, а да викаш: „Направих го, направих го!“. Или: „Успях, успях!“ Това е по-подходящата дума!

Остави бродерията си настрана. Стана, отиде при дъщеря си и я прегърна.

– Как успя?

– Не тръгнах сама да преобръщам света надолу с главата. Като всяка умна жена, пожелах един мъж да свърши тази работа вместо мен!

– Браво, моя Дуняшка!

Не пропусна да улови с поглед беглото колебание на майка й:

– Не се притеснявай! Убедена съм, че и ти мислиш точно така.

– Чудесно! – успокои се Хюрем.

– Само да го бяхте видели, мамо! Татко влезе в залата заедно с батко Мехмед. Не го отдели от себе си дори за миг. След церемонията хвана Мехмед за ръката и така излезе от залата. Само че...

– Какво „само че“?

– Все още не съм сигурна!

– В какво не си сигурна, дъще?

– Че му го казах – казах го, но да видим дали татко ще го напрани

– Направи го вече!

Хюрем се заля в смях.

– Тази сутрин Хюсрев паша тръгна на път с цяла дивизия.

– Накъде?

– В Сарухан! – прошепна Хюрем. – Ферманът на господаря замина натам. В близко време синът на Гюлбахар ще се премести в Амасия. А ми негово място за Сарухан ще замине Мехмед!

И двете не докоснаха темата за сватбата. Сякаш бяха сключили помежду си негласно споразумение. Хюрем бе решила да не бърза известно време с този въпрос. А Михримах си имаше друго нещо наум.

– Благодаря ти, мамо!

– За какво?

– Че си поставила пред татко въпроса за галерите и че си го убедил.

– Няма защо! Не е кой знае какво! – Хюрем помълча, после тихо добави: – Видя ли? И ние можем да преобръщаме света с главата надолу! Достатъчно е да се държим здраво една за друга!

– Така ще бъде! – Обърна се, като че ли й хрумна нещо, и подхвърли: – Ами с татко... – не продължи нататък. Следващата дума трябваше да бъде: „...като се оженихте...“, но нали тогава не са били женени.

Сюлейман я извикал от помещението за наложниците, грабнал я в обятията си и толкова.

Хюрем долови колебанието на дъщеря си:

– Кажи, дъще, да, с татко ти... Какво щеше да кажеш по-нататък?

– С татко. Онова нещо! Нали се сещате?

Не можа да продължи, Хюрем обаче я спаси от притеснението.

– Когато Негово Величество султанът ме взе в своите обятия ли? Това искаше да кажеш, нали, Михримах?

– Да. На колко години бяхте?

– На двадесет!

– Били сте пет години по-голяма от мен?

Хюрем усети накъде ще избие разговорът и нервно се размърда:

– И вас не сме тръгнали да омъжваме още утре!

Михримах предпочете да се престори, че не го е чула.

– А татко на колко години беше?

– Дъще, искаш да ми кажеш, че...

– Нищо не искам да казвам, валиде! Само искам да знам.

– Сюлейман ми каза, че е на двадесет и седем.

Михримах прошумоля с полите си и ги събра. По лицето й се изписа странна усмивка. Настроението на Хюрем доста се помрачи.

– Еее! Какво има? – начумерено я попита.

– Нищо! Имали сте разлика само от седем години!

В гласа й изведнъж беше изчезнала топлотата между майка и дъщеря. Лицето й се скова. С тона, претенциозността и студенината на дворцовите порядки Михримах продължи:

– А пък между човека, на когото искате да ме дадете, и мен има точно такава разлика, на колкото години е бил баща ми в деня на вашата среща. Какво от това, двадесет-двадесет и пет години не са от значение. Но съм много любопитна Рюстем ефенди как ли ще иска да се обръщам към него? „Татко“ ли ще наричаме нашия достоен според общото мнение съпруг, „чичо“ ли?

Михримах не изчака отговора. На излизане си каза: „Само почакай, Мамо! Дъщеря ти още не си е казала последната дума! Скоро ще се произнесе, ще я чуеш!“

НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ХАРЕМЪТ

Принцеса Михримах не можеше да се побере в кожата си. Есма вече съвсем безпогрешно виждаше блясъка в очите на своята господарка. Онези угаснали, застинали погледи си бяха отишли, вместо тях сега грееше лазурната им морско-небесна синева. След толкова месеци вече мижеше да се каже, че принцесата най-сетне изживява истинско щастие, само да не бяха онези мигове на пълен срив, които сякаш я пробождаха като кама. А кога щеше да се забие тази кама – въобще не личеше.

Можеше да се случи след безгрижен весел смях или когато бродираше когато съзерцаваше облаците през прозореца или се заслушваше в уплашеното чуруликане на някое невероятно птиче в градината – тогава щастливото изражение на лицето й се стопяваше само за миг и за да издаде болката, която я изгаряше отвътре, Михримах начаса се свиваше в черупката си, навеждаше глава и повяхваше като пресъхнала роза

Всички в двореца си обясняваха тези нейни състояния с желанието на майка й да я омъжи. Кой ли би поискал да се задоми за Куцни Рюстем, та да го поиска и единствената красива дъщеря на могъщия султан Сюлейман? Момичето се смееше и забавляваше с присъщата за младостта й жизнерадост, разтушаваше в сумрачните стаи на харема потиснатите от печал сърца ту с някоя трогателна, ту с друга игрива песен, но изведнъж помръкваше.

В такива моменти прислужниците, наложниците се побутваха с лакти и скришом, да не ги види, я сочеха една на друга:

– Виж, принцесата пак повяхна!

– Е как няма да повехне, не го ще момичето! Всичко е ясно като бял ден.

– Че кой го иска бе, жена? Ако теб те дадат на Рюстем, ще го искаш ли?

– Пази боже! По-добре да легна в черната земя, вместо в обятията на Рюстем!