– С баща си!

– Тогава ще кажа следното: моят татко е разбрал, че престолонаследникът вече не е дете, така ми се струва. Присъствието на един престолонаследник толкова близо до Истанбул поражда евентуален риск да се разпалят известни амбиции във връзка с него и да се подтикнат убийците към действия...

Сюлейман се изуми от тези й думи. „Вълшебница ли е, гадателка ли е това момиче? Откъде познава страховете, които ми тормозят мозъка, нещата, които се сдържам да призная дори пред себе си? Повече не трябва да я гледам в очите!“

– При това положение – продължи Михримах – промяната на мястото е добре дошло за всички. Струва ми се, че така разсъждава и моят татко.

– Да! – отсече най-накрая Сюлейман. – Ти не си ли на същото мнение?

– Какво повече от моя баща мога да кажа? Така или иначе, промяната е най-близката до ума предпазна мярка. И какво? Където и да отиде, престолонаследникът си върви заедно с провинцията. Мястото, където ще се установи този път, ще стане провинция на престолонаследника. Не е ли така?

– Добре де, но къде?

– Нито близо до Истанбул, нито далече от него. Или – достатъчно далече, достатъчно близо. Ако не се лъжа, татко ми има като идея провинцията на дядо ни, а и на самия вас – Трапезунд. Но Трапезунд е малко далече. Не считате ли Амасия за по-подходяща, или на мен така ми се струва? Нали наричат Амасия „страната на принцовете“?

Падишахът изведнъж скочи. Не каза нищо, просто целуна дъщери си и тръгна към вратата, видимо дълбоко озадачен. Обърна се да я погледне още веднъж. Отказа се. „Очите й са нечестиви. Тя ми чете мислите“.

А в ума на султан Сюлейман бяха започнали да се оформят такива проекти, които той не искаше да бъдат надушени от когото и да е.

Михримах така и не успя да разбере добро ли, зло ли вещае това негово ненадейно напускане. Очакваше я още една безсънна нощ. Извика само Есма и й заповяда:

– Иди да намериш Мерзука! Нека да каже на мама: „Дъщеря ти си удържа на думата“. Тя ще разбере.

Есма се затича към вратата, като в същото време се опитваше да изтълкува какво означава вестта, която отнасяше. Ако се беше обърнала назад да види загадъчното изражение, плъзнало по лицето на Михримах, главата й сигурно щеше да се обърка още повече.

Още беше на вратата, когато Михримах й подхвърли:

– Върви, приятелко на моите сълзи! Лети, мой пощенски гълъб! Ще има да хвърчиш с още много новини от мен!

НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ПРИЕМНАТА

Беше великолепна церемония. Скрита зад завесата в онази кабина, откъдето падишахът следеше заседанията на везирите, Михримах видя – естествено, с разрешението на баща си – как в залата на Султанския съвет на Хъзър Реис най-тържествено му беше присъдено званието „адмирал на флота“ и му беше дадено името Хайредин.

Без малко щеше да се развика от възторг, като видя през процепа на завесата султан Сюлейман да влиза в залата заедно с принц Мехмед от дясната си страна. Затисна уста с две ръце. Мигновено се сети: дали майка й знаеше за това. Ако са й казали, сигурно и тя е щяла без малко да извика. Сякаш я чу да плаче скришом в покоите си от радост, когато е разбрала, че дъщеря й си е изпълнила задачата с успех, и да мълви „Браво на моето момиче!“ Колко близо беше застанал Мехмед до баща им! Сега вече тюрбанът, от който още като дете никога не се отказваше, стоеше на главата му добре, не изглеждаше така, като че ли всеки миг ще падне. В средата на белия сарък стърчеше великолепен кичур от паунови пера, изригнал сякаш от един огромен рубин. За разлика от аления кафтан на баща си, Мехмед беше облякъл най-обикновен снежнобял кафтан. На гърдите, над ризата му по врата, висеше огърлици от три реда бисери.

На Михримах й се стори, че е побледнял. Не можеше да си обясни защо лицето му изглеждаше почти бяло – дали защото още не бе преодолял шока, или защото се вълнуваше от първото участие в официална държавна церемония, и то заедно с баща си. А може би проникващата през красивите разноцветни стъклописи на прозорците слънчева светлина създаваше това впечатление, защото тя се отразяваше в рубина на калпака му и се разпръскваше на пъстри пламтящи отблясъци във всички цветове, така че за него оставаше единствено белият.

Великият везир Ибрахим паша и всички останали везири стояха покорно, с наведени към дясното рамо глави, скършени в кръста малко вдясно и напред; прегънати в тази поза, те изчакваха да минат пред тях султан Сюлейман и принц Мехмед. Както и преди това, Михримах се учуди как така високите шапки на тези мъже не изпопадаха от главите им.

Баща й седна на трона. Тогава Мехмед коленичи в поклон пред издигнатия подиум, на който беше поставен трона. Сюлейман се настани удобно на мястото си и изгледа целия Султански съвет. После обърна поглед към сина си и обяви:

– Мехмед хан!

Щом си чу името, Мехмед се изправи. Пристъпи към мястото, което посочи баща му, и застана прав вдясно зад него. Сплете отпред длани, също като великия и останалите везири, наведе леко глава към дясното си рамо и застина.

„Ах! – затюхка се зад завесата Михримах. – Мама непременно трябваше да види това, трябваше да го види!“

Реши веднага след церемонията да изтича при Хюрем и да й разкаже всичко, което вижда и чува. Тя го заслужаваше, и да не го беше видяла, трябваше да го изживее.

В един момент обаче гордостта, която изпитваше, сякаш се помрачи. Мина й през ума: „Дали не избързах да се зарадвам? Татко да се появи на церемонията заедно с Мехмед – какво ли означава? Дали няма да напрани това, което му казах – да оттегли Мустафа от Сарухан и да изпрати на негово място моя батко? Ами ако постави Мустафа не в Амасия, а в Одрин, под носа на Истанбул, какво ще правим?“

Дали пък не беше само най-обикновена показна изява? Да сплаши онези, които посегнаха да убиват Мехмед – дали целта на баща й не беше само това? И Мехмед да си остане в Истанбул, а Мустафа – в Сарухан, вместо да се продъни в ада?

„Не ставай глупава! – нададе вик вътрешният й глас. – Баща ти знае, че си права. Твоите думи му се забиха в мозъка. Ти се превърна в гласа на неговите страхове. Той ще направи това, което му каза!“

Реши да повярва на вътрешния си глас. Поне за момента. Усети да тръпне от някакво странно чувство. Нещо като световъртеж, като полет над облаците... Непривично чувство. Опита се да разбере причината. Безкрайно се радваше, че изпълни даденото на Реис Баба обещание. Възможно е заради това да тръпне така. Може да е от щастието, с което се изпълваше душата й, че осигури на Хъзър Реис такава мощ, каквато не му е идвала дори наум, а даже и да му беше идвала, никога не би и споделил. Или пък я разтърсваше великолепието на тази церемоним.

Внезапно установи, че причината не е в нито едно от тези неща. Вероятно си имаха своето въздействие, но истинската причина беше съвсем друга. Проумя, че притежава силата да постига всичко, което поиска! Откритието направо я зашемети! Сигурно това беше онази сила да властваш, за която майка й казваше, че вкусиш ли я веднъж, никога повече не можеш да се отърсиш от нея!

– Паша!

Гласът на баща й я откъсна от мислите, в които беше потънала, и тя насочи цялото си внимание там, долу. Без да вдигне глава, Ибрахим паша излезе крачка напред.

– Да се направи каквото трябва за нашия ферман!

Не минаха и две секунди, когато крилата на масивната врата откъм двора на Дивана се отвориха в срещуположни посоки.

Оттам проехтя с гръм и трясък:

– Хъзър Реис, капитанът на капитаните!

И той се появи на прага. Направи най-изискан поклон.

Тогава се случи нещо, което никой не бе очаквал. Падишахът се изправи и посрещна изпечения морски вълк с широка усмивка. Къде се беше чуло и видяло – падишах да става на крака, за да приветства някакъв си роб!... Никъде по историите не го пишеше. Шепотът на потреса изпълни залата и се издигна чак до Михримах.

На самия Хъзър Реис не му беше и хрумвало, че султан Сюлейман може да постъпи така. Застина. Отвърна на поздрава с поклон. Иззад завесата Михримах видя просълзените му очи. Веднага погледна към свако си. Лицето на великия везир беше безизразно като стената. Опита се да му види очите – не можа. Успя да забележи само това, че червената, избила по бузите му, когато падишахът стана на крака да посрещне Хъзър Реис, още не бе избледняла.

Хъзър Реис запристъпва бавно-бавно с кръстосани пред гърдите ръце и длани върху раменете. Шестнадесет капитани – по осем от двете му страни, вървяха плътно зад него. Всичките тези седемнадесет морски вълци приветстваха нейния баща. Идеше й да изръкопляска, но за да не се поддаде на вътрешния си порив, тя сключи ръцете си една в друга.

Капитаните се строиха в редици пред падишаха и отново се поклониха.

– Добре дошли! – поздрави ги Сюлейман.

Седемнадесет тела се поклониха едновременно, в един и същи миг.

– Да се прослави геройството на всеки един от вас!

От седемнадесет усти прозвуча в едно и също време една и съща дума:

– Да сте жив и здрав!

– Да сте живи и здрави и всички вие! Вие сте тези, които въдворихте благодатта на исляма и мощта на Великата Османска империя по всички морета. Вие сте, които вселихте страхопочитанието в сърцето на неверника. Вие сте, които дадохте толкова голям принос, че с каквото и да ви се отплатим, ще бъде малко. Обаче...

Султан Сюлейман прекъсна. За съвсем кратък миг настъпи мълчание. Такова мълчание, че прашинка да паднеше на пода, щеше да се чуе. Точно тогава отдолу се разнесе кашлица. „Кой ли е този простак?“ – огледа ги Михримах, но не успя да установи кой везир не си сдържа кашлицата. Обърна поглед пак натам, откъдето прозвуча гласът на баща й: Къде е нашият ферман, Садразам паша?

Ибрахим паша се изопна:

– На вашите услуги, господарю!

– Да бъде прочетена нашата дума и да се чуе от всички хора по всичките земи на османската държава! И да се изпълни по надлежния ред!