Еее? Това пък какво беше? Какво общо имаше свако й пашата с нейната женитба? „О, да – изтръпна Михримах, – явно за да му заповяда да започнат приготовления за сватбата.“

– Наредих на Ибрахим веднага да подготви един ферман.

„Ето на!“ – си каза.

– Не те ли интересува какво представлява?

Идеше й да извика: „Не, не ме интересува! Дори не искам и да го чувам!“ Въздържа се. Трябваше да откликне: „И то много! Умирам от любопитство!“ Вместо това само присви устни: „Не знам какво да кажа"

– Но като го чуеш, страшно ще се зарадваш. Така си мисля.

Той пак замълча. Очите му бяха приковани в лицето й. Защо постъпваше така? Защо я убиваше бавно и мъчително? Да беше извадил камата, че да я прониже.

Падишахът се изненада, защото в изражението на дъщеря му не се мярна дори най-малък признак на вълнение. Но затова пък в очите, които го отбягваха най-упорито, видя цялата й мъка. Невероятното й страдание, ужасната й болка. „Какво му става на това момиче?“ разтревожи се той. И все пак подхвърли:

– Е, щом няма да ме попиташ, аз ще ти го кажа.

Чак сега Михримах вдигна глава и погледна към баща си. Сюлейман прочете в този поглед послание за потресаващо примирение см съдбата и съвсем се обърка. Тя сякаш очакваше да чуе смъртната си присъда.

– Ето го и самия ферман! – продума с известно колебание. – „На Хъзър Реис“...

„Какво?“

Цялата й замръзнала кръв се втурна към мозъка. „Какво каза? – надигна се в нея вик. – Какво каза татко? На кого?“

Падишахът забеляза, че лицето й в един миг се заля от ярка руменина, и започна да изговаря дума по дума, имитирайки четенето на самия текст от фермана:

– На Хъзър Реис, заради дългогодишните му заслуги към Османската империя...

Михримах слушаше по-нататък, но не го чуваше. Едно след друго си повтаряше: „Боже мой!“ Нищо друго не й идваше наум. В мозъка й отекваше единствено гласът на баща й: „На Хъзър Реис...“ Най-сетне й просветна: „Благодаря ти, Господи! Новината не се отнася за Рюстем!“.

Загледан в изпълнените отначало със страх, после с объркване, а накрая и с щастие очи на дъщеря си, той довърши:

– Ние издаваме назначение за командващ флота. Заповядахме! Така да се знае!

Ликуващ вик изригна в душата на Михримах, както по времето, когато майка й изпитваше огромно удоволствие от нейното „Урррааааа!“

„Пуснете ме!“ – изкрещя в себе си тя и престана да стърчи като паметник пред баща си.

– Татко! – викна и се хвърли в прегръдките му.

Обсипа го с целувки. Султан Сюлейман се престори, че уж иска да се отърве от този любвеобилен порив на дъщеря си. Михримах обаче бе непреклонна, полудяла от радост, непрекъснато повтаряше:

– Татко! Татко! Татенце! Господарю! Ох, простете ми, господарю! Татенце! Много ви благодаря!

Като приключи с целувките по бузите, по брадата, по веждите, по очите, по челото, подхвана ръцете му. Целуна ги три пъти и три пъти ги допря до главата си.

Падишахът й посочи място да седне до него и се престори, че шепне, за да не ги чуе някой:

– Моя Михримах, знаем само аз, Ибрахим, а сега и ти! Новината все още е тайна. Дори и на Хайредин не му е казано. Поканих го в двореца. Утре по обед ще се яви пред мен. Лично аз ще му съобщя, че го назначавам за командващ флотата. – Замълча и я погледна прямо. – Щастлива ли си?

Веднага се укори: „Хей, старче, хей, Сюлеймане! Що за глупав въпрос! Не виждаш ли как върху помраченото допреди малко от буреносни облаци лице на дъщеря ти грейна слънце?“

– Щастлива ли? – заля се в смях Михримах. – Дръжте ме! Иначе ще разперя криле и ще литна!

– Ето, сега ти озари душата ми със слънчеви лъчи. Искам винаги да бъдеш така щастлива! Да се къпеш в светлина! Красивото ти лице ни кога да не посърва, принцесо Михримах! Гласът ти да не притреперва. Да не свеждаш глава! Амин!

– Аллах да даде на нашия господар... – Видя недоволната гримаса на баща си и млъкна. След малко продължи: – Какво да правя! Навик! Аллах да даде на нашия татко дълъг живот! Да живее държавата му, ди живее народът му!

Михримах не се побираше в кожата си. Усети, че не може да задържи и ръцете си в скута. Плесна с тях съвсем по детински.

– Хъзър Реис, тоест Хайредин паша, страшно ще се зарадва!

– Почакай малко! – обади се падишахът с физиономия, не по-малки радостна от физиономията на дъщеря си. – Това не е всичко! Още не сме стигнали до края на новината.

„Какво?“

Михримах изведнъж застина. Не можа да прикрие погасналата радост в очите си. Тайно се помоли: „Аллах! Нека след толкова щастие ди не чувам смъртната си присъда!“.

Добре че султан Сюлейман не провлачи втората част от новината си както предишната.

– Утре ще връча първата си заповед на Хайредин паша.

Ох! Слава тебе Господи! И втората вест не беше свързана с Рюстем

– Мога ли да попитам какво гласи?

– Разбира се! В които от корабостроителниците на Османската империя сметне за подходящо, незабавно да започне изграждането ми шестдесет броя тежкотонажни галери! Заповядвам!

Михримах остана с отворена уста.

– Ковчежникът Искендер Челеби да осигури толкова пари, колко ще са необходими за тази цел! Заповядвам!

„Уррааа! Уррааа! О, не – браво, да пребъде!“

Докато Михримах обсипваше ръцете на баща си с нов порой от целувки, султан Сюлейман се заливаше от смях така, че едва успя да завърши.

– Най-късно до две години галерите да бъдат завършени и приведени в готовност за отплаване в далечни морета и океани!

– Татко? – притисна се до него като сънено коте Михримах. – Как разбра?

– Кое?

– Че тази вечер ще поискам от теб шестдесет галери за Хъзър, тоест и Хайредин паша?

Сюлейман прихна от смях:

– Понякога майките шепнат в ухото на бащите онова, което пърха в главичката на дъщерите им.

„Мама си удържа на думата! – зарадва се тя от все сърце. – И аз ще си я удържа. Заклевам се в името на Аллах, ще я удържа!“

– Споделила си с Хюрем какви чувства си изпитала върху кораба на Хайредин паша – продължи падишахът. – Казала си й, че вече е време да се излезе навън от Бяло море – в океаните. И аз все си мисля за същото. „Сърцето ми запърха, имах усещането, че пред мен стои мъдър везир, а не моята дъщеря!“ – възкликна майка ти, с такава убедителност и вяра си й говорила за тези неща. Аз също имам усещането, че си много по-далновидна и от нашия велик везир. Отдавна си имах едно наум – като извоюваме докрай господството над Бяло море, да се насочим към океаните. – Той стисна ръцете на дъщеря си в своите длани. – Обаче всичко на този свят се заплаща! Не давам шестдесетте галери ей така, без нищо!

– Ще заложа душата си! – откликна Михримах. – С какво друго мога да се отплатя на моя татко, освен с душа и целувки?

– Михримах, искам да чуя от твоята уста за тези нови светове.

– Но това само съм го слушала от Реис.

– Нищо, разкажи ми за онези земи така, както си ги представяш самата ти, увенчани с твоите надежди.

И Михримах му разказа – за невижданите морета, за небивалите вълни, за грамадните планини, за реките със сребристи води, за горите, които никой не знае къде започват и къде свършват, за хората с тъмна кожа, които пеят на други езици нечувани досега песни, за златото под земята, за плодородието над нея. За всичко.

На султан Сюлейман му трябваше доста време, за да се завърне от оживялата приказка, в която го отведе разказът на дъщеря му. Михримах го остави на спокойствие и го изчака мълчаливо да осъзнае докрай изплувалия на хоризонта нов свят.

– Моя Михримах! – обади се той. – Ако ислямът разрешаваше, щях да въведа закон и ти да седиш до мен на трона!

Михримах стана и поднесе на баща си разнообразни шербети, плодове и сладкиши. Нощта вече преваляше, когато Сюлейман възкликна:

– Виж ти! Аз си казах каквото имах да казвам, ти ме изслуша. Ами ти? За какво искаше да поговорим? Говори! Сега пък аз да те чуя.

За пръв път в живота чувстваше такава близост с баща си. Мина й през ума, че тъкмо сега е моментът да настоява: „Кажи, че не ме даваш на онзи човек!“ Не можа да го изрече. Това не й влизаше в сметките да иска нещо за себе си. И тя удържа на вътрешния си порив. Застана права.

– Инцидентът с този скорпион! Струва ми се, че вече сте си помислили, господарю, колко е наложително да отдалечите принц Мехмед от Истанбул.

Султан Сюлейман погледна дъщеря си озадачен – дали я чу правилно!

– Как разбра?

– Защото и аз мисля така. Батко Мехмед трябва да се махне от Истанбул.

Падишахът потвърди с кимване.

– Къде?

Ако му отвърнеше „Сарухан“, всичко отиваше на вятъра. Каза си „Умните момичета не постъпват така“.

– Аз не знам! – вдигна рамене. – Таткото на моя брат обаче сигурно знае.

Вярно, разбира се, че Сюлейман си имаше идея, но още не беше взел решение. Тихо я подпита:

– Ако останеше на теб, кое място би предпочела като най-подходящо за батко ти Мехмед?

– Аз само мога да предположа къде сте си намислили.

– Дай да видим къде съм си намислил?

„Съдбовен миг!“ – си каза Михримах.

– Сарухан!

Падишахът притаи изненадата си.

– Но там е Мустафа! Там е провинцията на престолонаследниците! – възпротиви се той.

Михримах дълго се взира в очите на баща си. Сюлейман забеляза мрачната сянка, която забули погледа на дъщеря му, и си каза: „Това момиче има нещо наум!“

Михримах отдавна долавяше в неговите очи известно колебание. Попита го с най-изискана фраза:

– В сила ли е още нашият договор?

Вместо отговор, падишахът продължаваше да се взира в нея.

„Вече няма връщане назад!“ – си каза тя. Да отлага още повече разговора? С това нямаше да постигне нищо друго, освен да събуди у него подозрението дали е искрена. Не изчака да й отговори и попита:

– С кого говоря – с падишаха ли, с баща си ли?