Силуетът отблъсна с все сила вкопчилия се в пелерината му Алехандро.

– Първо ще си поприказваме! Кажи това, което искам да узная!

Наведе се към Алехандро. При това движение качулката му падна назад и на мястото й се появи физиономията на Джулиано Отавиано де Медичи.

– Първо ми дай това, което искам, Кобра! Ако ми хареса, ще си получиш и онова, което искаш пък ти!

Тонът му бе остър като нож.

– И гледай да не говориш по-силно, отколкото мога да чувам! Хайде, разказвай!

Макар че пламна от гняв, Алехандро започна от деня, когато го качиха на търговския кораб като гребец, и му описа всичко докрай. Нападението на пиратския кораб, освобождаването му наужким, довеждането му в Истанбул. Живота в Корпуса на морските пехотинци. Кризите, всичко. С едно изключение. Не спомена и думичка за Михримах. Последните фрази се сипеха от устата му вече истерично.

– Не издържам! – простена той. – Не мога повече да издържам!

– Виждали ли са те по време на криза?

– Не можех да се крия. Не се познава кога ще настъпи, та да отида... да отида... да се скрия някъде!

– И какво казаха?

– Обясних, че ми става така след изтезанията в испанските затвори.

– Браво на теб!

– Смятат, че ме е хванала епилепсията.

Онзи си замълча.

– Но изглежда, са се отказали да ме качат на кораб! – набързо продължи Алехандро. – Не са ми го заявили директно, но сигурно е така. Иначе не оставят когото и да е в корабостроителницата просто ей така да си лежи. Хайде, дай ми вече проклетата отвара! Полудявам...

– Я стига! – скара му се Медичи. – Това ли е всичко? От месеци лежиш и ядеш тук? Какво свърши по задачата си?

За миг Алехандро си помисли да стисне този за гърлото. Свърши с човека, вземи си отварата и бягай!

– Каква ти беше основната задача, Кобра? Да не си я забравил?

– Да се внедря сред онези, които ме изкараха епилептик. Дай отварата!

– И какъв е резултатът? Казвай! Така...

– Да ликвидирам целта, която ще ми бъде посочена. Отва...

– Ти какво направи? Успя ли да създадеш близки отношения с някого, а? Казвай де!

„Нямам друг изход! – реши Алехандро. – Този с козята брадичка направо си търси смъртта. Не ми остава нищо друго, освен да му види сметката и да си взема отварата“. Започна да пресмята как да убие Медичи, без да забележи кочияшът.

– Не ти е коствало даже минимално усилие! Дъщерята на врага е дошла на крака!

Вкочаниха му се и ръце, и крака. Откъде го знаеше? „Да не би неволно да съм се изпуснал?“ – замисли се за миг.

– Видя ли я, Алехандро? Видя ли принцеса Михримах?

Макар че беше тъмно, не можеше да не забележи припламващите в очите му искри.

– Момичето се качило в кораба на Барбароса, а? Ти знаеше ли?

Алехандро потвърди с глава.

– Откъде го разбра?

– Разбрах го! Бях там.

По лицето на Медичи едва забележимо просветна искрица радост.

– Какво говориш? Браво, Кобра! А дъщерята на врага теб видя ли те?

Алехандро пак потвърди с глава.

– Красива била, казват, така ли е? Наистина ли е хубава?

– Да! – промълви Алехандро.

Пред очите му се появиха косите на момичето, усмивката й, очите, които съперничиха на морето.

– Много красива!

На Медичи му направи впечатление романтичната нотка в глас, трябваше да си я изясни. За миг и двамата замълчаха, заслушани в чаткането на копитата и тропота на колелетата. Мълчанието наруши наведения към Медичи Алехандро:

– Ето на, разказах ти всичко! Кажи кой е мишената. Кого иска да убия Светият отец? И дай най-сетне проклетата отвара!

Медичи протегна ръката си, в шепата на която явно стискаше нещо. Алехандро се хвърли да я сграбчи, но онзи светкавично я отдръпна.

– Най-напред мишената, после отварата, Кобра! Първо мишената, после отварата!

– Казвай тогава! Казвай, че да ида да му взема душичката! Кого искаш да убия?

– Михримах!

Алехандро настръхна от ужас.

Видя святкащите искри в очите на Джулиано Отавиано де Медичи. Мозъкът му пламна. Усети непоносима болка в сърцето, все едно му забиха в гърдите хиляди, милиони ками.

– Ти си един глупак, Кобра! Двама големи врагове са се изправили пред теб, а ти си седял и си ги гледал!

– Ами заповедта... – заекна Алехандро. – Нали ти ми каза: „В никакъв случай няма да решаваш на своя глава... Ще чакаш заповед!“. Иначе и двамата още там...

Млъкна: „Какви ги дрънкам!“

– Добре! – процеди Медичи. – Искам нея, Кобра! Искам да убиеш Михримах! Сюлейман я наричал „моето слънчице“. Ще накараш това слънчице да залезе! Щом момичето се мотае из корабостроителницата и сред моряците, няма да ти е трудно...

– Ти си полудял!

– Михримах! – процеди отново Медичи. – Нея убий! Вземи душата на Сюлейман, изтръгни я направо от сърцето му!

Пружината се скъса.

– Дай тази отвара! – посегна светкавично Алехандро към гърлото на Медичи.

В същия момент обаче усети в гръдта си леденото ужилване на стоманено острие.

– Ъ-ъх! – озъби се Медичи и натисна още малко камата.

Не виждаше, но знаеше, че появилото се върху гърдите на Алехандро малко червено петънце постепенно нараства.

– Първо Михримах! – изсъска направо в лицето му

Алехандро усети вонята на гнилоч.

– Първо душичката на Михримах! Убий я! И аз ще ти дам толкова много отвара, че да се къпеш в нея!

Натисна още малко камата в гърдите на Алехандро, после я изтегли, с другата си ръка удари по тавана на купето.

Конете забавиха ход.

– Ти си дотук! – отсече Медичи. – Слизай!

НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ХАРЕМЪТ

Същата нощ

Михримах се втурна към баща си още щом той се появи на прага й, целуна му ръката и я допря до челото си.

Султан Сюлейман дойде при дъщеря си без онзи свой властен, горд поглед. Лицето му излъчваше само обич. Не беше сложил и високата си шапка. Тя се зарадва. Мразеше онези грамадни неща. Който искаше, нека си ги носи! Беше облякъл лилавия си кафтан – съвсем непретенциозен, обточен по краищата с тънки ширити от еленова кожа. Под него – риза от Персия, без яка, с копчета отпред от врата до края. Надолу – шалвари до глезените, в цвят с един-два тона по-светъл от този на кафтана. На краката – йемении39 в същия цвят. Който го погледнеше в този му вид, щеше да си помисли, че е просто един най-обикновен, кротък баща, дошъл да поприказва с дъщеря си, но не и че е най-могъщият владетел на света. И бездруго на Михримах й се искаше да бъде точно така. Поне тази вечер.

След като си подаде ръката да му я целуне, султан Сюлейман се наведе и от своя страна пък целуна дъщеря си по челото. Вдиша уханието й.

– Ох! – възкликна, отдръпвайки се от нея. – Олекна ми на душата!

Михримах възнагради с усмивка този завоалиран комплимент и отстъпи встрани да му направи път. Падишахът отиде при дивана до прозореца и се разположи на него. Отначало седна с кръстосани крака, намести се да му е удобно, после сви единия крак и доближи коляното си до брадата. „Ето – помисли си Михримах, – това е позата, в която седи султан Сюлейман.“ Набързо притича и подложи възглавници зад гърба му.

– Е, давай, дъще! – каза падишахът с тон, който издаваше и обичта му, и щастието му. – Трябва най-сетне да ни разкриеш тайната на цялата тази работа.

– Каква тайна, господарю? – слиса се Михримах.

– Как става така, че когато и да видя дъщеря си, струпаните на хоризонта черни облаци се разпръскват? В прозореца на сърцето ни грейва слънце и ни сгрява душата. Как става това?

Михримах свенливо наведе глава.

– Мухиби вероятно работи над ново стихотворение? – предположи плахо тя.

Знаеше, че станеше ли дума за поезията на баща й, той обичаше да го назовават не Сюлейман, а с псевдонима му Мухиби. – Иначе защо ще изрече на робинята си толкова красиви думи?

Сюлейман за пореден път изпита гордост заради пъргавия ум на своята дъщеря. Вместо с кокетен поглед и няколко заучени думи, тя му отговори с реципрочен комплимент.

– Тази вечер ние с теб ще сключим един договор! – неочаквано каза той.

Сърцето на Михримах подскочи. Ето че се започваше. Усети как пулсът й се ускори.

– Къде се е чуло и видяло робиня да сключва договор със своя падишах? Кои сме ние, та да проявяваме подобна липса на възпитание?

„Педя човече, а откъде намира такива думи, че ги и реди едно след друго?“ – замисли се Сюлейман. Усмихна се и продължи:

– Ето какъв договор – тази вечер аз няма да съм падишахът, а само твоят татко. Затова няма да има „нашият господар“, „повелителю“ и всевъзможни от този род. Да оставим настрана и дворцовите превземки, и дворцовите порядки! Да си поприказваме като баща и дъщеря. Договорихме ли се?

Михримах направо нямаше думи. Само усещаше как сърцето й тупти все по-бързо и силно. Ясно, преди важното нещо, което щеше да й сервира, падишахът искаше да създаде по-непринудена атмосфери, опитваше се да я спечели с ласкателства. Реши наум, че ако стане въпрос за тази проклета сватба, щеше да е много по-добре да разговарят като баща с дъщеря.

Вместо отговор тя само кимна с глава: „Чудесно!“.

Настъпи мълчание. Михримах се опита да го погледне, без да вдига глава.

Султан Сюлейман бръкна с ръка в колана и извади оттам своята инструктирана със седеф кехлибарена броеница. И дума по дума, в такт със зърната, заговори:

– Имам една новина за теб, Михримах!

Тя долови закачливите нотки в гласа му, но въпреки това изтръпна, защото очакваше да й съобщи решението си, че ще я омъжи за Куция Рюстем. А той, приковал поглед в нея, се готвеше да види как ще му реагира. Тя се притесни, че сред настъпилата в стаята тишина падишахът ще чуе ударите на сърцето й и ще й прочете мислите. Загуби вече и ума, и дума.

– Днес, няколко часа преди инцидента с този проклет скорпион, разбира се, извиках при мен великия везир.