Потънал в размисъл, падишахът снова из стаята още известно време.

– Виж, паша – приближи се той до Ибрахим, – ние се обявихме за властелин на света! Ти си пръв приятел, другар, довереник, ти си нашият зет, на когото дадохме сестра си. И още – ти си главнокомандващият... Без да държим на благороднически произход, начетеност, принципност и страхопочитание, ние те издигнахме над толкова много аги, паши, везири, чиито коси и бради са побелели в служене на османската държава, на вече преселилия се в райските предели наш баща Явуз Селим хан и на нас. Поверихме ти държавния печат и те обявихме за велик везир.

Задъха се и замълча. Ибрахим стоеше с наведена глава и не вдигаше очи от пода. Нямаше смелост да погледне своя падишах. Прекрасно знаеше какви пламъци хвърчат от очите на Сюлейман. Настана гробна тишина.

– Защо мълчиш, паша? Така ли е или не?

Ибрахим се наведе още повече отпреди и прошепна:

– Така е. Само кажи, султане мой, и Ибрахим ще се принесе в жертва на своя благодетел.

Сюлейман постави ръка на рамото му и му нареди да стане. Прикова очи в него и продължи:

– Всеки знае, че Сюлейман, синът на Селим хан, не се бои от смъртта. Колко изпратени на сражение с врага приятели сме погребали и колко врагове! Така или иначе, дължим живота си на Аллах. Дали ще му изплатим дълга си, дали ще оцени по достойнство нашия героизъм и ще ни благодари, когато се изправим пред него... Ето, от това ме е страх!...

В очите на султан Сюлейман вече прехвърчаха светкавици.

– Ако се случи нещо с нашите жени и деца, докато сме живи, срам и позор за нас. Що за султан ще сме, ако се случи нещо на принцовете ни, на Михримах и дори на другите жени? Хан ли е този, който не може да опази харема си, та да му се повери и цяла империя? Ако един син не може да бди над харема си, с какво лице ще поиска от своя отец и предците си да се застъпят за него, като се възнесе на небето?

– Ако Аллах е решил...

– Ако е решил Аллах, паша... – Гласът на Сюлейман постепенно преминаваше в грохот. – Ако са решили войниците ми! Ако са решили и пашите ми, и везирите ми! Ето какво ще ти кажа. Отсега нататък и птичка да прехвърчи над дома ми, ще търся сметка от теб! Имай това предвид, вземай мерки!

Падишахът рязко се обърна. Закрачи към вратата. Преди да излезе, се спря, гневно подхвана полите на кафтана си и се обърна.

– Ако загубим живот, Ибрахим – удари се с юмрук в гърдите той, -ще вземем хиляди живота в замяна, нека всички го чуят!

Ибрахим паша се събуди в добро настроение. Откакто хванаха шпионката в градината на двореца, надвисналите над главата му буреносни облаци тутакси се разнесоха. Добре че го обърна на война. Това беше гаранция, че отново щеше да се издигне в очите на падишаха, решил да изтълкува отмъщението на жената като война.

„И аз служих на Аллаха добре – размисли се Ибрахим рано-рано сутринта. – Само за няколко месеца подготвих огромната армия за поход. Походът към Австрия завърши с пълна победа. Ако копнежът по Хюрем не беше обладал падишаха, щяхме да превземем и Виена“ – мърмореше си наум той.

Сюлейман издаде заповед за завръщане и нямаше какво повече да се направи. Въпреки всичко, победата увеличи личната му слава толкова, колкото и Сюлеймановата.

Стана от леглото и се облече. Веднага пое по пътя към отсрещния дворец, за да вземе участие в Съвета на Дивана. Като се качваше в колата, той се обърна и погледна към своя дом, после и към Сюлеймановия. Ако ги видеше някой непознат, като нищо щеше да посочи неговия дворец като мястото, където живее султанът. След похода към Мохач, с донесените от Унгария статуи, той направо беше превърнал двореца си на Ат Мейданъ в римски палат.

Дори киселите изказвания на везирите в Дивана не успяха да му развалят настроението. Тези съвещания го отвращаваха. Не можеше да се измисли нещо по-нелепо от това да се обсъждат на крак държавните дела с цял куп глупави везири, още неотърсили се от сутрешния намаз, от сънливостта и изтощението след похотливите нощи. Отгоре на всичко султан Сюлейман ги гледаше и слушаше през решетката на кабината си. Никой не можеше да изказва свободно мнението си. Уста не отваряха, с изключение на един-двама везири, които падишахът уважаваше заради ума и възрастта им. Но и тези, които се обаждаха, използваха харесвани от султана изрази. Разбира се, не беше лесно. В тази работа можеше да му паднеш в очите и в края на краищата дори да намажеш въжето.

Единственото нещо, което можеше да му вгорчи настроението, беше любимката на Сюлейман – Хюрем – и децата й, които раждаше всяка година. Падишахът обаче не поглеждаше към друга. Колко дивни момичета от Генуа и Венеция беше подарил на харема. Сюлейман дори веднъж не извърна глава подире им. На този свят не съществуваха други за него, освен Хюрем и дъщеря му Михримах.

„Не му и минава през ум, че московчанката го върти на пръста си - размисли се той. – Не можа да разбере, че тя се стреми да дели трона с него!“

Поспря за миг, присви очи и се огледа наоколо, като че ли се интересуваше какво става. „Еее, червенокоске! – закиска се наум. – Така стоят нещата, въжето не стига за двама въжеиграчи. Няма да допусна теб и копелетата ти да седнат на Сюлеймановия трон!“

Усмивката на лицето му изчезна така мигновено, както се беше появила. Замести я буреносен облак.

„Само почакай, московска наложнице! – промърмори си той. – Ще дойде време и ще ви видя сметката на теб и на твоите копелета!“

Изведнъж пред очите му се мярна пухкавото, горещо и бяло като слонова кост тяло на наложницата персийка, която до разсъмване му беше доставяла ненаситни удоволствия. Полазиха го сладостни тръпки. Дали съпругата му Хатидже знаеше, че се забавлява с новата красавица от Персия? Нямаше как да разбере. Щом един мъж не обладае жена си, значи е бил с друга. Хатидже беше умна. Ако сутринта забележеше, че е изнемощял, веднага се досещаше, че през нощта се е забавлявал с някоя от наложниците.

Любеше се не зле и с Хатидже. Тя не хвърчеше във въздуха: „Виж ме, аз съм сестрата на падишаха“. Не му мрънкаше, отдаваше му се. И все пак беше по-различна от робините. С тях човек се държеше както си ще. Нямаше забрани, нямаше норми. Но само заради едното удоволствие Ибрахим не смееше да изтощава сестрата на великия султан до ранни зари.

„А дали на Хатидже също няма да й се понрави това?“ – запита се изневиделица той. Самата мисъл го накара да изтръпне.

Въздъхна. Сега имаше да мисли за много по-важни работи от развихрените страсти. Печатът на владетеля на света беше в кесията на пояса му. Каквото и да се говори, който каквото ще да казва, винаги се получаваше това, което кажеше той. Тогава защо трябваше да слуша сутрин още на разсъмване мрънканията на везирите? Той беше Ибрахим. Единственият велик везир на султана. Безстрашният главнокомандващ.

Продължи да върви умълчан. По лицето му се кипреше саркастична усмивка. Както и да е, в османските земи неговата дума тежеше колкото и думата на Сюлейман. Той беше най-близкият сърдечен приятел на падишаха, неговият довереник, приятелят, с когото ловуваха заедно и размахваха ятагани рамо до рамо.

Но ето че това изобщо не попречи на московската наложница да грабне сърцето на падишаха. „Тя непрекъснато ражда и обгражда Сюлейман с бебетата! – помисли си. – Най-напред момче, после момиче... След него още едно момче... Само Аллах знае какво е наред сега“.

Падишахът трепереше и над наложницата, и над децата. А дъщеря си, която се носеше наоколо като пчеличка и никой не знаеше къде ще кацне, направо боготвореше. Едната му половина беше светът, другата – Хюрем и дъщеря му Михримах. „Заради копелетата на московчанката забрави дори престолонаследника си Мустафа“ – мина през ума на Ибрахим. Въздъхна.

Тази наложница прогони спокойствието на великия везир. Не можеше да се примири, че трябва да дели султана с друг. Падишахът вече прекарваше повечето време в харема, в обятията на любимката си. Всички бяха изумени, че и с дъщеря си се занимаваше по цели часове.

Тази жена беше самият дявол. Беше покорила не само падишаха, ами и майка му. Валиде ханъм отблъсна майката на големия си внук и приласка московчанката. „Сигурно си е загубила ума – измърмори си той. - Московчанката непрекъснато ражда. Ако утре някой от синовете на Хюрем – знае ли човек колко още момчета ще роди! – изяви претенции към престола, какво ще стане? Нима тази безумна вещица не вижда в каква беда ще бъде въвлечена Османската империя?“

Великият везир изведнъж се стресна. Огледа се подозрително наоколо. Дали от устата му не се беше изплъзнало това, което му се въртеше в главата? Господи, дано не е! По гърба му изби лека пот. Нима в двореца имаше място за опасни мисли? Та тук дори и една погрешна дума не се посрещаше добре? Погледна към полутъмния дълъг коридор дали някой не го е чул.

Тази жена беше взела и неговия ум. Нервите започнаха да му изневеряват, беше отвикнал да се пази. Само да изпуснеше мислите си, главата му тутакси щеше да изхвърчи.

„Жената те ненавижда“ – му подшушна вътрешният глас. Не се понасяха. Ибрахим също ненавиждаше червенокосата любимка на Сюлейман. Спор няма, че е красива, но нали харемът беше пълен с една от друга по-хубави, една от друга по-млади красавици! Какъв смисъл имаше да издигне тази наложница, а майката на престолонаследника да изпрати в изгнание? „Вдъхна уханието на розата9, зарадва сърцето си, а сетне я прогони. Не направи ли така и с предишните? Била родила момче! И какво от това? Взема момчетата, дава й момичето и я отпраща“. Но ето че Сюлейман не направи нищо подобно. Вместо московчанката, той изгони майката на престолонаследника.

Освен това имаше нещо особено в очите й. Погледът й направо изгаряше. И дъщерята беше същата. Взираше се в хората като майка си. Понякога Михримах така се втренчваше в него, че Ибрахим не знаеше къде да се дене. Нима погледът на едно момиченце, което му стигаше едва до кръста, можеше да го уплаши? Оказва се, че може. Струваше му се, че то му чете мислите.