Спомни си онази сутрин, след деветия рожден ден, когато през нощта Хюрем й разказа за своя живот, за понесените страдания, за грозящите я опасности, за изядения бой в двора на наложниците, за пуснатата в банята змия... Тогава, още щом се върна в стаята, каза на гувернантката си:

– Дадъ, ще богоговея пред баща си! Майка си ще обичам. Няма да я оставя сама, докато е жива!

„При това положение трябва да направиш един добре изпипан план! – си каза тя. – Помисли добре какво ще кажеш на татко си. Трябва пред него самия да сринеш, да превърнеш в пепел гнездото на предателството. А себе си пък да избавиш от онова зло – Рюстем“.

За миг поспря. После си занарежда шепнешком:

– Първо, принц Мехмед в Сарухан, Мустафа – в деветия кръг на ада... Второ, шестдесетте галери – за Хъзър Реис. Океанските ветрове – в надутите платна на нашите галери, Новият свят – провинция на Великата Османска империя... Трето...

Нямаше трето. За себе си нямаше да иска нищо.

Каза си: „Аз съм умно момиче. Трябва да откажа татко от идеята Рюстем да стане мой съпруг“.

А може би, след като обръчът на предателството се разкъсаше, след като се отърсеха от страха пред смъртта, Хюрем също щеше да се отметне от намерението да даде дъщеря си за жена на Рюстем.

Припряно раздвижване я откъсна от мислите, в които се беше задълбочила. Долетяха подвиквания:

– Господарят идва! Господарят идва!

Михримах се изправи. На лицето й разцъфна най-лъчезарната нейна усмивка, склони главата си леко към дясното рамо. След безброй репетиции пред огледалото тя откри, че тази стойка й отива най-много. Застана точно срещу вратата. Допря длани пред корема и зачака баща си.

ПО ПЪТЯ БАЛАТ-ФЕНЕР

Златният рог, същата нощ

Алехандро продължаваше да трепери. По време на кризите се въргаляше по земята вече през все по-дълги промеждутъци. Последиците от тях обаче ставаха все по-трайни. След като първият шок и болките преминеха, почти през целия ден тялото му не спираше да се тресе.

През нощта пък се гърчеше в отзвучаващи конвулсии.

Пълзеше свит на две върху зида, който ограждаше Корпуса на морските пехотинци. Целта му беше голямата черница отпред. Ако се добереше до нея, без да го хванат, благодарение на разлистените й клони щеше да се промъкне навън съвсем лесно.

Напредваше пъргаво и тихо като котка. Не биваше да попада в светлината на факлите, поставени от двете страни при входа на главната сграда в средата на голямата градина. Вярно, те не осветяваха чак горния край на зида, но все пак някой наблюдателен дежурен можеше да го забележи.

Наближи дотам и се притисна плътно върху зида. Молеше се да не отрони парченца камъни и пръст и започна да пълзи като гущер. Щом стигна до първото засенчено място, спря и се захлупи по лице, отпусна върху зида цялото си треперещо тяло. Почти две минути усещаше само ударите на сърцето. След това се изправи бавно и пак с котешки стъпки притича към черницата. Хвана се за един легнал върху зида клон. Изпробва го дали може да го издържи. Нямаше избор. Стисна го здраво и се пусна във въздуха. Клонът не се пречупи. За момент се залюля, опита се да стигне до ствола на дървото. Трябваше да го направи миг по-рано, усещаше как губи сили. „Господи – молеше се от все душа, – дано тази нощ ми донесат отварата!“ Продължаваше напред, клоните му деряха лицето, очите, ръцете, краката, но той въобще не им обръщаше внимание. Най-сетне успя да се добере до дебелата кора на ствола. Напипа с краката си по-надолу един дебел клон, стъпи на него, освободи си ръцете и обгърна плътно черницата.

Минута по-късно Алехандро се озова долу. Моментално отиде на отсрещната страна от пътя, за да не премине пред самия портал, където сновеше постовият. Наложи се да завие покрай зида. Когато отново излезе на пътя, тръгна с бърза крачка все по-далече и далече от мъглявата жълтеникава сянка на Корпуса. Отдясно долавяше шума на морето. Точно отпред, на самия пясък, имаше две схлупени кръчми. Вятърът му довя мелодията на песен. Няколко насядали край изпочупените маси мъже бърбореха помежду си. Той не се отби натам, побърза незабавно да остави пивниците зад гърба си.

„Няма да има повече чакане! – му заповяда мозъкът. – Появи ли се някой на пътя, край! Тичай, ако трябва! Имаш крещяща нужда от опиата. И то веднага! Моли се човекът, с когото ще се срещнеш, да го носи."

„Знам!“ – измърмори си Алехандро.

Чуваше всяка своя фибра да крещи: „Искам отварата!“ Шишкавият свещеник трябваше да го снабди с вълшебния сироп още в този час! Само така можеше да си овладее болките и кошмарите.

„От Балат към Фенер“ – му беше казал онзи човек, с когото се срещна при Генуезката кула.

„Кога?“

„След вечерния намаз!“

Намазът още не беше започнал.

„Какво ли прави дъщерята на падишаха?“ При тази мисъл Алехандро се закова на място.

„Върви!“ – изкомандва го мозъкът. И той тръгна. Но Михримах не му излизаше от ума. Сигурно милион пъти оттогава досега бе повтарял: „Михримах! Михримах!“ Сам се оприличаваше на дервиш, който с броеница в ръка реди възхвала за Аллах. Михримах – по надолнището. Михримах – нагоре по стръмното.

Вътрешният му глас прихна от смях: „Михримах, а? Ако те попита как се казваш, какво ще й кажеш? Исмаил от Алаийе ли? Или Алехандро от Севиля? Кое от двете?“

Сърцето му се сви на топка: „Всичко ми е фалшиво – животът ми, майка ми, баща ми, името. Наистина, какво ще й кажа, ако ме попита за името? Ако попита: „Ти кой си?“

Опита се да отхвърли тези мисли – не успя. Вероятно с надеждата, че ще му бъде от полза да си събере ума в главата, сам се скастри: „Глупак! Тя е дъщеря на твоя враг! Врагът на твоята кръв, на твоята религия. На нея ли точно успя да си подариш сърцето?“.

„Какво като съм го подарил!“ – измрънка.

„Тя е принцеса! – бе готовият отговор на мозъка му. – Тя е принцеса! Ти какво си? Един моряк измамник! Престъпник! Убиец! Излъсканото острие на Светия отец. Плюс това, ти повече няма да я видиш! Изкарай, изхвърли от главата си тези очи! Забрави неповторимата й усмивка! Заличи от плътта си топлината на нейната малка ръка!“

Крачките му станаха по-резки, по-решителни, по-пъргави. Имаше чувството, че ако вървеше по този начин, може би щеше да изпълни собствените си заповеди много по-лесно. Причу му се някакво стенание: „Но тя... Но... Толкова е красива!“ „Хайде, изчезвай! – скара му се той. – Че е хубава, хубава е! Това, че ти е хвърлила един поглед, да не би да значи, че се е влюбила в един босяк? Остави това! На теб сега ти трябва отварата, отвара ти трябва, отвара ти трябва! Тичай, тичай към отварата!“

Внезапно Алехандро осъзна, че наистина тича. Не закъсня и да забележи с ужас, че се е запъхтял. „Тичам! Толкова много ми трябва, че тичам да я получа миг по-скоро!“

Обърна се назад и изтръпна. В мрака се извисяваха крепостните стени на султанския дворец. А зад тях, сред дърветата, се виждаха залетите в светлина сгради.

„Михримах! – простена вътрешният му глас. – Михримах е там! Зад стените!“

Продължи да тича. По-бързо, още по-бързо... Тича, докато остана без дъх. Когато трепетният напев на вечерния езан обгърна нощта, той седна на мястото, където го завари.

Пое си няколко пъти дъх: „Време е!“

Напусна крайбрежната пясъчна ивица и отново се върна на пътя. Изуми се, че под краката му не се чуваше никакъв звук, макар че стъпваше по настилка от каменни плочи. И сянката му я нямаше. Ако от другата страна на пътя не блещукаха мъждукащите светлинки на няколко къщи, той щеше да се почувства съвсем изгубен сред мрака. Мина му мисълта: „Навсякъде е мрак – като в душата ми!“.

Стъписа се – чуваше някакъв звук.

Продължи да върви нататък, погледна назад през рамо.

Пустош и мрак!

Но отново го чу. Още по-наблизо.

Изведнъж го разпозна. Чаткане на подкови. Плюс трополенето oт някакво търкаляне.

С всяка минута и чаткането на подковите, и трополенето се приближаваха.

„Идва! – възкликна наум Алехандро. – Божичко, отварата ми пристига. Край на болките!“

Продължи да върви, като често-често се обръщаше да поглежда назад.

И ето че в мрака внезапно изплува кола, теглена от два коня. Видя как седналият отпред кочияш вдигна ръка. Последва свистене във въздуха, плясък. Сети се: „Камшикът!“

Двата коня теглеха мощно някаква черна кола. Алехандро вече чуваше дори запъхтяното им пръхтене.

– Дойде! – прошепна този път.

Но в собствените му уши шепотът изсвистя като писък.

Бавно се отдръпна встрани.

Тропотът на копитата приближаваше, приближаваше, приближаваше...

Алехандро се обърна наляво и видя съвсем близо до себе си купето на лъскава черна кола.

– Скачай! – викна му нечий глас.

Алехандро направи така, както му беше казано.

Черната кола продължи нататък по пътя, без да спре.

***

Въпреки непрогледната тъмнина, Алехандро позна загърнатия в пелерината мъж.

– Ти?

Тъмният силует се поразмърда. Алехандро долови дишането му.

– Ти си. Познах те!

– Да не би да си разочарован, че ме виждаш, а, Кобра?

Мислеше си да възроптае: „Защо закъсня толкова много? Чакам от месеци!“, но моментално се отказа. В ума му, в мозъка му, в сърцето му, във всяка клетка от тялото му трептеше една-единствена думичка. Крещящият глад, който изпитваше, не можеше повече да се понася.

– Донесе ли я?

– Какво?

– Отварата!

– Шшшшът! – скастри го сянката. – Не викай!

– Дай ми отварата! Не издържам вече!

– Първо работата! – отсече другият. В гласа му се беше насложил и някакъв гаден присмех. – Ти, Кобра, какви ги вършиш тук! Я ми поразкажи!

– Дай ми отварата! Навсякъде ме боли! Кошмарите не ме оставят на мира. Имам огромна нужда! Какво ще ти стане? Дай ми я! Донесе я, нали? Свещеникът ти я даде, нали? Така ми беше казал. Обещал беше!