– Валиде! – възкликна тя, като се озова в стаята.

Но като видя батко си, принц Мехмед, застанал прав до големия прозорец вдясно, загуби ума и дума. В първия момент не успя да го асимилира. Мислеше, че е убит, а той, макар и съвсем пребледнял, стоеше пред нея жив и здрав. Покрай него се навърташе лекарят с помощниците си. В Михримах забушува смесица от ужас, гняв, страх, мъст, избавление, радост.

Втурна се направо към Хюрем. Майка й я прегърна.

Тя не обели и дума, лекичко се отдръпна от дъщеря си и без да й пуска ръката, я поведе към разхвърляното легло на батко й.

– Погледни!

Михримах се взря в атлазения юрган, в копринените чаршафи. Нищо не видя. С периферията на погледа си забеляза, че очите на майка й, които бълваха огън и жупел, са приковани в пода.

Наведе глава и го видя.

Скорпион!

Грамаден колкото длан, катраненочерен скорпион!

– А къде?... – попита.

Потръпна от ужас и погнуса.

– Мехмед усетил някакво чегъртане по възглавницата и се събудил – прошепна Хюрем на дъщеря си.

– Слава на Аллах! – въздъхна Михримах.

– Като видял, че скорпионът пълзи направо към него, скочил от другата страна на леглото. Само една-две секунди да беше закъснял...

– Опазил ни Аллах! – хвърли се тя да прегърне отново майка си.

– Какво ще кажеш, дъще, кой ли е пуснал смъртта в леглото на моя принц?

Михримах се отдръпна леко от врата на майка си и изпъшка:

– Някой, който си въобразява, че главата му стои здраво върху раменете. Но някой ден неминуемо ще му хвръкне! Кълна се, мамо, ще хвръкне!

***

Нямаше човек в двореца, който да не е чул как падишахът нахока любимеца си – великия везир Макбул Ибрахим:

– Не ти ли казахме, ага? Сюлейман, синът на Селим хан, не се бои от смъртта! Дължим живота си на Аллах, той ни го дава, той ни го отнеми, благодарни сме му, че ни озарява с Божията си благодат! Но ако се случи нещо на децата ни, на жените ни... Един живот ще дадем... Но хиляди ще вземем! Така да се знае!

Ибрахим паша стоеше пред падишаха онемял, с побеляло като вар лице, с наведена глава, сякаш очакваше палача си.

– Не ти ли го казахме, ага?

От устата на Макбул Ибрахим се отрони едва чуто мънкане:

– Казахте го, господарю!

– И като го казахме, какво е това сега? Думата ни вече не се чупи, така ли? И какво си въобразява този, който не я чува – че главата му ще си стои на мястото ли?

Даже и Михримах видя как кръвта нахлу по лицето на свако й пашата. Главният везир отначало посиня, после прижълтя като листо, и най-накрая побеля пак като вар.

– Вратът ми е по-тънък и от косъм, господарю!

– Ибрахим! – кипна султан Сюлейман.

„Тук дали ще се намери някой, чиито крака няма да се подкосят пред този гняв?“ – помисли си Михримах. С наведена глава, незабележимо, тя опипа с поглед всички наоколо. Ще се намери. Майка й! Хюрем! Стоеше без да трепне, но Михримах позна по очите какво бушува в главата й и сърцето й. Тя просто летеше от радост. Сигурно си мислеше: „Много мина, малко й остана на тази хърватска свиня. Вече падна в немилост, Паша, наближава да падне и главата ти“.

– Не ми трябва тънкия ти врат, ага, а главата на страхливеца, който я надроби тази каша. Който заложи този капан! Проклетникът, чиято ръка напъха смъртта в постелята на нашия принц! Кой се крие зад това? Това ми трябва! Или ще намериш отговора и ще накажеш виновниците, или този, който не може да спре убийците да си разиграват коня из харема, ще се прости с живота!

Не можаха да открият кой е пъхнал скорпиона в постелята на принц Мехмед. По същия начин не се разбра и кой му е заповядал да го направи. Но Михримах не спря да повтаря:

– Поръчителят, изпратил убиеца срещу нас, е онзи, който ще извлече облаги от смъртта на моя брат, принц Мехмед!

Ясно беше към кого са отправени нейните думи. Към майката на принца престолонаследник. И към Любимеца Ибрахим.

Ковчежникът Искендер Челеби, чиято вражда с Ибрахим паша вече вземаше такива размери, че не можеше да се прикрива, и който знаеше, че султан Сюлейман при заседанията на везирите седи и ги слуша зад завесата, един ден, без да има някакъв повод, намекна същото:

– Убиецът е сред нас!

Брожението сред останалите везири въобще не го трогна, дори им се развика:

– Какво сте седнали да каканижете празни приказки! Как иначе предателството ще се промъкне в леглото на принца?

Един от везирите, приближен до Ибрахим паша, направи опит да се възпротиви:

– Какви са тия приказки, Челеби! И нас ли подозираш?

– Подозирам ви! – скастри го Искендер Челеби.

Той лично поддържаше цяла армия, готова да даде живота си за него. Уверен в това, размаха заканително пръст към везирите:

– Разбира се, че ви подозирам! С петното на това вероломство сме белязани всички. Ако не открием и не изкараме убиеца на показ, какво следва?

Убиецът и неговият подстрекател не бяха открити. Стана така, че всичко се стовари върху стражите, които бяха дежурни да пазят харема същата нощ, начело с началника им. Никой не преброи колко от тях бяха посечени. През зидовете на двореца всяка заран се изхвърляха глави без трупове. По време на разследването не остана човек, макар и царедворец, който да не даваше клетвени обети, само и само да остане жив и здрав.

От покушението имаше и известна полза. Първо, славата и влиянието на Ибрахим паша върху падишаха бяха дълбоко уязвени. В замяна на това авторитетът на Искендер паша нарасна. Никой не посмя да го изрече, но в мислите на всеки залегна съмнението: „Дали наистина в дъното на този капан не стоят престолонаследникът Мустафа и неговата майка Гюлбахар?“.

Михримах разсъждаваше посвоему: „Леденият полъх на смъртта ми отрезви!“ В мига, когато майка й излезе оттам и тръгна към покоите си, принцесата си каза: „Ти си мълчи! Ще говори вече твоята дъщеря!“ Така и направи. Викът й проеча над всички:

– Живи ще останат на този свят или те, или ние! Няма място за всички!

Решението на Михримах бе твърдо... „За тях – смърт! За нас – живот!"

Приятелката на майка й, татарката, също се накани да тръгне след господарката си.

– Лельо Мерзука! – тихо й каза Михримах. – Предай на нашата валиде следното: „Бъдете спокойна! Дъщеря ви не стои със скръстени ръце Тя щяла веднага да постави пред господаря желания от вас въпрос" Предай го на мама.

***

Наистина, молбата за среща бе отправена от дъщеря му, но и самият султан Сюлейман имаше намерение да отиде при Михримах. Все още потресен от покушението срещу принц Мехмед, той искаше чисто и просто да си поговори с нея. Имаше огромна нужда от това.

– Сродни души! – възкликна, когато личният секретар му докладва, че Михримах иска разрешение да му целуне ръка. – Ние също имаме новина за нея. Отиди да й предадеш и нашата вест, да се помолим заедно за здраве и благодат, да ми успокои сърцето с ведрината, която излъчва красивото й лице, да удавим в лъчи от светлина мрака, обсебил нашият дух.

Михримах от дън душа се молеше баща й да дойде веднага, а от друга страна се мъчеше да разчете какво е закодирал в своето послание. Какво й съобщаваше? Дали не идваше да й каже: „Хайде да те видим, даваме те на Куция Рюстем!“? Михримах не беше сигурна дали щеше да задържи езика зад зъбите, ако чуеше нещо такова. Щеше ли да се покори с наведена глава и според обичая да отговори: „Щом смятате, че е добре и уместно!“, или щеше да развее знамето на бунта, както направи пред майка си.

Премисли решението си още веднъж. Беше убедена вече така дълбоко, както в собственото си име, че зад покушението със скорпиона стоят принц Мустафа и майка му. Кой друг би могъл да пъхне в леглото на батко й Мехмед толкова отровен скорпион? Познавачите казваха, че убивал с едно-единствено ужилване!

Естествено, някой царедворец.

Значи Мустафа беше предприел подмолни действия за отстраняване на евентуалните си съперници. Първата му мишена беше Мехмед. После задължително идваше редът на Селим и Баязид. А след тях – и на Джихангир. „Горкичкият Джихангир“ – помисли си Михримах. Пред очите и се появи прижълтялото лице на малкото й братче. Джихангир беше болнав, хилав, леко гърбав. Но имаше толкова красиво, невинно лице и толкова изпълнени с живот очи. Как щяха да посегнат на Джихангир!

Въобще не се помъчи да потуши нарастващия в гърдите й гняв.

„Искам да те видя просната върху таргата на мъртъвците, Гюлбахар. А до теб, в цял ръст, да положат и Мустафа!“

Обвиняваше и себе си. Не беше повярвала на майка си. Чезнеше в любовни копнежи и страсти, а ето че в същото време вероломството се беше събудило от сън и беше протегнало кървавата си ръка към постелята на Мехмед.

Михримах се размисли и за друго – как брат й е успял да се спаси пред самия праг на смъртта. Вероятно съвсем навреме някой му е прошепнал в ухото: „Скачай, Мехмед! Смъртта виси над главата ти! Събуди се!“ „Така ще да е било! – реши тя. – Иначе колко шум би вдигнал един скорпион, та да събуди някого от дълбок сън!“

По едно време в нея се промъкна ужасно подозрение, от което косата й се изправи.

Нали този Рюстем беше управител на провинция Диарбекир? Тя беше чувала, че там се въдят гигантски скорпиони.

Можеше да е истина. И ако беше истина, беше страшна.

– Стига вече! – веднага го отхвърли. – Не може да бъде!

Отпъди тази мисъл от главата си. Макар и за миг, се усъмни дали пък майка й не е устроила някакъв театър с това покушение, само и само да разяри падишаха с комплота Гюлбахар-Мустафа-Ибрахим, да убеди и него, че смъртта наистина тропа на вратата им, а плюс това да даде съгласие и за брака й с Рюстем. Засрами се от себе си, че допусни подобно съмнение.

Наруга се: „Не те ли е срам, Михримах! Майка ти се блъска да ни опази живота, а ти...“. Не си довърши мисълта. Започна да мълви:

– Боже мой, боже мой! Мама е права! Приеми го най-сетне! Те си враговете на твоето семейство. Предателите се задействаха. В такъв случай най-уместно е да се реагира светкавично, пожарът трябва да бъде потушен още в самото му начало!